Тежко време. Преследваха християните и не даваха да се събират заедно, но това не спря последователите на Христос.

Вечерта бе тиха и тъмна. Луната се бе скрила зад облаците и изобщо нямаше намерение да се показва.

По плочките на тротоара отекваха подкованите ботуши на патрули.

Малина притичваше тихо, спирайки от време на време и тъй като не виждаше нищо, до краен предел напрягаше слуха си.

Изведнъж усети как някой грубо я хвана за ръката и я издърпа към фенерчето си. Малина не го бе усетила, а сега …..

– Накъде сте тръгнали, малка госпожице? – попита грубо патрулът и още по-здраво я стисна за ръката.

Малина не искаше да лъже.

Гледаше патрула в очите, а същевременно се молеше  в ума си: „Господи, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша…“

– Какво езика ли си глътна? – разтърси я  здраво патрулът. – Накъде си се запътила толкова късно?

Малина отвори уста и патрулът чу следното:

– Нашия Най-голям Брат е починал. Събрали са се роднините и ще четем Неговото Завещание.

Патрулът разтърси глава, погледна девойката изненадано и каза вече по-миролюбиво:

– Разбирам, това е важно нещо за рода ви, но не излизайте сама по това време. Повикайте някой да ви придружи. Вървете и внимавайте някъде да не спънете и да паднете. Тъмно е нищо не се вижда, а и вие сте без светлина.

– Благодаря ви, наблизо е.

И Малина пое привидно спокойно по пътя нататък.

Вън бе много горещо. Веселин и Пламен бяха отворили широко прозореца и всеки се опитваше да не пречи на другия, а да се занимава със своите си работи.

Веселин четеше някакъв роман, а Пламен бе забол глава в Библията.

Изведнъж тишината в стаята бе нарушена. Пламен скокна възбудено и извика на брат си:

– Виж какво пише тук, – пръстът на по-малкия следваше текста от Библията, който той прочете, – „усърдно да се стараете да живеете тихо, да вършите своите работи и да работите с ръцете си, както ви заръчахме“.

– Какво те притеснява в този стих? – повдигна рамене Пламен.

– „Усърдно да се стараеш да живееш тихо“, това ми звучи доста противоречиво, – Веселин недоверчиво

още веднъж погледна текста.

– „Усърдно“, – започна да обяснява Пламен, – на гръцки е „амбиция“ и означава да имаш високи стремежи, за които трябва да положиш и съответни усилия.

– И това ли е смисъла, да се стремя да живея тихо и незабележимо? – с учудване попита Веселин.

– Не, – засмя се Пламен, – бързаш и изваждаш всичко от контекста. – „Тихо“ означава всъщност „да не се намесваш в делата на другите хора“.

– И какво излиза тогава? – Веселин явно не бе разбрал нищо.

– Един вид, – почеса се по главата Пламен, а след това смело продължи напред с обясненията си, – вместо да си пъхате носа в делата на други хора, трябва да се стремите да постигнете най-високата си цел, най-високия си стремеж, да обърнете внимание на собствените си работи, да се занимавате със своя живота си и да спрете да се намесвате в живота на другите.

– Аха, – Веселин доволно поклати глава, сега нещата му се изясниха напълно.

Тази вечер те отново бяха заедно. Срещите им се бяха разредили много в последно време поради заетостта на Антон, но това не им пречеше да се чувстват добре един до друг.

Катя направи кафе, а Антон наряза салама и кашкавала.

Скоро в квартала се бе случило убийство и Антон загрижено каза:

– Катя, трябва да бъдеш по-предпазлива. Чичо ти е оставил много пари, затова внимавай с новите си познати.

– О, я стига, – Катя вяло махна с ръка и отхапа парче от кашкавала. – Кой ще ме убие? А освен това парите ги изхарчих вече и почти нищо не остана.

– Почти всичките ли? – ахна Антон. – Ти се шегуваш. Тези пари не бяха малко.

– Глупости, – засмя се Катя, – колко му е на една жена да профука толкова кинти. Гардероба е претъпкан. Купих си скъпи украшение. Ходих при известен фризьор и козметик. …. Но не изпитвам никаква радост. Оказа се ….

