В селската кръчма бе уютно и топло. Местните често се отбиваха там да си побъбрят.

Днес на това събиране присъстваше и един мъж с започваща да се прошарва коса и малка къса брадичка.

Мъжете в кръчмата бяха почнали да разказват, кой къде работи.

– Аз съм тракторист и работя в месното стопанство, – започна Димитър.

Последва кратко обяснение на трудностите в професията му.

– Всеки ме е виждал с камиона, – похвали се Гошо, – карам стоки в магазина.

Михо тупна с ръка по масата и рязко добави:

– Аз го товаря всеки ден. Чувалите и по-тежките неща направо ме смачкват, но какво да се прави, все някак трябва да се живее.

Дойде ред и на непознатият.

– Аз съм композитор, – тихо каза той.

Мъжете от компанията тактично се усмихнаха, а Васил се обади:

– Е, като не искаш, не го казвай!

Магазини за намалени стоки или втора употреба, продажби в гаражи или дворове, това е специален сезон, изпълнен с много радост и възторзи.

Меги преобръщаше безброй купчини презрени, отхвърлени и поизносени „парцали“, за да открие най-добрият стил, най-обичания цвят и подходящ размер за домочадието си.

Мъжът ѝ Пепо нямаше GPS на колата, но знаеше пътя до всички тези мистериозни магазинчета. Той си записваше адресите на гаражите, където имаше чести продажби, особено ако собствениците им имат с година или две по-големи от неговите деца, за да ги посети в подходящото време.

Това е същински лов. Понякога придобитото съвсем не прилича на скъпоценни камъни, но то може да послужи за ремонт и дори е подходящо за преработка.

За придобилия ги те са ценни, защото за тях се изисква жертва на време и енергия. И най вече практикуващо око, което да ги забележи.

На един търг бе изложена цигулка. Тя изглеждаше безполезна и безпомощна да издаде какъв да е звук. Всички я пренебрегваха, никой не искаше да си хаби парите за нея.

Но влезе човек и отиде при нея. Той докосна инструмента с благоволение. Сложи го под брадичката си и потегли лъка върху струните му.
От ръцете му се изтръгна прекрасна музика, която никой до сега не бе чувал.

Нужно бе опитно око, което да забележи потенциала в този инструмент.

Само Един има такова око – Исус. Той не избира хората, които са скъпоценни камъни, а прави такива от тези, които избира.

Това е Едно любящо око, което Си казва:

– Това е Моята неоценима скъпоценност. За него съм платил голяма цена – Собствената Си кръв.

– Колко е хубаво, че Той ме търси. Намира ме и ме спасява, поради Своята голяма любов. Изтръгвайки ме от боклука , ме превръща в Свое скъпоценно притежание.

Вече се мръкваше. Хората вървяха и се притесняваха пред това, което ги очакваше.

– Сега ли се намери да се свършва този свят, – мърмореше закръглен господин, – точно когато съм поканен на гуляй. Какво нещастие само!

– Е, аз нямам нищо против свършека на света, – шепнеше дребен човечец, който страхливо се озърташе наоколо, – стига да знам, че светът е свършил по-рано за шивача и обущаря, на които дължа пари. Така няма да ме притесняват повече.

Две прегърбени бабички бавно пъплеха по една стръмна улица.

– Не дай си Боже, да ни стигне и това, – мънкаше едната.

– Тази нощ ще е, така казаха по телевизора и радиото, – каза другата. – И как няма да стане? Не виждаш ли накъде е тръгнал света.

– Ох, – изпъшка първата, – то ние сме си изживели своето, ама младите нищо не можаха да видят.

– Проклятие, – крещеше млад мъж, – таман се докопах до по-хубава работа и се оправиха финансите ми и …. светът свършва! Това е ужасно!

– Утре ме чакаше търг, – недоволстваше слаб мъж с очила и късо подстригана брадичка, – всичко беше добре изпипано и нагласено, най малко десет хиляди бона ме очакваха и ……с този свършек на света всичко отиде по дяволите.

– О, – подсмихваше се дребно старче, – по-добре сега да свърши света. Като си помисля, че в съда ме чакат 40 дела, настръхва ми косата. Така поне всичко ще отпадне и главоболията ми свързани с това.

