Мария беше в дома си с четиригодишния си син Давид. От няколко дена се чувстваше малко недобре, но не отдаваше на това особено значение.

– Навярно съм настинала, – казваше си тя. – Ще ми мине.

Когато термометърът показа 41 градуса, тя осъзна, че нещата са по-сериозни. Но вече бе късно, Мария изгуби съзнание.

Давид не изгуби самообладание, раздвижи се из стаята и започна да оглежда внимателно наоколо:
– Трябва да се обадя по телефона … Къде ли го е оставила?

Детето започна да търси телефона на майка си. То знаеше как да го пусне, защото често я молеше да поиграе на него.

Когато стигна до раздел „контакти“ Давид видя снимката на баща си и веднага натисна бутона.

– Да, – каза баща му, – случило ли се е нещо, Мария?

– Татко аз съм, – обади се Давид. – На мама и стана лошо. Тя легна, но не може да се събуди. Моля те, ела скоро, страх ме е …

– Идвам веднага, – каза баща му, – не се страхувай, мама ще се оправи.

След това мъжът набра „Бърза помощ“:

– Ало на жена ми ѝ е станало лошо, изглежда е изпаднала в безсъзнание, ……Васил Левски 14, 2-я етаж, ап. 8 ….

А след това извика на шефа си:

– Манолов, Мария е припаднала, отивам си в къщи….

И хукна като луд към дома си.

Мария бе откарана в болницата. Там прекара почти една седмица и вече се възстановя. Скоро ще я изпишат и тя ще се прибере у дома.

– Ето моя спасител, – казваше Мария като прегръщаше нежно Давид, – ако не беше той….., – очите ѝ искряха от благодарност.

А малкият „герой“ подскачаше наоколо и се радваше, че отново може да разговаря с майка си.

Емблемата на „Велкопоповицки Козел“, която е стигнала до наши дни, първоначално е била измислена и нарисувана, в годината на пускането на първата партида бира, от странстващ живописец от Франция. Рисунката е била в знак на благодарност за гостоприемството на град Велке Поповице.

„Велкопоповицки Козел“ се споменава в произведението на чешкия писател Ярослав Хашек „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“.

„Те продължиха пътя си и едва след известно време иззад ъгъла на
дългата редица бараки отново се чу гласът на Водичка:
— Швейк, каква бира точат в „При чашата“?
И като ехо се понесе отговорът на Швейк:
— Велкопоповишка“.

През 1995, 1996, 1997, 1999. бирата е спечелила златен медал сред марки бира Pilsner на световното първенство, което се провежда в Чикаго.

Беше голям студ. По здравия лед, често преминаваха тигри. Човек можеше да ги види от балкона, как се ровят в кофите за боклук, търсейки нещо годно за храна.

Станислав Иванов бе старши лейтенант. Бе охрана и постоянно бе в готовност, ако го повикат.
Веднъж по телефона се обади уплашен мъжки глас:

– Старши лейтенант Иванов … тук … има тигър.

– Какво? Тигър? Ако нападне веднага стреляй! – каза Станислав.

– Да върви по дяволите Червената книга, – измърмори Иванов, човешкият живот е по важен.

А по телефона добави:

– Сега идвам.

Когато Станислав пристигна на мястото на поста, обадилия се му докладва:

– Там седи вече от двадесет минути и нищо не прави. Просто гледа …. това е всичко. Но е някак страшно…

Горкият толкова голяма котка той не бе виждал до сега.

Иванов позвъни:

– Тук наблизо до границата е забелязан тигър. За сега не напада. Поех поста.

След това скочи в колата. А тигърът седеше спокойно, не потрепваше Иванов наблюдаваше тигъра. По-точно това беше тигрица, която гледаше в определена посока.

Изведнъж Иванов забеляза между дърветата малки зверчета.

– Виж ти, – каза Иванов – малки тигърчета.

А големият звяр ги следеше и не помръдваше.

– Господин лейтенант, – обади се сержанта до него, – нещо в гората се размърда. Тя е довела тигърчетата си. Какво да правим?

– Не ги пипайте, – заповяда Иванов.

Старши лейтенанта отново се обади по телефона. Отговори му майорът, той бе мъдър и спокоен човек.
„Ако вземем тигърчетата, ще имаме проблем по-късно, – замисли се майорът. – Май трябва да се свържа със зоопарка. Ще им се обадя да изпратят хора. Но не трябва да убиваме тигрицата, навярно нуждата я е довела толкова близо, а жалко и за малките. Сама няма да тръгне. Там ще издъхне с тигърчетата си“.

