В продължение на много години Георги и Станислава водеха ожесточени битки. Колкото повече бяха заедно, толкова повече противоречия възникваха между тях. Богатството и славата не направиха живота им по-лек.
Те толкова често се караха, че не можеха да си представят един спокоен живот, в който да бъдат заедно. Бяха стигнали почти до развод.

Георги беше в командировка и ѝ се обади по телефона. Отново се скараха. Той се почувства гневен, безсилен и самотен.

Разбра, че повече не може да издържа така и се обърна към Бога. Това не беше молитва. През цялото време крещеше срещу Бога:

– Този брак е грешка. Повече не мога да живея така. Мразя разводите, но съвместният ни живот със Станислава е истинско мъчение за мен. Объркан съм. Не мога да разбера защо ни е толкова трудно със нея да бъдем заедно. Зная, че тя е добър човек, аз също не съм лош, но защо не върви между нас? Защо съм се оженил за жена, чийто характер не подхожда за мен? Защо тя не иска да се промени?

Най-накрая останал без глас и душевно разбит Георги седна на пода и се разплака.

Изведнъж от мрака на отчаянието дойде разбирането: „Ти не можеш да я промениш, можеш да измениш само себе си“.

На другия ден Георги бе посрещнат от една студена жена, която не го удостои дори с поглед.

Когато лежаха един до друг вечерта, Георги разбра какво трябва да направи.

На сутринта той стана и попита Станислава:

– Как да направя денят ти по-хубав?

Станислава го изгледа сърдито:

– Какво?

– Какво да направя, за да стане денят по-хубав за теб?

– Никак, – отряза го Станислава. – А защо ме питаш?

– Защото искам да направя денят да бъде хубав за теб.

Станислава го погледна иронично:

– Искаш нещо да направиш? Отлично, тогава измий кухнята.

– Добре, – кимна с глава Георги.

Тя го проследи изненадано, но той наистина отиде в кухнята и се залови за работа.

На другата сутрин Георги пак я попита:

– Какво да направя, за да бъде денят ти по-радостен?

– Отивай си в гаража.

Георги въздъхна. Той разбра, че жена му каза така, за да го подразни, но вместо това той каза:

– Добре.

През следващите два часа Георги чистеше и подреждаше гаража.

– Как да те направя щастлива този ден? – попита Георги съпругата си на следващата сутрин.

– Нищо, – каза тя. – Нищо не можеш да направиш. Моля те прекрати със всичко това.

– Не мога да престана, – каза Георги. – Дадох дума, че ще направя всичко възможно дните ти да бъдат най-хубавите.

– Защо правиш това? – попита Станислава.

– Ти си ми скъпа и нашият брак също.

И всяка сутрин, Георги ставаше и я питаше едно и също:
– Как да направя денят ти по-добър?

По средата на втората седмица стана чудо. При въпроса на Георги, очите на Станислава се напълниха със сълзи и тя се разплака. Когато се успокои, каза:
– Престани да ми задаваш този въпрос всеки ден. Проблемът не е в теб, а в мен. Знам, че е трудно да се живее с мен. Не разбирам, защо до сега не си си тръгнал, а остана с мен?

Георги леко хвана брадичката ѝ и я повдигна внимателно нагоре.

– Защото те обичам. Как да направя деня ти по-щастлив?

– Аз трябва да те питам за това.

– Може би, но не сега. Искам да се променя, – каза твърдо Георги. – Трябва да знаеш, че ти означаваш много за мен.

Светлана положи главата си на гърдите му и каза:

– Прости ми, че се държах така ужасно.

– Аз те обичам.

– И аз те обичам. Как да направя денят ти по-хубав? – Станислава го погледна ласкаво. – Може би трябва да бъдем заедно известно време, само ти и аз.

Георги се усмихна:

– И аз бих искал това.

Отношенията им се измениха. Кавгите престанаха. Стената между тях рухна. Те започнаха да си говорят открито един на друг. Стремяха се да си доставят повече радост.

Те вече не се караха, защото никой от тях не искаше да нарани другия.

Притъмняваше. На запад се издигаше облият купол на катедралата, изпъкващ на тъмни хоризонт, който пламтеше в червено, което постепенно избледняваше към виолетово и сиво. В тази част от деня минувачите намаляваха.

Заникът бавно гаснеше като преливаше в различни цветове и форми, някак тайнствено. Кола пресече площада и спря. От нея слезе млада жена. Здрачът обагряше бялата ѝ кожата в гълъбово, а очите и косите ѝ тънеха в мрак.

Носът ѝ бе прав и дълъг. Челото ѝ бе широко и необичайно високо. Брадичката ѝ бе заострена, но челюстите и бузите ѝ бяха изискано оформени.