– Ами моите вересии, – едва не се разплака леко закръглен мъж с мустаци, – останаха насъбрани.

– А нашата вечеринка, – тресеше се от страх едра съсухрена дама, – която с толкова труд успяхме да организираме?! Какво ще стане с нея?

– Как какво?! – засмя се самодоволно едра яка дама, – Ще си я проведем.

– А свършека на света? – попита първата жена.

– Глупости! Всичко е лъжа. Плашат само хората.

Насред площада бе застанал възрастен мъж,с дълга бяла брада. Той бе облечен в дрехи, които не бяха сменяни поне от година и тържествено говореше, сякаш пророкуваше:

– Светът ще свърши тази нощ! Всички щастливци треперят пред тази страшна минута. Трудно ви е да се разделите с топлите си завивки, меките дюшеци, разкошната си храна и вина. Ха-ха-ха! Тази нощ ще се тури край на вашите безобразия, но ще се свършат и безкрайните ми мъки, страдания и адско тегло. Това, което щастливците наричат свършек на света, всъщност е започване на нов живот. Това пред, което треперите сега, ние копнем за него отдавна …..

Изви се силна буря, която продължи цяла нощ и не спря и на другия ден. Тогава всички затаиха дъх и се учудеха, оглеждайки се наоколо, че светът още не бе свършил.

Джерат Прангел работи като пазач в зоологическата градина Хеленсбург в Нов Южен Уелс, Австралия. От няколко години насам  от неговите довереници най-много се отличава самката алигатор Миси.

Скоро 25 годишният мъж установил, че на Миси много ѝ доставя удоволствие, когато я почесват под брадичката. И се държи почти като куче. Вдига главата си нагоре и широко се усмихва от удоволствие.

Това не е първата „кучешка“ постъпка, тъй като 7-годишната Миси, в детството си е отгледана от хора, които обичали да я водят на разходка с каишка.

Когато Джерат разказва за своята необичайна приятелка, винаги добавя, че тя е ласкава, колкото може да бъде ласкав един алигатор.

В този ден Ради и Жоро изобщо не очакваха да им се случи беда. Те извършваха планирана профилактика по електрическите стълбове.

Неочаквано Ради докосна един от проводниците с високо напрежение. Повече от 4 хиляди волта преминаха през тялото му.

Забележете, при изпълнение на присъда върху електрическия стол използват само 2 хиляди волта.

Ради висеше на предпазния колан.

Жоро се притесни:

– Помощ! Викайте бърза помощ! – извика към група мъже, които бяха доста далече от тях.

„Няма време. – каза си Жоро. – Трябва да му направя изкуствено дишане. В това положение, може ли да се извърши нормална реанимация? ….. Няма как трябва да опитам“.

Жоро оглеждаше нещата и преценяваше обстоятелствата. Той не можеше да сложи приятеля си да легне, за да направи каквото и да е, но реши да действа.

Ако почакаше още малко, докато дойдат и ги свалят, … приятелят му можеше да умре.

Жоро се надвеси над Ради. Повдигна брадичката му нагоре, доколкото това бе възможно, а челото отведе назад. Редуваше няколко вдишвания в устата на Ради и тридесетина притискания на сърцето му. Повтаряше това, докато у приятелят му се появи пулс.

– Оживя, слава Богу, – въздъхна с облекчение Жоро.

След това откачи предпазния колан от Ради, метна приятеля си на рамо и с него се спусна на земята.

Някой бе чул викът на Жоро за помощ и се бе обадил по телефона.

Когато линейката пристигна Ради бе вече дошъл в съзнание. Скоро след това той напълно се възстанови.

– Жоре, ти ми спаси живота, – каза Ради, когато двамата приятели се събраха отново заедно. – Благодаря ти.

– Знаеш ли, – засмя се Жоро, – някои от тези, които са ни гледали отдолу, казват, че сме направили страхотна „целувка“.

– Нека да си приказват каквото искат, – Ради потупа приятеля си по рамото. – Ако не беше тази „целувка“ сега щях да гния в земята.