– Ето какво лейтенант, каза майорът по телефона, – докарайте бавно колата до склада …. Ще ви изчакам.

От склада майорът извади  половин крава, подаде я на Иванов и каза:

– Вземи това и го хвърли на тигрицата. Бъдете внимателни, да не стане някоя беля.

Лесно е да се каже. Късът месо бе тежък, а снегът бе дълбок. Заедно със сержанта, сложили автомати на гърбовете си потеглиха.

Преди Иванов да тръгне с месото към животното и каза на сержанта:

– Наблюдавай и стреляй само в случай на … – и махна с ръка.

Тигрицата не мърдаше. Само големите ѝ жълти очи потрепваха. Иванов дотътри парчето месо на няколко крачки от животното и си тръгна ….

Тигрицата бавно се изправи. Дойде до месото. Помириса го. Удари го с лапа ….и го отнесе в гората.

Иванов и сержанта въздъхнаха спокойно.

Един ден по-късно Иванов бе обикалял постовете и отново бе на същото място, където бе засечена тигрицата. Беше ясна звездна нощ. Той излезе навън, извади една цигара и реши да запуши.

Щом драсна клечката кибрит и Иванов трепна. В тъмното, зад оградата седеше тигрицата, съвсем сама. Тя го наблюдаваше.

Иванов замръзна.

„Прекалено близо е, даже и пистолета си няма да мога да извадя – помисли си той“.

Тигрицата стана съвсем безшумно и бързо тръгна към него. Тя се вгледа внимателно в очите му…

„Това е всичко. Ето я смъртта, – помисли си старши лейтенанта“.

А тя мушна муцуната си под ръката му и се отърка о него, както котката правеше в къщи. Той я погали по гърба …. и тя изчезна безшумно така, както се бе появила.

Тогава Иванов разбра, че тигрицата бе дошла да му благодари. Той и досега е уверен, че животинска благодарност има и тя е много по-добра от хорската.

По екраните на кината прожектираха филма на Мел Гибсън „Страстите Христови“. Янаки реши да гледа този филм, защото негови приятели му бяха казали за него:

– Гледай го непременно, страхотен е!

Купи си билет от най-близкото кино и влезе в киносалона.

– Всички бяхме сковани и смутени, – сподели Янаки с Цанко след прожекцията. – Следяхме действията на екрана без да мърдаме. Младежите, които си бяха купили пуканки, семки и газирани напитки, до края на филма нищо не можаха да погълнат.

– Има случаи, – каза Цанко, – когато хора извършили престъпления преди много години, но са избегнали наказанието, след като гледали филма, отивали и признавали престъпленията си в съда.

– Когато гледах филма, – каза Янаки, – осъзнах каква огромна жертава е принесена за мен и колко ужасни са били страданията на Христос. Пот, кръв, изтезания върху Христовата плът всичко е толкова реално и поразява.

– Всеки от нас трябва да осъзнае тази велика жертва, – каза Цанко. – Не просто да състрадаваме на пребития и разпнат човек, а да схванем, че Творецът на вселената поради любовта си към нас е бил там прикован на кръста.

– Много плаках, когато гледах филма, – каза Янаки, – не си спомням нещо да ме е разтърсило така силно, че да ридая на глас. Когато се огледах наоколо, всички край мен бяха с насълзени очи.

– В такива моменти от нас извира любов и благодарност за това, което Исус е направил за нас, – каза Цанко. – Видял си всичките Му мъки и страдания, нима пак ще се откажеш, да предадеш живота си на Христос?

– Бях потресен от филма и дълго мислих след това, – каза Янаки, – но сега вече съм Негов и съм готов да направя всичко по волята Му.

Вярващ програмист написал нова програма и решил:

– Тя ще бъде безплатна. Ще я нарека „Holyware“. И в „Install Shield“ ще напиша, като лицензирано споразумение да има молитва преди всяко използване на програмата, а след като свърши работа потребителят трябва да се помоли на Бога за автора на програмата.

След известно време, когато програмата била пусната, на електронната поща на програмиста започнали да идват благодарности.

Техният общ смисъл бил нещо такова:

– Голямо благодаря на нашия брат в Христа! Нека се зарадва Бог на вашите заслуги и да ви възнагради според делата ви! Вашата програма е прекрасен тренажор на молитва за нашите врагове.