Денят бе слънчев, но на Румяна съвсем не ѝ бе весело. Горещи сълзи се стичаха по бузите ѝ, а тихо хлипане разтърсваше неудържимо раменете ѝ.

Така я завари майка ѝ. Тя прегърна дъщеря си и нежно я попита:

– Какво ти е, Руми? Какво се е случило с теб? Защо плачеш?

Хлипайки Румяна вдигна подпухналите си от плач очи и тихо промълви:

– Мамо, Той мълчи? Защо не ми отговаря?

Руми се разрида още по силно. Майка и съчувствено я попита:

– Кой не ти отговаря?

– Бог мълчи ……., – истерично изкрещя Румяна.

Майка ѝ я притегли към себе си, я притисна до гърдите си и с много нежност обясни:

– Щом Бог мълчи, това означава, че Той ти е казал нещо, но ти не си му отговорила с послушание.

– Кога ми го е казал? – изненадано попита Руми.

– Той ти го е казал чрез Библията, проповедта на нашия пастор, когато си била в молитва, чела си книга, която те вдъхновява или си била насърчена и подкрепена от благочестив приятел. Но каквото и да е било, ти е трябвало да се подчиниш.

– Мамо, наистина тези дни Библията някак ми изглеждаше скучна, а когато се молех имах чувството, че молитвите ми отскачат от тавана и се връщат обратно към мен. Имах усещането, че Бог ме е напуснал.

– Тогава си припомни какво ти е казал и действай според него, – насърчи я майка ѝ.

– А ако не мога да си спомня? – плахо попита Румяна.

– Просто се обърни към Кръста с вяра. Изповядай греха на непослушание, независимо от това, дали е било умишлено или не. И помоли Бог да наруши мълчанието си в живота ти.

Руми изглеждаше вече по спокойна. Тя прегърна майка си и добави:

– Благодаря! Непременно ще послушам съвета ти.

И изтича в стаята си.

Милена скоро бе започнала да посещава църква. Когато се роди първото ѝ дете, тя го взе на ръце и каза:

– От ранно детство ще те възпитам, рожбо моя, в учение и наставление Господне.

Всяка вечер, когато приготвяше бебето за нощта, Милена коленичеше и държейки с двете си ръце ръчичките на малкото, се молеше:

– Господи, знам, че обичаш децата и ще запазиш и благословиш рожбата ми.

Когато детето укрепна, тя доближаваше бузата си до тази на дъщеря си. Държейки я за ръце, тя се молеше.

След известно време малкото момиченце се разболя много тежко. Майката и докторът положиха всички усилия, за да запазят живота на детето.

Лекарят се опита да успокои майката и да ѝ вдъхне надежда:

– Мисля, че опасността е минала и ако детето сега заспи, то организмът му  ще направи всичко останало.

Очите на детето като, че искаха нещо. То протягаше ръце напред.

Милена се наклони към него и попита:

– Какво искаш, мъничката ми?

Изведнъж и двете ръце на момиченцето се оказаха в тези на майка му. То приближи глава до бузата на майка си и затвори очи.

За миг настъпи тишина. Милена разбра дъщеря си, но си помисли:

„Неудобно е да се моля пред доктора“.

Но очите на детето се отвориха отново, Ръцете му още по-здраво хванаха ръцете на Милена. Оживен опит за говор от страна на детето наруши мълчанието.

– То като че ли иска нещо, – каза докторът, – вие знаете ли какво?

Тогава майката коленичи и изрече кратка молитва. Детето веднага заспа.

В очите на лекарят се появиха сълзи. Той положи ръка на главата на Милена и каза:

– Бих искал всяко дете да расте, както вашето.

Семейство Петерсън имаха къща сред безкрайната прерия. Двора им бе обрасъл с градински чай.

Семейството бе малко, но успяваше да се справи със всичко до сега. Татко Боб, мама Аня и малката тригодишна Мери смогваха и преуспяваха в трудния живота, които им предоставяше областта.

Рано тази сутрин Боб отиде до колата си, забра нещата си, а Мери го последва и се накани да се качи в колата.

