Сава много обича спортните надпревари. Някои от тях той следи, като използва записи на дадено състезание, мач или среща.

Един ден след като бе проследил записа на поредното състезание, облегна се удобно във фотьойла и се замисли сериозно:

„Колко жалко, че в живота няма възможност за такива повторения. Пропуснеш ли даден момент, той не се връща“.

Тези мисли го върнаха няколко години назад, когато внукът му Станислав възторжен изтича при него и каза:

– Ще имам мач по крикет, ще дойдете ли с баба да ме гледате?

Нито той, нито съпругата му харесваха този спорт, но той обичаше внука си, за това бързо се съгласи:

– Добре, кога е мача?

– Утре в 9 часа сутринта.

– Непременно ще дойдем, – обеща Сава на внука си.

На сутринта, когато тръгна с жена си, за да гледат как ще се представи Станислав в мача, Сава си взе една книга. Когато съпругата му го изгледа с укор, той тихо промърмори:

– Да мине времето по-бързо.

Мачът започна в 9 сутринта. Беше вече 16:30, но още не беше свършил. Сава бе останал с убеждението, че нищо интересно не се случва и бе забол поглед в книгата.

Изведнъж той чу овации, жена му го сбута:

– Станислав направи страхотен удар, видя ли го?!

Сава го беше пропуснал, а повторение нямаше да има. Не можеше вече да види, какво е направил внука му.

Този болезнен спомен, накара Сава малко да се размърда. Той стана, разходи се из стаята и погледна през прозореца.

– Колко много пъти пропускаме предоставените ни възможности, – тъжно въздъхна Сава. – Понякога забравяме да се молим за някого, да позвъним на приятел, който има проблем, да посетим някой, който е в нужда или просто да се усмихнем на поредния минувач.

Сава отново е върна и седна във фотьойла.

– Колко често пропускаме възможности да споделим вярата си, – с болка се усмихна Сава. – Ето, Бог ни подтиква да го направим, а ние като не Му обърнем внимание и не последваме призива Му, появилият шанс изчезва завинаги. Ако слушаме Божия глас, ще имаме много възможности да Му служим, споделяйки Благата вест и помагайки на ближните си.

Светла и Сава отдавна са пенсионери. Преди са били учители в селището, където и сега живееха. Често ги срещат бившите им ученици и ги питат:

– Помните ли ме?

В повечето случаи се сещаха за имената им, но естествено е, че не можеха да запомнят всички на които са преподавали.

Двамата виждаха, как някои се натъжаваха, ако не ги познаеха, но и как грейваха лицата им, когато се сетеха за човека срещу тях. Припомняха си училищни истории и тогава всеки се чувстваше добре. Хубаво е да бъдеш запомнен.

Но най-хубавото е, че Бог не забравя никого от нас. Макар че сме толкова много, Той познава всеки от нас.

Колкото и да сме се отдалечили от Него, колкото и да сме се лутали, Господ ни помни, обича и вика по име.

Семейство Минкови се прибираха от една приятна екскурзия. Това бяха незабравими дни. Време, в което освен посещение на известни туристически обекти, имаше близко общение между членовете на това семейство. По време на тази екскурзия, те разговаряха за много неща, които искаха да споделят, но забързаното ежедневие им отнемаше това право.

Милена караше колата и се наслаждаваше на прекрасните природни гледки.

Изведнъж навлязоха в тунел. Тесните пространства притесняваха Милена, особено ако са тъмни. Страхът взе надмощие над нея. Стана толкова нервна, че започна да се задушава и поти.

Искаше ѝ се да спре колата и да даде да я кара мъжът ѝ, но бе много опасно да направят тази смяна веднага.

Камен забеляза колко е пребледняла Милена. Децата също усетиха, че майка им има някакъв проблем.

Камен посочи напред с пръста си и извика:

– Милена, погледни там има светло петно!

– Да, мамо, то се увеличава, – завикаха децата, – скоро ще излезем от тунела.

Милена се опита да се фокусира в светлата точка, която взе да се увеличава и започна да се успокоява. Скоро излязоха на открито и тя започна да диша спокойно.

По-късно Камен сподели:

– Понякога и аз се чувствам така, сякаш се намирам в тъмен тунел. Обзема ме страх, който ме изтощава.

– Но ако имаме силна вяра, – обади се малкия Гошо, – Бог ще ни изведе бързо от тъмнината и ще ни покаже светлината, която трябва да следваме.

– Такива преживявания ни правят емоционално и духовно по-силни, – добави Камен.

– Не сте ли разбрали до сега, – възторжено каза Елица, сестрата на Гошо, – че Бог е с нас в битките на деня.

– Да, – съгласи се Милена, – силата ни е от Него.

Бог изпратил парче сирене на враната.

Притичала лисицата под дървото, където била враната и казала:

– Сега си мислиш. че ще те помоля да си отвориш клюна? Не, вчера се покаях и сега вярвам в Бога.

– Амин, сестра! – казала враната.

И отново останала без сиренце.

Веднъж атеист решил да отиде на риболов на езерото Лох Нес. Доплувал до средата на езерото и седнал да лови риба.

Изведнъж от водата изскочило чудовището от Лох Нес.

Атеистът паднал на дъното на лодката и започнал да крещи:

– Господи, спаси ме! Господи! Спаси ме!

Това видели рибари, които се намирали наблизо. Те изгонили чудовището и изкарали атеиста на брега.

Тогава го попитали:

– Слушай, нали си атеист и не вярваш в Бога?

Атеистът ги погледнал уплашено и казал:

– Преди пет минути, не вярвах, че съществува и чудовището от Лох Нес…