Британският художник Том Бейкър е станал известен с необичайно си хоби. Той създава невероятни картини на прозорците с помощта на спрея с изкуствен сняг.

Неговата работа толкова много се е харесала на хората, че Том започнал да получава много поръчки. Първи били приятелите и близките, а след това много организации го помолили да украси прозорците им за зимните празници.

Но най- важната му работа си остават картините нарисувани на прозорците в детската болница в Беркшир, Великобритания.

Много е интересно да се наблюдава как Том рисува. За сега той е единственият художник, който използва такава техника.

Той  е нарисувал картините в детската болница само за два часа, използвайки само един балон със сняг и суха четка.

Сътрудниците и децата в болницата били във възторг.

Бейкър има богато въображение и  за това се старае всяка картина да бъде уникална.

Много ефектно изглеждат картините на Том, когато вън има улично осветление.

Пъхнат в процепа на пощенската кутия вестник, пред вратата на Екатерина Василева, стърча три дена. И тъй като тези дни валяха проливни дъждове, той прогизна и стана негоден за четене.

От там мина служителката от социални грижи Магдалена Славова. Тя дръпна вестникът и надникна под ръждивото капаче на пощенската кутия, тъй като никой не отговаряше на позвъняването ѝ.

Цялата се разтрепера и извика от уплаха. В основите на стълбите с разперени крайници се бе строполила Екатерина. Тя беше възрастна жена и през последните няколко седмици трудно се придвижваше.

Славова веднага извика един полицай и той разби вратата. Линейка бързо откара Екатерина в болницата.

А дъждът така и не спираше. Площадът от време на време се пълнеше с мушами и чадъри, чийто притежатели се сблъскваха при разминаване, избягвайки по-големите локви по паважа.

Виолета и Кремена пиеха кафе в близкото заведение. Двете жени до кокал оглозгаха набъбналия скандал около установения със закъснение припадък на Екатерина.

– Не може така да си грабнеш чантата и да напуснеш лекарския кабинет, – каза Виолета, – Представяш ли си, когато ѝ казали за случилото се, крещяла като луда.

– Май тази Стефанова ѝ е предписала погрешни лекарства, – заяви като разбираща малко от медицина Кремена. – Сега ще вземат какви ли не проби от Екатерина.

– На мястото на Стефанова доста бих се притеснила, – поклати глава Виолета..

– Сигурно си мисли, че близките на Екатерина, които не се интересуват от нея, няма да я дадат под съд, – засмя се Кремена.- Това няма значение сега. Но ако лекарска комисия установи, че предписаното лечение е било неправилно.

– Ще я лишат от правоспособност, – допълни бързо Виолета.

– И така трябва да стане, – заяви категорично Кремена. – Сигурно доста хора ще кажат: „Слава богу, че я махнаха и бързо се отървахме от нея“.

Двете жени още поклюкарстваха за този и онзи, но основната тема си остана Екатерина и лекуващата я лекарка.

Каквото и да злословеха, полза от това нямаше. Баба Екатерина бе мъртва. Странно, как не се намери поне един да потропа на вратата ѝ през тези три дена?

А за Стефанова да не говорим. Тя бе млада лекарка, отскоро беше дошла в района. Дори и да не ѝ отнемеха правото да лекува, клеветите, одумките и лъжите по случая, щяха да отровят доверието на хората в нея.

Автомобилна катастрофа. Синът ѝ и съпруга ѝ вече ги нямаше. Евгения Петрова не можа да понесе тази загуба и се пристрасти към алкохола.

Първо я свалиха от директорското място, но тя имаше много заслуги в училището и за това я оставиха. После ѝ предложиха сама да напусне училището.

Алкохолът беше свършил своята работа. Всичко, което можеше да продаде Евгения Петрова го продаде. а останалите неща ги обмени за вино и бира. Нищо не остана и от самата Евгения.

Появи се Катя. Тя нямаше свой дом. Беше дребно мършаво момиче с износени и мръсни дрехи. Всяка сутрин Катя обхождаше своите владение,  контейнерите за боклука.

Една сутрин, когато Евгения се събуди, не можа да разбере как се озовала Ката на пода в дома ѝ и отгоре на това спеше.

Съседката на Петрова, Дида има куче. Преди катастрофата двете с Евгения заедно разкарваха кучетата си. Животните вървяха напред, а жените си приказваха зад тях.

Но един ден Дони, кучето на Евгения изчезна и Дида попита за него:

– Къде е Дони?

– Дадох го на други хора, – каза незаинтересовано Евгения, – самата аз няма какво да ям.

Дида доста често виждаше Петрова край контейнера за боклук, но я избягваше.

Една сутрин Евгения сама тръгна към нея.

– Противно ти е да ме виждаш такава нали? – заяде се Петрова.

– Какво говориш …, – опита да се измъкне съседката.

– Не ме лъжи. Не можеш да ме понасяш. Но виж кучето не се гнуси от мен. Нали Сара?

И кучето радостно замаха опашка на Евгения Петрова.

След две седмици Евгения тичаше и крещеше на Дида:

– Да бягаме.

Двете жени побегнаха. Когато се отдалечиха доста от мястото, Дида попита:

– От кого бягаме и се крием?

– От Катя. Тя ще извика ченгетата да ме хванат.

– А Катя къде е сега?

