В една приказка се казва, че на небето имало прием на добродетелите. Там били правдата, честността, искреността, добротата, простителността, любовта, добротворството, благодарността и др.

Всички добродетели радостно разговаряли и споделяли преживяванията си. Някои забелязали, че добротворството и благодарността не разговаряли изобщо помежду си.

Оказало се, че те изобщо не се познавали, защото намали случай, в който да се срещнат.

Това може да ви звучи прекалено, но съдържа в себе си горчива истина.

Талмудът казва, че който се наслаждава на нещо без благодарност, обсебва нещо от Бога.

Благодарността е една от най-големите привилегии на човека. Тя доказва, че разбираме и ценим живота.

Колкото повече благодарим, толкова повече приемаме. Лютер твърди, че благодарността е истинската добродетел и най-доброто богослужение.

Когато постоянстваме в благодарността, тогава Бог постоянства в благословението.

Благодарният за всичко има поглед, отправен към Бога.

Една вечер, когато една жена се връщала от богослужение, забелязала, че след нея върви лъв.

И тя си помислила:

“ Ето рикаещ лъв ме атакува в телесен образ….“

Звъннала на пастора си да я подкрепи в молитва.

А пасторът бързо ѝ казал:

– По-бързо бягайте от там! Скоро по телевизора съобщиха, че лъв е избягал от зоологическата градина.

Девети век, през него бяха основани няколко славянски държави. В тях се зароди потребност да определят религията и вярата си.

Моравския княз Ростислав изпрати писмо до цар Михаил:

„Хората ни се отказаха от езичеството и сега спазват християнския закон, но нямаме учители, които да ни разкажат за истинската християнска вяра на родния ни език. Така че изпрати при нас учител, който да ни предаде целия добър закон от вас из цялата страна. При нас идват християнски учители, но те са италианци, гърци и немци и ни учат различно. А ние славяните сме прости хора и няма, кой да ни изложи ясно истината и разбрано да ни научи“.

След като получи писмото царя събра съвета и повика Константин да чуе за тази нужда. А по-късно му каза:

– Чуй, Философе, зная че ни си много здрав, но друг не може да свърши тази работа по-добре от теб. Ще ти дам много подаръци, вземи брат си Методий и идете при солунците, те говорят чисто славянски.

В отговор Константин каза:

– Аз съм слаб телом и съм болен, но ще се радвам да отида там, ако моравските славяни имат букви и книги на своя език.

Царят каза:

– Баща ми и дядо ми и много други са искали това, те са ги търсели, но не са ги намерили. Как мога аз да ги намеря.

Философът отговори:

– Кой може да пише по водата и да си навлече еретическо име?

– Ако ти измислиш славянските букви, може би Бог ще ти даде това,  молейки Го с вяра отхвърляйки всеки натиск.

Константин се съгласи да отиде. Преди да тръгне той се уедини с брат си Методий и други съмишленици в молитва.

Бог чу молитвите им и даде буквите на Константин и той започна да превежда Евангелието:

„В началото беше Словото и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог“.

Царят се зарадва и прослави Бога.

А Константин и Методий се отправиха към Моравия с новопреведените книги. Царят изпрати с тях дарове и следното писмо до Ростислав.

„Бог ни посети и ни мотивира за по-добро усъвършенстване. Той ни даде писмо на вашия език и сега ще Го славите на своя си език. Изпращам ти мъж честен и благонравен, книжник и философ. Постарай се с негова помощ да се утвърди делото, което е изискано от Бога и не отхвърляйте спасението. И издигнете други, които да работят в правилния път, за да привлекат всички християнски души, които искат да вярват в Христос, нашия Бог, от сега и до свършека на света“.

Това бе началото на един велик подвиг за двамата братя Константин и Методий, които станаха първоучители на славяните. Величието на това дело не бе толкова в изобретяването на буквите, колкото в превода на свещените книги и воденето на богослуженията на роден език.

Богослужението бе свършило и хората започнаха да излизат от църквата. Пламен и Михаил се облегнаха на оградата.

– Не се чувствам много насърчен от днешната служба днес, – каза Пламен. – А ти?

– И аз съм в същото положение, – добави Михаил.

На Надежда ѝ стана неприятно, когато чу неволно тези думи.

„Като се замисля – каза си Надежда – и аз понякога съм правела подобни коментари, а сега съдя хората за същото“.

Тя седна на близката пейка и се замисли:

„Когато отиваме на църква, какво си мислим? Днес какво ли ще ми донесе неделното богослужение? Но аз конкретно с какво съм допринесла за това общо служение? Трябва да спрем да пилеем енергията си в оплаквания и да се опитаме да служим на другите“.

При Надежда дойде жена, чиято дъщеря бе в болницата. Тя сподели с нея:

– Представяш ли си, тя е още малка, а е разказала за Исус на жената в съседното легло. След това се помолили двете и тази жена приела Исус Христос за свой Господ и Спасител.

След това жената разказа на Надежда и други преживявания като това. Тя беше толкова въодушевена, че зарази Надежда и тя възкликна:

– Слава на Господа!

След като се разделиха, Надежда отново потъна в разсъжденията си:

„Колко често сме завладени от егоизма си, а трябва да работим за общото служение на църквата по много начини. Какво ни коства да похвалим някой за неговите усилия? Необходимо е по-често да се включваме като доброволци, да търсим хора, които се нуждаят от помощ и да им помагаме. Най-важното, да се молим за всички“.

Обнадеждена Надежда стана и бодро закрачи към дома си.

Димитър, синът на Мария и Огнян, страдаше от депресия. Това бе голямо изпитание за цялото семейство. Другите се опитваха да им помогнат, но те потопени в мъката си не осъзнаваха и не виждаха това.

Мария и Огнян бяха християни, посещаваха редовно богослуженията в църквата, но когато се обърнеха към Бога, мракът около тях ги стягаше в още по-жестока хватка.

След една от семейните консултации, терапевта ги посъветва:

– Започнете да записвате всички благословения, които сте получили от Бога. Така по-добре ще оцените хубавото, което се случва във вашия живот.

Макар и малко неохотно Мария и Огнян се съгласиха да последват съвета на терапевта.

– Не виждам голям смисъл в това, – каза Огнян след консултацията.

– Кой знае, ….може и да подейства, – каза със слаба надежда Мария. – Нищо не губим ако опитаме.

И двамата започнаха да си спомнят и старателно да записват всичко, което Бог бе направил за тяхното семейство.

Изведнъж  настъпи промяна в семейната им среда. Те започнаха по-ясно да виждат Божиите дарове и да ги откриват и в най-малките неща. Вече усещаха добротата на хората , които се опитваха да им помагат и бяха неотклонно край тях.

Един ден Огнян каза възторжено:

– Трябва да сме благодарни, че семейството ни е все още цяло, въпреки трудностите през, които преминаваме.

С времето благодарността се върна в живота на това семейство. Те откриха нови начини да общуват един с друг. Напълно осъзнаха, че Бог винаги е бил близо до тях.

И благодарността промени всичко. Синът им се възстанови. Взаимоотношенията им се оправиха и връзките помежду им се заздравиха.