Неделя. Последният ден на седмицата. В неделното училище на малката църква бяха събрани група деца. Младо момиче бе влязло в ролята на учителка. Тя раздаде на всяко дете кутия с пастели и скица на Исус.

– Оцветете картинката, – мило предложи младата учителка.

– Ау, трябва да оцветим Божия Син, – възкликна тихо едно малко момиченце.

Децата използваха само това, което имаха в кутийките си.

– Нямам синьо за небето, – обади се слабичко момче.

– Имаш лилаво, – побутна го другарчето му, – направи го с него.

Повече оплаквания за цветовете нямаше.

Е, ако косите на Исус бяха оцветени в червено, учителката нямаше да има нищо против. Тя учеше децата да представят Исус, всеки със своите си пастели.

Бог не направи ли същото и с нас? Той ни е създал уникални, за да можем да покажем Христос на света по различни начини, така че да бъде възприет.

Не губете време да украсявате своето собствено изображение! Не си заслужава.

Когато хората гледат лицето ви, кого трябва да виждат в същност? Нима Бога, не живее и не си е направил обиталище във вас?

Ако не е, поканете Го да го направи.

Бог не обещава аплодисменти за независими популяризатори на Исус.

Но голяма награда очаква Божите разгласители.

“ Хубаво, добри и верни слуго, над малкото си бил верен, над многото ще те поставя, влез в радостта на Господаря си“.

Мартин страдаше много. На лицето му бе изписана безмерна мъка.

Видя го дядо Георги и го попита:

– Защо си толкова тъжен, младежо?

– Не знам какво ще стане с мен, – каза Мартин. – Повече от хиляда пъти се заричам да живея благочестиво и никога не спазвам обещанията си. Сега вече не го правя, защото не мога да изпълня дадената дума.

Дядо Георги съчувствено го погледна, а Мартин продължи:

– Ако Бог не бъде милостив заради любовта на Христос, то няма да има за мен щастливо отпътуване, когато ще се разделя с този свят. Няма да стоя пред Него със всичките си обещания и добри дела, ще погина.

Мисълта за Божия съд ужасяваше Мартин.

Дядо Георги знаеше къде да намери спокойствие и го посочи на притеснения младеж:

– Защо се измъчваш от тези спекулации?…. Погледни на раните на Исус, на кръвта Му, която е пролял за нас, там ще откриеш Божията благодат.

Мартин въздъхна дълбоко, а старецът продължи:

– Вместо да се измъчваш от греховете си, остави се в ръцете на Изкупителя. Вярвай в Него, в праведността на живота си и в изкуплението чрез Неговата смърт. Не се свивай отзад. Бог не ти се сърди, просто слушай Божия Син.

– Но как мога да го направя? – попита озадачен Мартин. – Къде мога да чуя, как Божият Син ми говори?

– В Библията, – каза дядо Георги.

Така Мартин започна да изучава Свещеното Писание. Той размишляваше върху думите в текста и истината започна да му се открива.

Накрая Мартин разбра и възкликна:

– Праведността, от която се нуждаем, за да застанем пред светия Бог, не е праведност, която можем да постигнем чрез собствените си усилия. Всъщност това изобщо не е човешката праведност, а божествена и тя става наша в резултат от Божията благодат. Нашата роля е, просто да я получим чрез вяра и да живеем с увереност в Божиите обещания.

Воден от тази светлина, Мартин откри, че пасажите от Библията, които преди това го тревожеха, сега го водеха до успокоение.

Училище като училище. Славов скоро бе постъпил на работа в него, но не бе съгласен с доста неща, които ставаха там.

Често в класните стаи бе виждал икона на Христос, а това го дразнеше. Това противоречеше на убежденията му и идеологията му. Тази икона му бе ненужна, както и самия Христос.

Този ден Славов дойде много нервен в училище. И както крачеше в учебната стая посегна и свали иконата, която отдавна бе като трън в очите му.

Децата реагирах веднага:

– Защо правите това?

А учителят нервно отговори:

– Защото така искам. Преподавам ви общообразователен предмет, а не Закон Божий.

И слава Богу, че не преподаваше Закон Божий. Страшно е да си представим как щеше да го прави…

– Ние бихме искали Христос да остане с нас, – настояха децата. – Върнете иконата обратно на стената.

– Не искам, – смръщи вежди учителят, – това противоречи на моите убеждения.

– Добре, – казаха децата, – но ние искаме!

– Щом искате, – грубо каза Славов, – окачете си я сами.

