В задния двор Лили простираше дрехи и чаршафи.

– Не ме докосвай, – извика тя, когато Стоян се доближи.

– Виж не съм дошъл да се караме, – каза премирено Стоян, – не сме се виждали доста отдавна.

– Тъй ли? – сопна му се Лили. – Чудех се къде ли се запиля?! И за какво те прибраха в затвора? – очите ѝ святкаха яростно.

– Контрабанда на алкохол, – троснато отвърна Стоян.

– Не знаех, че се занимаваш с такива работи, – с ирония подчерта Лили.

– Е, все някак трябва да се изкарват пари, – с поглед забит в земята, тихо каза Стоян.

– Да не би децата ти да гладуват? За твое сведение, те работеха, докато ти беше в затвора, – Лили фучеше като бясна. – За какво си дошъл?

– Просто да ти кажа здравей, – помъчи се да я умилостиви Стоян – и да ти кажа, че много ми липсваше. Защо не дойде да ме видиш поне веднъж? – в гласа му се прокрадна укор.

– Имаш вид все едно си бил на почивка. Ял си по три пъти на ден,  – заяде се отново Лили, – а аз и децата ти само по един път. Най-малко пет килограма си наддал.

Стоян разпери ръце. Не знаеше вече какво да ѝ каже.

– Не помисли ли преди да се забъркаш в такива работи, – започна да го мъмри Лили. – Почти на 45 си, а се държиш като тийнейджър. Питаш ме защо не съм ти дошла на свиждане, че защо да идвам? Когато реши да правиш контрабанден алкохол, дойде ли да ме попиташ дали съм съгласна?

Стоян усети, че Лили е много ядосана.

– Добре де, следващия път като се проваля, ще гледам никой да не разбере, – по лицето му се четеше тъга и безнадежност.

Лили се чудеше да го приеме или да го смачка и да го изрита. Стоян с болка тръгна към входната врата.

– Не ходи никъде, – гласа ѝ трепна и стана по-тих, и нежен. –  Пази се! Тревожех се за теб още от първия ден, когато те прибраха в затвора.

– Не ми ли каза, че на мен там ми е било по-добре, отколкото на теб тука? – заяде се на свой ред Стоян.

Двамата се погледнаха. След това с мълчаливо съгласие се отправиха към дома си.

Катя беше едва на 30 години. Работеше в близката детска градина и същевремено с това се грижеше за трите си малки деца.

Тази сутрин се бе събудила със силно главоболие. Главата ѝ бе изтръпнала. Странното усещане ѝ подсказваше, че нещо не беше наред.

Нещо не беше наред почти от месец. Бяха ѝ се появили синини по гърба, след това обезпокояващо се разрастнаха и когато тя реши да отиде на лекар да се посъветва с него, внезапно изчезнаха, като оставиха по гърба ѝ големи петна. Венците ѝ побеляха.

Катя беше жизнерадостна и млада жена, която бе свикнала с часове да тича след 5-6 годишните деца в детската градина, но започна внезапно да губи сили. Едва се изкачваше до дома си, който се намираше на четвъртия етаж.

Някои от сутрините едва ставаше и пропълзяваше на четири крака. Спеше на пресекулки по 12-14 часа, а щом се събудеше, се чувстваше толкова уморена, че отново лягаше да подремне.

Мъжът ѝ я придружи до свой познат лекар, но той не можа да даде някаква определена диагноза. Катя усещаше болки в костите си.

Лекарят бе в недоумение, какво може да е това. Но на Катя каза:

– Вероятно имате мигрена.

И ѝ препоръча аспирин, от който се засили кървенето от бледите венци на Катя.

Тя  бе енергична и жизнерадостна по природа и по-скоро се учуди, но не се разтревожи много. През живота си не беше боледувала сериозно, за това болниците бяха абстрактно и непонятно място за нея. До този момент не бе ходила на консултации при никакъв специалист.

Обясняваше на познати странните си симптоми така:

– Сигурно е от преумора или лошо храносмилане, – смееше се тя. – По цял ден съм с деца, вероятно съм се малко депресирала и напрежението ми е дошло май много.

Дълбоко в нея започна да се прокрадва съмнението, че в тялото ѝ става нещо опасно и смъртоносно.

Най- накрая Катя остави трите си деца при съседите и отиде при личната си лекарка, която настоя веднага да ѝ се направят кръвни изследвания. Назначи ѝ рутинна кръвна картина.

Лаборантът, докато вземаше кръв от вената на Катя се загледа с изненада в цвета на кръвта ѝ. Тя беше водниста, бледа разредена течност, която изобщо не приличаше на кръв.

До края на деня Катя не получи никакъв резултат от тези изследвания. На другия ден ѝ се обадиха по телефона:

– Извинете, но се налага, отново да ви вземем кръв.

– Кога да дойда? – попита Катя.

Тя имаше много натоварен график. Децата, натоварената чанта с продукти, която трябва да освободи и осибено рибата, която трябва да остави в хладилника, и куп още недовършени неща за деня.

