Небето бе потъмняло. Големи вълни връхлитаха малкия кораб. Почти нищо не се виждаше.

Повечето хора бяха много уплашени. Те със страх наблюдаваха светкавиците, които раздираха небето. Но други гледаха към капитана. Той бе спокоен и решителен.

– Вие седнете там, – заповяда капитана, а вие опънете въжетата ….

Всички му се подчиниха и направиха това, което той искаше, защото бяха убедени в едно:

– Капитанът знае най-добре.

Така корабът не се разпадна и людете издържаха на бурния вятър.

Такива хали изпитваха доверието в капитана.

А сега отговорете без да бързате много:

– Питали ли сте се често: „Бог знае ли какво прави? Защо допусна тази или онази буря?“

Понякога условията се влошават. Инструкциите на Капитана изглеждат объркани, но ние трябва да отговорим така:

– Господи, Ти знаеш, кое е най-доброто. За това ще ти се подчиня и ще направя това, което казваш. Знам, че не си безразличен към това, което се случва с мен. За това ще ти се доверя.

Милчо се потърка по корема и тъжно констатира:

– Гладен съм.

– Е, не си ли закусвал? – подкачи го Пламен.

– Ядох, но пак съм гладен, – печално изстена Милчо.

– Минали са едва два часа и половина от тогава. Как така си гладен? – изуми се Пламен.

– Хубавото е, че повечето от нас не се тревожат, че дълго време ще останат гладни, – скептично отбеляза Милчо.

– Вярно е, – заяви гордо Пламен, – имаме изобилие от храна. Е, може да имам малко неудобство с времето, необходимо да отидеш до магазина, някоя закусвалня или ресторант, но едва ли знаем какво е истински физически глад.

– Интересно, едно време не е имало фризери и хладилници. Хората са търсели храна ден след ден, тъй като тя не е могла да се съхранява за продължителен период от време. Как са я карали тогава? – замисли се сериозно Милчо.

– Освен това приготвянето на храна е било трудоемко и продължително, – допълни Пламен.

– Истинският глад е направо разяждащ, буквално ме боли корем, а ако е нощно време, не мога да заспя, – призна си Милчо.

– А мислил ли си за глад и жажда в духовната сфера? – попита Пламен.

– Ние сме благословени, ако сме гладни и жадни за Бога и Неговото Слово, страстно желаещи правдата.

– Кое е по-добро да си физически или духовно гладен? – Пламен предизвикателно погледна приятеля си.

– Предпочитам изобщо да не съм гладен, нито физически, нито духовно, – усмихна се Милчо. – А сега отивам да ям защото стомахът му се бунтува, а за другото ще му мисля после.

Лечо ядосано махна с ръка и почти кресна:

– Тодор е глупак …

– Чакай малко, не се горещи, – хвана го за рамото Григор.

– Глупак е и това е, няма какво повече …

– Слушай, – малко по-меко каза Григор, – глупаците са хора, които до такава степен са загубили връзката с реалността, че вгорчават не само своя живот, но и този на тези около него. Необходимо ли е да се връзваме на приказките му?

Лечо го погледна изумен и попита:

– Какво искаш да кажеш с това?

– Ето какво имам предвид, – започна да обяснява Григор. – Не можем да се отнасяме с тялото си, както си искаме, защото веднага ще усетим последствията от това. Ако се държим с хората, както на нас ни харесва, няма да имаме приятели и здрави семейства.

– Добре де, – намръщи се Лечо. – Ако живееш егоистично това няма ли да засегне обществото по някакъв начин?

– Глупаците сеят вятър и жънат бури, но крайната форма на глупостта е да направиш център на живота си нещо различно от Бога. Това винаги ще води до разочарования и провали, – подчерта дебело Григор.

– Какво ми говориш? – Лечо вдигна недоволно ръце. – Такива виждат физически, психологически, рационални и духовни граници в реалността, но кривнат от тях, а после се чудят, от къде им е дошло това или онова.

– Глупаво е да се пренебрегва реалността, – въздъхна Григор. – В този свят живота и без това не е много лек.

– А, – щракна с пръсти Лечо, – за това се иска акъл.

– По-точно мъдрост от Бога, – поправи го Григор.

Лечо махна с ръка и само прибави:

– Важното е да върши работа, няма значение от къде е.

Евелина и Станислава спяха заедно в едно огромно легло. Когато легнеха в него направо се изгубваха под завивките.

Тази вечер двете момичета бяха много шумни и весели. Тичаха, подскачаха, бяха неукротими.

Когато ги сложиха да спят, те продължаваха да бъбрят и да се смеят.

Баща им се ядоса много. Влезе в стаята при тях и кресна:

– Млъквайте и заспивайте веднага. Като квачки сте, когато снасят яйца. Дигате шум чак до небето.

– Но тя продължава да говори, – запротестира Евелина.

Станислава за да се защити бързо отговори:

– Това е, защото тя продължава да ме слуша.

Така си е, ако не те слушат, ще продължиш ли да говориш?!

Когато копнеем да чуем Бог, покорството ни помага да се фокусираме върху Него.

Успокояваме мислите си и се вслушваме, но само след като започнем да се молим и четем Писанието.

Чрез молитва и Словото можем да спрем и да обърнем внимание на Бога.

Бъдете сигурни, че тогава Той ще ви говори.

Бог може да ни каже толкова много неща чрез молитва, Слово, обстоятелства и общение с другите.

Помолете Го:

– Господи, продължавай да ми говориш, докато се науча да слушам и да Ти отговарям подобаващо.

Нарцис се събуди рано. Приготви закуска. Свари си и кафе.

След като се нахрани, седна на любимия си фотьойл и самонадеяно заяви:

– Какъв славен ден! Аз съм толкова велик и заради мен в такъв…. Няма Бог, освен мен, разбира се.с

Като истински атеист той зарови вината и срама дълбоко в сърцето си, като същевременно потъпка и унищожи съвестта си.

Нарцис пусна телевизора. Събитията показващи се на екрана бяха смущаващи и обезкуражаващи, но нашият герой си каза:

– Светът е стресиращо място, но аз съм страхотен. На мен принадлежи всичко. Славата е само моя!.

Той се поклони на златната си статуя, която го изобразяваше в цял ръст.

Следващата стъпка бе лека дрямка. Какво да се прави? Нужна бе почивка след толкова изморителна медитация спрямо себе си.