Тя бе много красива, но здрача омекотяваше формите ѝ. Придаваше ѝ някакви призрачни черти. Сякаш се топеше във въздуха. Не можеше да се разбере къде са сенките и от къде започва тя.

В очите ѝ имаше прикрита радост. Те криеха някаква тайна. Усмивката ѝ изразяваше намек за прикрити кроежи.

Походката ѝ бе решителна. А начина, по който се оглеждаше говореше за тайнственост и загадъчност. На оскъдната светлина от време на време се забелязваше проблясък на страх в очите ѝ.

Тя побърза до страничната врата на близката сграда и настойчиво почука, а след това се отдръпна в сенките. Вратата се отвори със скърцане. Погледа ѝ веднага се насочи към отворената порта.

Там стоеше мъж. Тялото му изцяло бе скрито в сенките. Тя го погледна и засия. Мъжът протегна ръце към нея. Двамата се забързаха един към друг и вплетоха телата си.

Последните лъчи на деня обгърнаха двойката. Те изглеждаха като едно цяло. Воала на любовта бе обгърнал сърцата им и те се радваха един на друг.

В дома на Патароците посрещнаха свещеника с голяма радост.

– Колко мило от ваша страна да ни навестите. Заповядайте, седнете, – каза Климент.

Доротея наля чашите на масата, но взе шишето със себе си и го прибра. След като сръбна малко от чашата свещеникът строго каза:

– Климент идва редовно на църква и води Емил със себе си. Но младите трябва да идват да се изповядат всеки петък и да посещават богослуженията поне три пъти в седмицата. Петър и Симо не съм ги виждал в храма, откакто пристигнахте, така че с изповедите здравата сте закъсали.

– Имаме много работа, – обади се Петър – и нямаме много възможности за грях. –  Симо, ти успя ли да съгрешиш тази година?

Симо направи печална физиономия, въздъхна и каза укорително:

– Ако бях направил нещо такова, най-напред на теб щях да кажа, – обърна се той към Петър. – Останал съм си неосквернен.

На Петър брадичката му потрепери:

– Аз също съм съвсем невинен.

– Сигурни ли сте? – попита отец Кирил. – Не става въпрос за кой знае какви грехове. Да речем, не сте ли споменавали напразно името Господне?

– Мили Боже! Никога! – извикаха и двамата в един глас.

Петър и Симо изглеждаха потресени и възмутени от подобна идея. Отец Кирил изглеждаше учуден и може би малко разочарован, че и двамата се оказаха без пороци.

– Има много начини човек да съгреши и не всички са явни! – каза свещеникът. – Може например, да споделите вината за нечий грях, без сами да сте го извършили, като сте мълчали. Съгрешил ли е някой ваш познат?

Симо и Петър поклатиха глави в крайно недоумение. Отец Кирил размаха пухкавата си длан като търсеше вдъхновение.

– Може да сте съгрешили спрямо Святия Дух, като сте отхвърлили всепризнатите истини, например за значението на Светата литургия и тъй сте отблъснали Божията благодат от душите си.

Свещеникът изглеждаше много доволен от тази своя идея, но двамата се възмутиха и едновременно вдигнаха ръце пред сърцата си.

Отец Кирил не се предаде толкова лесно и започна да изрежда куп дребни прегрешения:

– Пристъп на завист, гордост, гневливост, някоя малка лъжа или …. нечестиви помисли.

При тия думи Петър се прекръсти и погледна свещеникът с недоумение:

– Не разбирам какво искате да кажете. Признавам, че съм невеж относно тези …

– Нечестиви помисли, – добави Симо. – Скъпи отче, можете ли да ни обясните какво е това, за какво говорите изобщо? Ами ако сме ги имали, а не сме знаели за тях?

– Може би грешим без да знаем, – допълни Петър. – Можем ли да попаднем в ада заради тези нечестиви помисли?

Сковани и парализирани от тревога, двамата вдигнаха глави.

– Похотливост, – свещеникът подръпна с едната си ръка расото, – от латински походливиум,  което значи ….ъъъ … да си ходил и изливал нечестиви течности в миналото или да мечтаеш за …. бъдещо въображаемо или реално съвкупление, грубо казано.

– А, съвкупление!

– От латински, – започна да обяснява Климент, който учеше редовно всяка вечер латински, – съвкуплениус, което ще рече да се съберат накуп пленници.

– О, това ли било, – захилиха се Симо и Петър.

Отец Кирил обидено надигна полите на расото си, прекоси бързо стаята и затръшна вратата зад гърба си.

