Бог ще донесе мир в душата ви и ще предаде окраска на всичко, което виждате.

Може би обстоятелствата и постигналата ни мъката са останали същите, условията не са се променили, но ако Христос, като Господ и Учител, управлява нашия живот, Той ще ни даде радостно избавление.

Неговата мъдрост е безпогрешна. Силата Му е неизменна. Любовта Му никога няма да престане.

Само когато виждаме Бог във всичко, ние може търпеливо и с любов да се отнася към тези, които ни безпокоят и ни причиняват огорчение. На такива хора гледаме като на оръдия, които Бог употребява, за да постигне Своите намерения за нас.

Най- накрая ние ще им бъдем благодарни за благословенията, които сме поличили чрез тях. Само при такива условия ние можем да се избавим от недоволството и възмущението си във всяка една ситуация.

„Блажени ония човеци, чиято сила е в Тебе. В чието сърце са пътищата към Твоя дом. Минаващи през долината на плача, те я преобръщат на място на извори и есенният дъжд я покрива с благословения“.

Утешение не се дава на лекомислените и присмиващите се.

Ние трябва да слезем „надълбоко“, ако искаме от опит да познаем скъпоценния дар от Бога – утешението.

По този начин ще получим подготовка, която ще ни помогне да станем съработници на Бога.

Когато нощта падне над душата ни,  …. когато листата се затварят и за цветът вече няма слънчева светлина, в затворените венчелишчета, няма да има недостатък, даже при най-сгъстената тъмнина, защото капките от небесна роса, които падат тогава, заместват слънцето, което се е скрило.

Рени би се радвала, ако можеше да се роди в друга епоха. Всичкия този водовъртеж около нея и дотягаше. Тя бе едва на 21 години, но живота я отекчаваше. Ако някой я попиташе:

– Рени, какво очакваш от живота?

Тя щеше да отговори:

– Нищо, просто да умра.

Рени е очарователно момиче и тези думи съвсем не ѝ подхождаха. Вечер съзерцаваше черното небе и се питаше, защо би искала да умре, преди да види новата зора. Не че имаше склоност към самоубийство или че самото ѝ съществуване, ѝ причиняваше непоносима мъка, заради която да сложи край на живота си.

Нещата стояха много по-просто. Светът, в който ѝ се бе паднало да живее не я очароваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да открие нещо, което да я зарадва в този свят, забавлява или заинтругува. Отекчаваше до смърт, нямаше стимул, не изпитваше никакви вълнения.

Лошото беше, че никой от околните не споделяше нейното разочарование, а това я изкарваше от равновесие. Това вътрешно напрежение я изолираше, правеше я мрачна и съркастична. Това ѝ състояния я превръщаше в лудетина, която съсипваше празници и събирания на приятели и роднини. Тази ѝ чудатост не ѝ носеше нищо добро. Рени имаше чувство, че не може да се държи по друг начин.

Приятелката ѝ Десислава я предупреждаваше:

– С това си поведение си печелиш слава на свадливо и неприятно същество. Как ще се омъжиш? Като те видят такава неприветлива, ще те обявят за непрестъпна крепост.

Рени не можеше да приеме светът такъв, какъвто е. Тя искаше да употребява мозъка си така, както го прави всеки мъж. Не проявяваше никакъв интерес  към младежите, които ѝ досаждаха. Гледаше на брака като узаконена проституция. и как няма да мисли така, като бе издигнала книгата „Защита на правата на жените“ на Мери Уолстънкрафт по-високо от Библията. Тя бе завладяна от феминиската фолософия на Уолстънкрафт, която се смяташе за една от основателките на тези идеи.
Харесваше ѝ мисълта, че на жената трябва да ѝ се върне изгубеното достойство. Тя не бива да бъде смятана за слугиня на мъжа си. Рени вярваше, че интелигентноста не се измерва с големината на черепа. Тя често се шегуваше, като казваше:

– Вярно е, че главите на мъжете са са по-големи, но не защото имат повече сиво вещество, а за да носят по-голяма шапка.

От друга страна Рени осъзнаваше, че ако няма закрилата и покровителството на един мъж трябва сама да се издържа. но в дивата надпревара, конкуренция и мъжко надмощие в този свят, тя разбираше, че за да се наложи ще трябват много сили, енергия и усилия, но все пак тя беше жена. Щеше ли да издържи на всичко това, без подкрепа?

Можеше да понесе един брак, но искаше истински да се влюби в някой мъж. Тя бе убедена, че трудно ще намери мъж от този свят, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее пред рамантичния трепет, който очакваше тя.

Рени копнееше за една бурна страст, която да я разтърси, една неистова треска да изпепели душата ѝ. Ала тя мечтаеше за това за това без капка надежда.

Какво ѝ оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири без това, което според нея, придаваше смисъл на живота ѝ? Не, в никакъв случай!

Ако това младо момиче можеше да разбере, че всяка жена би се покорила на мъж, който истински я обича и уважава, може би щеше да се отърве от феминиските идеи, които разрушават йерархия и благословенията, дадени ни от нашия Творец и Създател.

Византийският император Валент (328-378), пламенен поддръжник на арианството, искал да принуди Василий Великий, един от отците на църкавата през IV век, да промени символа на вярата според арианството. За целта му изпратил един велможа.
Сановникът започнал раболепно да уговаря Василий, но той казал, че нито една буква няма да измени от символа на вярата. Велможата започнал да го заплашва, че ще му отнеме имуществото и ще го изпрати на заточение, мъчение и даже смърт.
На тези заплахи Василий смело отговорил:
– Ако вземеш имуществото ми, много няма да забогатееш с него,  ето вехтите ми дрехи и няколко книги, това е моето богатство. От изгнание не се боя, нали земята навсякъде е Божия. Смъртта за мен е благословия, тя ще ускори моето отиване при Бога, заради Когото живея и се трудя, на Когото отдавна съм посветил живота си.
Удивен от тези думи, велможът се върнал при императора и му разказал всичко.
Валент изпитал уважение към Василий, заради твърдостта във вярата му и сам дошъл в Кесария, за да го види лично.
Императорът приятелски поговорил с верния на Бога отец на църквата и прекратил гоненията. Когато човек е верен на Бога. Господ ще го примири и с неприятелите му.