– Но ние не можем да стигнем до там, за да я закачим. Високо е за нас.

Много от родителите се бяха оплакали на директора на училището и той бе повикал Славов  да разговарят по този въпрос с него:

– Чу ли, учителю? Те са малки и не могат да стигнат толкова високо, а ти си достатъчно висок, така че можеш да я поставиш така, че децата да я виждат. Ти им отнемаш светлината и я заменяш с тъмнина.

– Каква светлина, – опонира Славов, – та това е само икона.

– Тук не става въпрос само за иконата, а за вярата на децата в Божия Син.

– Това са отживелици, – започна настървено Славов. – Тези деца учат физика, химия, биология и други предмети, които нямат нищо общо с Библията и християнската вяра.

– Ние всички се наричаме християни. Христос измени този свят. За това красноречиво говори историята.

– Християни, – измърмори под носа си Славов.

– Какво предлагате на децата днес? Отнемате им Христос и вижте какви са резултатите са налице: увеличена детска престъпност, детска депресия, компютърна зависимост, хазарт, чувство за вина, използване на наркотици, алкохол и цигари. Виждаме децата как блуждаят из Интернет и в места, които са заплаха за живота и здравето им.

Славов мълчеше.

– И така ще бъде! Нима се учудвате? И по-лошо ще стане! – каза директорът. – Отнемайки от детските сърца Христос, на какво ще разчитаме в бъдеще? Че всичко при децата ще бъде добре?

– Човек може да се оправи и сам, без някакво си божество, – каза Славов.

– Грешите, Христос е казал: „Без мен не можете да направите нищо“. И това, което става днес пред очите ни, е доказателство на Неговите думи.

Първата световна война бе в разгара си.Тя поглъщаше милиони хора като ненаситна паст. Между загиналите не бяха само тези носещи униформа и въоръжени с оръжие. Войната не пощади и цивилните – старци, деца и беззащитни жени.

В навечерието на Рождество на линията на фронта беше необичайно тихо.

Валеше пухкав сняг и застилаше земята с бяла пелена. Мислите на повечето войници бяха далече от тук, на празничната трапеза, сред роднини и познати.

Едно голобрадо момче започна тихо да си пее:

– Тиха нощ, свята нощ, цяла земя е в тишина. Виж Витлеемската светла звезда, мъдреци води от чужда земя. Дето Христос се роди…

Към неговия глас се прибавиха и други нестройни мъжки гласове. Изведнъж целия окоп запя.

Когато свършиха песента се заслушаха изненадано….. Същата песен звучеше и от другата страна на фронта. Противниците им също пееха „Тиха нощ“ само, че на своя си език.

– И те мислят като нас за Княза на Мира, – обади се възрастен брадясал войник, – за това, че Божия Син се е появил на Рождество.

– Колко много би се променил света, ако заедно всички възпявахме „чудния Младенец в яслите“, – въздъхна дълбоко командирът на ротата. – Тогава земята щеше да заприлича на небето.

– Когато Христос е наблизо, всички конфликти се прекратяват, – отбеляза капеланът на войската. – Настава мир. Мракът се разпада пред сиянието на Този, Който дойде да обитава в нас.

– Сега на Рождество можем да се наслаждаваме, както и на Неговия мир, – каза русоляв младеж. – Дай, Боже, да се сложи край на тази касапница и самоунищожение….

Ако плътския човек не отговаря на удара с удар, той е страхливец. Но ако на удар не отговаря вярващ в Бога човек, той е син на Бога.

Ако ви оскърбяват, вие не само не трябва да се възмущавате, но и да използвате случая, за да изявите на хората Божия Син.

Да се имитира Божия Дух е невъзможно, Него или Го има, или Го няма.

Проповедта на планината ни учи, че не трябва да вършим това, което сме длъжни, а да правим това, което на никому не дължим.

Ако сме ученици на Христос не можем да кажем: „Повече не мога. За мен говорят всякакви глупости и преобръщат думите ми“.

Всеки път, когато държа на своите права, аз причинявам болка на Божия Син.

По-добре да приема укора насочен към Христос, като приема удара върху себе си. Това означава да „допълням недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло“.

Ученик на Христос осъзнава, че животът му говори за честта на Господа, а не за собствената си чест. Не търси съвършенство в другите, но не спират да се стремим, да се усъвършенства.

Проповедта на планината ни учи: „Не търсете справедливост за себе си, но никога не спирайте да постъпвате справедливо спрямо другите „.