Боб бе разтревожен и бе толкова погълнат от мислите си, че не забеляза, как немската овчарка Рони и питбула Макс последваха Мери.

Изведнъж бащата чу малкото момиченце да крещи:

– Защо ме буташ? Престани!

Той се обърна и забеляза две неща: озъбен питбул и двойка гърмящи змии.

Първи Макс бе забелязал във високата трева една от неканените гостенки близо до автомобила и кучето веднага бе решило да не позволи на змията да докосне момиченцето.

Рони със закъснение бе забелязал  другата гърмящата змия, но бързо след това я атакува.

Боб измъкна лопатата от колата и уби едната змия. Питбулът беше се разправил вече с другата.

Но Рони изчезна някъде.

Мери бе уплашена, тя изтича при баща си, прегърна го и се разплака.

– Рони, Рони….. къде е Рони? – хлипаше малкото момиченце.

Аня чула виковете и лая на кучетата. Бързо дойде и взе Мери на ръце.

– Навярно Рони е ухапан от змията ,  – каза тъжно Боб, – Избягал е в степта, за да умре там сам.

– Той винаги е бил благороден, – добави с болка в гласа си Аня.

До вечерта немската овчарка не се върна.

На следващия ден Рони се появи с чудовищно подута буза.

– Сериозно е бил ухапан, – каза Боб, – ще го заведа при ветеринара.

– Дано не е късно за него, – прошепна притеснено Аня.

– Рони ще оздравее, ще видите, – плесна с ръце Мери.

Всичко изглеждаше доста страшно и безнадежно за немската овчарка, но ветеринарът помогна на кучето и то оздравя.

Когато всичко приключи, Мери вече знаеше, че без татко и мама не трябва да се отдалечава от къщи. Това, което преживя, бе важен урок за нея.

Провеждаше се служба в църквата. Влезе пиян мъж, отиде до попа, удари му плесница по едната буза и каза:

– Ако те ударят по едната страна, дай и другата. Давай!

Попа с кука от дясно отговори на пияния:

– С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмерва.

Хората ги заобиколиха и започнаха да ги слушат с интерес.

Притича един полицай и попита:

– Какво става?

– Не им пречете, тълкуват Евангелието.

Един ден Нако се върна от детската градина с насинена буза. Баща му го изгледа, намръщи се и попита:

– От къде е тази синина?

– Иван ме удари с юмрук, – съвсем спокойно отговори Нако.

Баща му кипна:

– Колко си глупав! Не можа ли и ти да го цапардосаш, та друг път да не те закача?

Нако си замълча. Обезсърчи се и се затвори в себе си.

Дядо му като го видя такъв натъжен, загрижено го попита:

– Какво му е на моето малко юначе? Защо е толкова потиснато?

– Защото съм глупав, дядо, – сбърчи нос момчето.

– Как ще си глупав? Толкова хубаво рисуваш. Интересуваш се от всяко нещо, често задаваш такива интересни въпроси, всичко искаш да знаеш. Да не съм те чул повече да казваш, че си глупав!

Нако погледна тъжно дядо си, въздъхна и каза:

– Иван ме удари, а аз не му отвърнах. И утре няма да го ударя, защото съм глупав!

– Мисля, че не си го ударил, – каза дядо му, – защото си по-умен от него. Само глупаците се бият. Ако Иван посегне отново да те удари, хвани ръката му и не му позволявай да го направи.

– Да , но според татко, аз съм глупав, защото се оставям да ме бият.

Старият човек се замисли и покани внука си да седне на дивана до него.

– Когато бях малък ударих Киро. Дойде баща му и се оплака на моя. Очаквах, че баща ми ще ме нашляпа веднага, но той не направи така. Когато останахме само двамата, той ме погледна и ми каза: “ Как можеш да ме срамиш пред хората! Ти побойник ли ще ставаш? Повече не искам да чувам, че си набил някого“. Тези думи на баща ми ги запомних за цял живот.

Нещо просветна в очите на Нако.

– Ти си вече голямо момче и запомни едно, – каза старецът гледайки внука си право в очите, – ако те удари някой, това с времето се забравя, но ако някой те съкруши с прями думи, както направи моя баща, това се помни за цял живот.