Дядо Лачо гледаше тъжното лице на внука си и леко се усмихваше. Той знаеше болката на Лъчезар, за това му каза:

– Възстановяването е като лука.

Лъчезар повдигна към дядо си тъжните си очи и попита:

– Защо точно като лука?

– Всички слоеве, които имаш, трябва да бъдат обелени.

– Ами ако много люти и самото белене предизвика голямо количество сълзи?

– Да, но има и сладки, които дори да ги накълцат почти не въздействат, – възрази дядото.

– Хм …, – Лъчезар едва забележимо се усмихна.

– Беленето на слоевете ти е един вид лечебен процес.

– Дядо, много боли, – сбърчи нос Лъчезар.

– Трябва да знаеш едно, че Бог е със теб през цялото време. Така че изправи се срещу болката и заедно с Него ще я преминеш и ще бъдеш излекуван.

– Лесно ти е на теб …

– Направи така, че единственото ти желание е да бъдеш здрав и колкото се може повече като Христос.

– Това е доста трудно …

– Прегърни болката в процеса на възстановяване и ще оздравееш. Бог е в контрол. Само се дръж за ръцете Му, докато Той те води през всичко това.

Динка бе получила от баба си пръстен. Още като го видя, веднага го хареса. Той бе семейна ценност, която се предаваше от майка на дъщеря, но баба ѝ пожела направо да го даде на нея.

Един зимен ден навън бе много студено.

Пръстенът, който Динка не сваляше от ръката си, изведнъж се спука и се разпадна.

– Какво му стана, – с болка извика Динка.

Тя бързо отиде до близката бижутерска работилница и помоли:

– Поправете го, той е много скъп за мен.

– Момиче, златото, от което е направен този пръстен съдържа голямо количество примеси, за това се е разпаднал в студа, – обясни бижутерът.

За пръстена нямаше никакъв начин да бъде възстановен. Колко жалко!

Връщайки се у дома Динка започна да разсъждава на глас:

– Така става и с нас. Когато допускаме нещо нечисто в себе си, ставаме заядливи и се дразним от най-малкото нещо.

Тя въздъхна дълбоко и продължи да развива мисълта си по въпроса:

– А тази нечистота има сила да разрушава душата и негативно да влияе върху мотивите на поведение. Не трябва да позволяваме на тази смесица от мърморене, оплаквания и възмущение да изпълват сърцата ни. Ако непрекъснато мрънкаме и се оплакваме, рискуваме да станем носители на недоволство, което засяга нас и живота на хората наоколо. А в противен случай …

Динка се завъртя около себе си, усмихна се и добави:

– В сърцето ни няма място за недоволство и мрънкане. Именно като не допускаме тези примеси в себе си, започваме да светим в мрака на този паднал свят.

Ние можем да излъчваме светлина, която принадлежи на Спасителя в нас.

Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..

Бе сумрачно и тъмно. Облаците бяха слезли толкова ниско, че луната и звездите изобщо не се виждаха.

Славен седеше в стаята и размишляваше.

В последно време доста неприятни неща се бяха случили в живота му.

В обърканите му мисли се прокраднаха други, настойчиви и груби:

– Бог не се интересува от теб. Погледни колко месеци те е оставил в тези бъркотии. Колко несправедливо от Негова страна!

И Славен започна да се оплаква спонтанно:

– Тези на работното ми място, а и съседите се държат отвратително с мен. Те се оправят, а за мен не ги е грижа. Загубих си работата заради тези изострени отношения. Нямам достатъчно пари за да изплатя сметките си. Наистина Бог ме е изоставил.

Мърморенето идва много по-лесно, отколкото похвалата и благодарността.

Славен тръсна глава и извика:

– Напрегнат съм до краен предел, нямам повече сили. Моето положение е повече, отколкото мога да понеса.

Тогава Славен чу тих и нежен глас:

– Аз знам болката на сърцето ти. Претоварен си и притиснат, но Аз имам план за теб. Аз изработвам подробностите за твоето освобождение. Довери ми се.

Бог вижда, грижи се и е наясно в какво положение сме. И най-хубавото е, че не ни изоставя и в най-трудните ни моменти.

Пак е понеделник. Страшимир слезе от автобуса и дълго след това седя на спирката.

Никак не му се отиваше на работа, а беше само на няколко минути от нея.

Сърцето му биеше учестено, защото се притесняваше за крайните срокове.

– За сроковете как да е ще се справя, но не и с темпераментния ми шеф, – въздишаше тежко Страшимир.

Както за мнозина така и за него бе трудно да започне една мрачна и подтискаща работна седмица.

– Как да бързам за работа, когато се чувствам претоварен? – питаше се Страшимир. – Кой оценява работата ми, а нервите, които хабя покрай нея?! Какво получавам за целия си труд и огромни усилия, които влагам в работата си? Цяла седмица само мъка и болка.

Може би ще предложите на Страшимир да си смени работата с по-малко стресираща или по-възнаграждаваща?

А защо да не промени гледната си точка?

Без значение колко е трудна и обемиста работата, той може да намери удовлетворение в нея с Божията помощ. Може би тогава Страшимир ще може да изяви и Божия характер.

Бог е с нас. Неговото присъствие и сила могат да озарят мрачните ни дни. С Негова помощ можем да бъдем благодарни за всеки работен ден.