Напрегнатият тон в гласа по телефона, подчертаваше, че случаят е спешен:

– Елате веднага! Чувате ли ме? Веднага!

Предстоеше борба и не се знаеше, какъв щеше да бъде изходът.

Преходът към зряла възраст е най-важният етап в живота на всеки. През този период, човек губи безгрижното си детство, преминава през много съществени физически промени, както умствени, така емоционални и духовни.
В много племена отбелязването на този преход е свързан с най-различни ритуали, символизиращи етапа на съзряване.
Когато момчетата от племето сатаре-маве в района на Амазонка навършат 13 години, те трябва да преминат ритуала на посвещението, на който се прави изпитание с мравки.
Като начало е необходимо да се потърсят насекомите и да се поставят в ръкавица, оплетени от растения.
Всяко момче трябва да заспи с ръка пъхната в такава ръкавица и да се опита да издържи така 10 минути.
Ухапването от такива мравки е болезнено и се сравнява с болката от рана причинена от куршум.
Момчето няма право да вика, тъй като всеки вик е проява на слабост.
Но това не е всичко.
До завършване на ритуала момчето трябва да нахлузва ръкавицата 20 пъти в рамките на няколко месеца.
След всеки ритуал ръката на този, когото изпитват, за известно време е парализирана. На него самият му става лошо и се гърчи от болка.

Елена наблюдаваше как сина ѝ растеше и се превръщаше в буйно малко момче. С няколко жени тя често посещаваше домовете, които имаха нужда от помощ. Носеха им храна, шиеха им дрехи, разговаряха с хората за болките и незгодите им в живота.

В сърцето си Елена усещаше болезнен копнеж за дете. искаше да създава нещо, да отглежда повече деца.

Един ден тя сподели отчаянието си с отец Николай:

– Съпругът ми иска още синове, но не знам как бих понесла нова загуба. Трудно ми е да приема още една смърт.

Елена наскоро бе пометнала за втори път. Първият път тя беше едва във втория месец, но преди три седмици синът ѝ се изсулил от нея, малко преди да влезе в седмия месец.

– Знаете, че несигурността не е характерна за мен, – каза Елена, – но въпросът за изгубените бебета остава за мен голям провал. В сърцето ми се води страшна битка, разбирате ли?

– Така се е случило, – каза отец Николай, – Не знаем защо е станало това, но ако роптаем и обвиняваме себе си, това ще ни помогне ли? По-добре иди при съпруга си и вярвай, че Бог ще реши, кое е най-доброто.

На Елена ѝ бе много трудно, болката и мъката сковаваха душата ѝ.

Сподели терзанията си със съпруга си:

– Ами ако Бог ме наказва за безпирните ми ламтежи и амбиции?

– Бъди търпелива, – каза съпруга ѝ. – Всичко ще си дойде на времето. Ще имаме обширен дом и много деца така, както сме го искали.

Майката на Елена често ѝ казваше:

– Искам да родиш още едно дете, за да мога да го държа и бавя, преди да съм остаряла твърде много.

А баща ѝ веднъж каза:

– Причина за всичко е твоето своенравие и старата ти скръб, която трови утробата ти. Ти искаш да градиш кариера и да бъдеш майка. Една жена трябва да се грижи за дома и семейството си. Остави на мъжете да се занимават с останалите неща.

Елена искаше да успява навсякъде, и в дома си, и в работата си. Беше убедена, че ще може да се справи, но не искаше да спори с баща си, той нямаше да я разбере.

Живели някога мъж и жена. Когато били млади, живеели добре и никога не се карали. Но остарели започнали много често да спорят и така започнали кавгите.
Старицата започнала да тъси начин, как да се погоди с остарелия си съпруг и двамата да заживеят в мир и разбирателство.
Отишла при съседката си и ѝ споделила болката си.
– Мога да ти помогна, – казала съседката. – Имам тук една вълшебна вода. Когато старецът ти започне да крещи, ти си пийни малко от нея, но не я гълтай и я дръж в устата си, докато той се успокои. И всичко ще бъде наред.
И тя дала на старицата бутилка пълна с вълшебната вода. И жената се запътила към дома си.
Едва прекрачила прага и старецът започнал да крещи:
– Къде беше? Какво прави? Трябваше отдавна да сложиш самовар, за да пием чай, а теб те няма!
Старицата искала да му отговори, но си спомнила за съвета на съседката и пийнала вода от бутилката, без да я поглъща. Старецът забелязъл, че жена му не отговаря и млъкнал.
Зарадвала се жената: „Изглежда, тази вода наистина е вълшебна!“
Прибрала бутилката с вълшената вода и станала да сложи самовара.
– Какво само тракаш там! – разкрещял се старикът. – Един самовар не можеш да сложиш!
Старицата искала да го навика яко, но си спомнила за водата и отново отпила от нея. Старецът видял, че жена му нищо не казала, изненадал се и замълчал.
От тогава престанали да се карат. Щом старецът се разкрещавал, тя пийвала от вълшебната водица и наставал мир.
Ей, изглежда тази вода наистина е била вълшебна?!