– В къщи. Ремонт прави, а аз реших да я потопя и отворих всички кранове.

Евгения и Дида се спряха и започнаха да се заливат от смях.

Шест месеца Дида не видя Евгения Петрова. Някой спомена, че била в болница друг, че е на почивка в чужбина.

Веднъж пред дома на Петрова спря камион, от който изкараха луксозни мебели. На външната врата стоеше Катя.

„Катя е забогатяла“, – помисли си Дида.

Но не беше Катя. Една жена излезе от къщата, отиде при носачите и започна да им дава наставления, кое къде да носят.

„Навярно е някоя нова наемателка“, – помисли си Дида и реши да подмине, когато чу зад гърба си:

– Няма ли да се поздравим?

Когато Дида се обърна, ахна. Евгения Петрова стоеше срещу нея сияеща и засмяна.

– Заповядай да изпием по едно кафе, – покани я Евгения.

Дида не отказа и влезе, а в главата ѝ се въртяха толкова много въпроси, че не знаеше от къде да започне.

– Изненадана ли се? – попита Евгения Петрова.

– Да, – каза Дида. – Радвам се, че те виждам.

Ето какво ѝ разказа Евгения, докато пиеха кафето си:

– Бях отишла до контейнера и видях чанта с кисело мляко. Много се зарадвах, защото няколко дена нищо не бях яла. Когато изядох млякото на дъното на чантата ме чакаше още една изненада. Там загърнати във вестник имаше долари, евро и левове. Парите бяха доста. Щяха да ми стигнат за ремонт, за нови мебели и дори за екскурзия в чужбина. И сега ето ме отново.
Дида я гледаше и се радваше заедно с Евгения на случилото се, което беше преобърнало живота ѝ.

Николова караше практиката си в местната болница. При нея в отделението  се получи повикване на адрес, където се намираше изоставена полусрутена къща.

Местността в края на града беше блатиста и пустинна.

Когато една група от медицински работници дойде на мястото, провериха района щателно.

– В къщата не се вижда никой.

– И в двора  също.

– А в другата постройка проверихте ли?

– И там няма никой.

Но когато хората приближиха до една малка вратичка, чуха жално да вие куче.

– Навярно зад тази вратичка има някой, – предположи един от групата.

Те влязоха в неугледна стая. От картината, която се разкри пред очите им, останаха в шок.

В най-тъмния ъгъл изпод стари парцали се показа куче и ….човешка ръка. Под дрипите откриха човек на преклонна възраст. Той беше измършавял и едва дишаше.

Без да губят време, веднага го откараха в болницата. През целия път след линейката тичаше кучето на мъжа, който бяха открили.

Възрастният човек прекара много дълго време в болницата.

Кучето приютиха хората от небезразличния персонал. Те му даваха храна от кухнята.

Минаха 12 години.

Николова вече бе лекар. Веднъж тя се оказа на същата улица, където преди толкова години се намираше изоставения дом край блатото.

Посрещна я същия човек, който докараха в отделението полужив.
Той ѝ се усмихна и я покани:

– Заповядайте, да изпием по един чай.

Николова прекрачи прага на дома му и седна да си поприказват. Въпреки годините си, мъжът изглеждаше здрав и щастлив. След като поднесе чая  той ѝ разказа своята история:

– Този дом беше заключен от собственият ми син. Той здраво залости всички прозорци и врати.

– Защо го е направил? – попита изненадано Николова.

– Много просто, – каза старецът. – Щом аз умра, къщата остава свободна.

– И какво стана после?

– Моят наследник не знаеше, че за живота на баща му се грижи вярното му куче. То изкопа с лапите си дупка под дома и започна от боклука да ми носи мухлясал хляб. Това беше единствената ми храна.

– А не замръзнахте ли тогава? Тук вечерите са много хладни.

– Вярното куче лежеше до мен и ме топлеше.

– А какво стана, когато се върнахте от болницата?

– Хората ми помогнаха, кой с каквото може. Сега съм добре и се старая да забравя, че родният ми син ме остави да умра.

После мъжът на драго сърце разказваше за предаността на кучето си.
След случая, когато бе спасило своя стопанин, кучето бе живяло още 10 щастливи години.

Таня бе млада изкуствоведка. В последно време се заинтересува от иконите, като изкуство и започна да ги събира. Бе станала много вманиачена на тази тема. Ровеше, търсеше и изследваше, но усещаше, че нещо не ѝ достига, за да разбере нещата.

Познати и приятели се учудваха на новото и увлечение и често я питаха:

– Ти да не си станала вярваща?

Тя ги изглеждаше свирепо и троснато отговаряше:

– Не, не съм вярваща.

В душата си негодуваше от такива обвинения.

„Какво знаеха те изобщо за изкуството, – мислеше си Таня. – Кога ще прозрат, че църковната иконопис е вид изкуство“.

След няколко месеца се озова в психиатрична болница. Дълго бе в безсъзнание, а когато дойде на себе си, я чуха да казва:

– Господи, имали те? Кажи ми, имали те?

Мяташе се и се вглеждаше отчаяно в тавана.

До нея медицинската сестра Надя наблюдаваше агонията на Таня. Тя не знаеше как да ѝ помогне, но в себе си реши:

– Щом изляза от болницата, – си каза Надя, – ще отида в някоя църква и всичко ще разбера.