– Какво се оказа?

– Външността ми сега с новите дрехи е безупречна, накитите също. Прическата ми е стилна, но това не ме радва.

– А мъжете заглеждат ли те? – попита Антон. – Нали това бе генералната цел.

– И още как, – с досада сбърчи нос Катя, – дори се захласват. Но всичко това не ми е интересно, не ме забавлява. По-добре беше тези пари да ги бях дала на брат си. Той има семейство, а загуби и жилището си.

Антон си помисли: „Похарчила е всичките пари, но поне се е вразумила. По-рано не даваше гъг да се каже да помогне на брат си“.

Тази нощ валя силен дъжд. Дърветата и растенията още не се бяха отърсили от изобилната влага, за това листата им искряха на показалото се слънце.

Момчил показа главата си за малко от вратата и бързо се върна назад.

– Спрял ли е дъждът? – попита брат му Кирил.

– Да, но навсякъде е мокро, ако излезем, целите ще се накаляме, – въздъхна тежко Момчил.

– Толкова много ми се иска всичко да е мирно и спокойствие край мен, – замечта се Кирил, – както сега рано сутрин след дъжд.

– Не се заблуждавай, истинската представа за мир в личността е, когато всяка сила е в съвършено състояние и работи до краен предел, – поучи брат си Момчил.

– Това ли имаше предвид Исус, когато казва: „Моя мир ви давам“, – попита Кирил.

– Да…..

И още преди Момчил да продължи мисълта си, брат му го прекъсна:

– А аз си мислех, че ако съм заситен от всичко или си почивам, ……. е, това мирът за мен.

– Това съвсем не е така, – възрази Момчил.  – Например, здравето е физически мир, но то не е застой, а съвършенство на физическата активност. Същото важи и за добродетелта.

– И тя ли е мир? – изненада се Кирил. – Аз си мислех, че тя опира до наивността.

– Добродетелта е съвършенство на моралната дейност, – подчерта дебело Момчил.

– А светостта? – полюбопитствува Кирил.

– Светостта не е тишина, а най-интензивна духовна дейност, – обясни Момчил.

Кирил се загледа навън през прозореца и се замисли.

– Когато дълбоко осъзнаеш Бога, – каза Момчил в настъпилото мълчание , – ти ще останеш необяснимо спокоен в каквито и обстоятелства да се намираш.

Кирил изгледа брат си, но нищо не каза. Може би трябваше нещо да се промени в него, преди да има този мир, за който толкова много жадуваше особено, когато бе в напрегната ситуация.

Тодор се бе родил в бедно семейство, но бе осиновен от по-богати хора в големия град. Спомените от занемарения квартал, превърнал се в клоака, поглъщат живота на безброй мизерстващи и болни хора, не го напускаха.

Той правеше планове да завърши образованието си, да спести пари и да се върне да помогне на тези, които бяха изхвърлени от всички, като ненужни и непотребни.

Един ден Тодор видя как едно момиченце протягаше слабата си ръчичка към жена през дрипите, на която прозираха синини от натъртвания и рани.

Детето хленчеше:

– Мамо, гладна съм! Искам сега да ям ….

Той си спомни за времето, когато още не бе осиновен, как с братята си и сестра си ровеше в контейнерите, търсейки нещо за ядене. Понякога това бе парче мухлясал хляб или изгнили плодове и зеленчуци, които се разпадаха в ръцете им щом ги докоснеха. Но макар и да слагаха нещо в устата си, то не задоволяваше глада им.

И Тодор реши:

– Тези хора не могат да чакат с години някой да им помогне. Ще започна веднага.

Нямаше време за повече отлагане, Бог Го зовеше да помогне на тези изтерзани и измъчени люде.

И той започна да посещава едно сиропиталище, където пое да се грижи и обучава една група деца.

Нашата вяра в Исус Христос ни дава големи предимства, като взаимоотношение с Него, изобилен живот и бъдеща надежда. Но каква полза ще имаме от това, ако не достигнем и не помогнем на нуждаещите се.

Чувате ли мнозина гласове ви зоват:

– Гладни сме!