Бончо бе вече в напреднала възраст. Той обичаше да показва раните си и да разказва за битките, в които бе участвал. Когато говореше, очите му излъчваха необикновен блясък. Той се пренасяше на мястото на битката и отново преживяваше всичко, което му се бе случило там.

Златан гледаше стария войн и си каза:

– Така и ние като него, когато се връщаме у дома в небесната си родина, към която се стремим, ще разкажем за милостта и верността на Бога, Който ни помага да преодолеем всички изпитания, които сме срещнали по пътя си.

Димчо, който бе до Златан го попита:

– Би ли искал да бъдеш сред многобройните, облечени в бели дрехи и да чуеш думите: „Това са всички, които са преминали през болки и мъки, освен един“? Искаш ли да те посочат като светец, който никога не е изпитвал скръб?

– В никакъв случай! – подскочи Златан. – Защото тогава ще бъдеш чужда и непознат сред това свещено братство.

– Ние сме доволни, когато вземаме участие в битките, – засмя окуражително Димчо, – защото скоро ще носим короната и ще развяваме палмови клони.

А ветеранът от войната продължаваше със своите спомени:

– „Къде получихте раните си?“- ме попита хирурга, а аз му казвам: „Малко преди върха“.

Той бе забравил за зеещите рани, но беше запомни едно, че е завоювал върха.

– Така и ние ще се стремим да достигнем изпречилата ни се височината заради Христос – разсъждаваше на глас Златан – и няма да се успокоим, докато имаме възможност да възкликнем: „Аз се подвизах в доброто войнствуване, попрището свърших, вярата опазих“.

– Бог не гледа колко медали и отличия имаме или колко дипломи сме защитили, – каза Димчо. – Той гледа белезите останали от битките ни.

– Какъв знак за отличие може да иска един Божий човек, освен белезите, получени по време на служба, загубите и лишенията, понесени заради венеца, носен в името на Исус, пълно изтощение в подчинение и изпълнение заповедите на своя Командир? – заключи Златан.

Жителите и гостите на града Малмеди, Белгия,  с удоволствие са се събрали заедно, за отдадат дан на дългогодишна традиция, заключаваща се в приготвяне и ядене на гигантски омлет.

Бенедик Мати, гордо носещ званието президент на „Братството на гигантския омлет“, е уверил присъстващите, че храната е напълно безопасна

Такова твърдение било свързано с това, че все повече хора в Европа се боят да ядат яйца, защото могат да съдържат различни вредни химикали.

Ястието приготвено от 10 хиляди яйца върху четири метров тиган, било дружно изядено.

По този начин „Братството“ доказало, че яйцата са не само безопасни, но и много вкусни.

В САЩ съществува организация с не стопанска цел „Колоездачи против детското насилие“ целта, на която е да защитава децата от сексуално, физическо и емоционално насилие.

Зачестяват случаите, когато деца попаднали в такава ситуация и се боят да дават показания.

Колоездачите узнавайки от полицията за случаи на насилие, оказват на децата подкрепа. Придружават ги до съдебните заседания, от дома до училището и обратно.

Също така даряват своята екипировка и символично приемат в своето братство.

Йожен Дьолакроа е френски художник и график, водач на романтичното направление в европейската живопис.

„Свободата води народа“ е една от най-популярните му творби.

Дьолакроа е създал картината по мотиви на юлската революция през 1830 г., сложила край на режима на Реставрацията на монархията на Бурбоните.

След многобройни подготвителни скици на художника са му били необходими само три месеца, за да нарисува картината. В писмо до брат си Дьолакроа пише: „Ако не мога да е сражавам за Родината си, то бих искал да пиша за нея“.

В центъра на картината е изобразена жена, представяща Свободата. На главата си тя има фригийска шапка, древен символ на революцията. В дясната си ръка държи флага на републиканска Франция, а в лявата оръжие.

Оголената гръд символизира самоотвержеността на французите в този момент, които с „голи гърди“ вървят срещу врага.

Около Свободата са изобразени работник, буржоа и подрастващ, които символизират Братството и Равенството на френския народ по време на юлската революция.

Може би най-необичайния в света маскарад се провежда ежегодно в белгийския град Остенде  –- „Бал на мъртъв плъх.“
Преди повече от век, в далечната 1898 г.  този празник се е състоял за първи път, организиран от „Братството на мъртви плъхове“, начело с художника Джеймс Енсор.
Балът бил своеобразна почит към веселия парижки живот на Джеймс и неговите приятели. При своите обиколки в столицата на Франция компанията много време прекарвала в едноименото кабаре на площад Пигал.
Завръщайки се в родния Остенде младите хора решили да организират в своя град празник, на който могат безгрижно да се веселят и бъзикат.
Необходимото условие за участие в карнавала бил маскараден костюм. Колкото е по-необикновен, толкова по-добре.
Тази традиция се е съхранила и до сега. Днес се провеждат конкурси за най-естравагантния костюм и най-оригиналната маска. Победителят непременно получава награда.