Боб се облегна на младежа, почти седна върху краката му, вдигна очи и изплези език. Никола го погледна тъжно.

Преди три години бе спасил кучето от сигурна смърт и нито за миг не съжаляваше за постъпката си.

Боб бе ловджийско куче, порода ритрийвър, при това беше много красиво. Козината му бе червена с бяло на носа, под брадичката и по лапите. Пухкавата му опашка непрекъснато се размахваше. Имаше благ поглед. И много обичаше Никола.

Откакто го прибра имаше безброй спорове с баща си за кучето.

– Няма място за това куче в къщи! – викаше баща му. – Такова куче трябва да тича. Мислиш ли, че някой ще го вземе? Такова куче ще те измори. Само почакай и ще видиш.

Боб може да обикаля до изнемога целия квартал, но качеше ли се в кола или камион, държеше се прилично. Въпреки това баща му не прие животното.

Никола погали кучето и го почеса зад ушите, а гласът на баща му отекваше в главата му:

– Изправи се! Намали! Гледай напред.

Не можеше да отиде там с другите. Просто не можеше. Най-много да обиколи наблизо и да чака за вести по радиостанцията.

Издирването предната нощ бе продължило цели седем часа. По всичко личеше, че не можеха да очакват добри новини, преди да се приберат хората от охраната.

Бяха започнали да говорят по-скоро за откриване на останки, отколкото за спасяване. Сърцето му да се свиваше и  усещаше някаква празнота, безпомощност, гняв и объркване.

Как можа да се случи това? Баща му беше изчезнал с група, която съпровождаше до близкия връх.
Бяха загубили връзка късно следобед. През нощта ръмеше и беше много студено. Изпратиха екипи, които обърнаха всичо наоколо, но не откриха нищо.

Никола мислеше да пусне Боб. Животното познаваше миризмата на баща му, макар и да не се обичаха много двамата с кучето, но го предупредиха:
– Не тръгвайте сам! И вие можете да изчезнете. Не се знае, какво точно се е случило.
И Никола чакаше, но надеждата, че ще види баща си отново жив, се бе загубила ….

В дните, когато беше наркодилар ако му се приискаше компютър, радиоуредба, касетофон, ……клиентите му щяха да му ги донесат в замяна на наркотик. Дори за това не беше нужно да излиза от къщи.

Но той се промени и всичко това остана в миналото му. Животът му сега съвсем не беше лек, защото нямаше много средства за да живее.

Веднъж негов приятел го попита:

– След като стана пастир, мислиш ли, че ще се справиш по-добре от преди?

Църквата му бе бедна и схлупена. Покрива капеше, а тук идваха само много бедни и нуждаещи се хора.

– Бях предназначен да работя с бедните, – кротко каза той.

Огледа рушащата се сграда и пое дълбоко въздух:

– Аз съм там където трябва да бъда.

– Какво имаш в предвид? – попита приятелят му.

– Аз бях лош човек. Нещата, които съм правил в живота си са ужасни. Нарушил съм всяка от Божите заповеди.

– Всяка ли?

– Да, всяка. Кражба, лъжесвидетелство, прелюбодейства, ……

– И убийстава ли? – вгледа се изненадано приятелят му в него.

– Никога не съм натискал спусъка, но бях замесен. Можех да спра нещата, преди да бъде взет живот, но не го направих.

Той смръщи вежди и наведе глава.

– Бизнесът в нашите среди беше безмилостен, същинско самоизяждане. Слабите ставаха жертва на силните. Много хора падаха убити и това ставаше всеки ден. Мразя човека, който бях преди. Бях безмилостен и жесток. Да, днес не съм какъв, но бях…..

Той въздъхна, а брадичката му се отпусна на гърдите

– Заслужавах ада, – каза с болка в гласа. – Нещата, които съм правил обясняват, защо Бог е прав. Той не може да бъде измамен. Каквото посееш това ще пожънеш. Не можеш да очакваш сладки плодове в живота си, когато си засадил горчиви, а аз толкова много горчиви съм засадил…..

Очите му се напълниха със сълзи.

– …..и не съм ожънал всичката тая жътва.

– Но сега, всичките добрини, които правиш….., – опита се да го ободри приятелят му.

– Не, – поклати глава той. – не можеш да си осигуриш път към небето само с добри дела. Това, което върша и продължавам да върша е да кажа на Господа: Знам, че поради Твоята милост и благодат, аз съм простен, с нищо не мога да изкупя безбройните лоши дела, които съм вършил.  Но сега искам остатъка от живота си да го живея за Теб и да изпълня волята Ти.

Очите му блестяха в настъпващия мрак, а погледът му бе насочен нагоре, към небето.