Катя изпадна във възторг, когато видя снимките, които бе направила Кръстина на децата ѝ. Катя скоро бе празнувала рождения ден на малкия Митко и тогава бе поканила и Кръстина, но снимките, които бяха направени на празненството, надхвърлиха очакванията.

Катя бе решила да използва фотографските умение на Кръстина и за други веселия и тържества. Беше я препоръчала на много свои приятели.

Кръстина не беше бунтарка, но за нея приятелите ѝ казваха:

– Тя винаги прави нещата по своему.

„Малко по-различно“ това беше ключът към успеха ѝ като начинаещ фотограф.

Днес Кръстина и Катя излязоха заедно по магазините, между тях се бе зародило спонтанно приятелство. Те бъбреха весело и оглеждаха щандовете, когато пред тях изникна  усмихнат старец.

Той им кимна, но нещо ги задържа при него.

– Вие искате да оставите следа след себе си, – каза старецът като се обърна към Кръстина, – но за това е нужно да създадете свой собствен стил. Едното е невъзможно без другото.

Кръстина се засмя.

– Благодаря ви много за съвета. Но кой сте вие? Знаете ли с какво се занимавам?

Старецът не обърна внимание на въпросите ѝ, но я погледна в очите и попита:

– Какво най-много бихте искали да научите, да разберете или да откриете?

Кръстина разпери ръце:

– Бих искала да науча толкова много неща. Нямам достатъчно пари за курсове и какво да е обучение, но имам три страхотни деца. И бих искала да знам как да бъда по-добра майка, по-добър човек, по-добра съпруга, отличен фотограф или как да организирам бизнес от хобито си, без да бъда в тежест на семейството си ….. Има още много неща, но не бих могла да ги изброя.

– Вие сте уникална, – каза старецът. – Не изоставяйте мечтите си. А в живота си се дръжте така, все едно всеки момент ще се превърнете в онова, за което сте родена на този свят.

Двете жени се засмяха, но когато се обърнаха да благодарят на добрия старец, него вече го нямаше.

Бизнесът на Стамат бе едно безкрайно напрежения. Той не вършеше нищо незаконно, но нарушаваше редица правила и норми от бизнес етиката. Да не говорим, че част от работниците при него бяха незаконно пребиваващи в страната.

Той имаше големи планове и мечти, но не обръщаше внимание на дребните неща. Целта му бе да подписва колкото се може повече договори и с възможно повече клиенти.

Обещаваше срокове, които нямаше намерение да спазва. Вписваше в офертите материали, които изобщо не използваше. Гарантираше качество, което не се стремеше да постигне.

За Стамат беше важно да хване поръчката, а после правеше нещо малко видимо на обекта, за да успокои клиента, че работата върви.

С оплакванията, закъсненията и гнева на клиентите, той се справяше лесно, като хвърляше вината на някой друг и отново даваше обещания, който нямаше намерение да изпълни.

Работата все пак вървеше. На клиентите и бе писнало от оправданията и обещанията му и гледаха час по-скоро да се освободят от Стамат.

Като работодател, той плащаше по-малко на работниците, като обясняваше, че е недоволен от работата им.

Днес трябваше да е привършил прокарването на тръби за напоителна система. Както винаги пак закъсняваше със сроковете, за това подвикна на един от работниците:

– Не си губете времето да ги закопавате надълбоко, само ги покрийте отгоре с пясък и пръст. Дали са закопани на петдесет или на двадесет сантиметра няма значение – и махна с ръка.

– Господине, – чу зад гърба си Стамат, – ако не се закопаят тръбите по-надълбоко след месец, вятърът ще отвее пясъкът и пръстта и те ще се оголят.

– След един месец няма да сме тук, – засмя се самодоволно Стамат.

– А вашата репутация? – продължи да настоява стоящият зад него.

Вбесен Стамат се обърна:

– Кой си ти, че да ми ….

Но изведнъж гласът му секна. Срещу него стоеше съвсем непознат човек, в чийто очи се отразяваше небето.

Стамат се окопити и изръмжа недоволно:

– Ти пък откъде се взе? За мен ли работиш?

– През целия ти живот, – усмихна се човекът.

Стамат беше готов да го наругае и да го изпрати да работи с другите, но не можеше. Гласът му бе застинал в гърлото. Усещаше се безсилен, не можеше дори да помръдне.

Някаква топлина изпълни тялото му. Спомени, в които не бе постъпвал  по най-добрия начин минаха като на лента през главата му.

Камъкът, който изпълваше гърдите му се разтопи, а от очите  му закапаха сълзи…..

Около нас всичко може да бъде стандартно, но понякога може да се случи точно обратното. Това зависи от нас. Доколко ще можем да разкрасим и разнообразим света около нас.

Как да се отдалечим от стандартите? Как да се отделим от сивата маса?
Предлагам ви една оригинална идея представляваща Дом обувка.

Понякога любимата работа се превръща в начин на живот.

Милионер от САЩ Маклон Хайнц толкова много обичал своя бизнес, той притежавал процъфтяваща фирма за обувки, че решил да си построи дом приличащ на обувка.

Получената „обувка“ имала размери 12 метра на дължина и 8 метра на ширина. Вътре имало пет нива. Като цяло това е уютен и комфортен дом.

В тази къща всичко напомня за бизнеса на стопанина. Тук обувките са навсякъде. Прозорците, пощенската кутия, къщичката за птички, дори кучешката колиба прилича на обувка.

Къщата не само рекламира стоките произвеждани от собственика ѝ, но в нея има и магазин за сладолед за радост на любителите на сладкото.

Гостоприемният стопанин кани възрастни хора да прекарат почивните дни в Дома обувка. Даже се случва младежи да прекарат медения си месец в нея.

От 2004 г. къщата е сменила собственика си и е била отворена за туристи.

Калина усещаше люшкането на кола. Нещо мокро и лепкаво се стичаше по ръцете и краката ѝ. Главата я болеше.

Изведнъж си спомни какво точно се беше случило. Лентата я отнасяше към резеца на машината. Тя успя само да извика и след това всичко потъна в тъмнина …..

„Навярно са ме изтеглили преди машината да ме нареже на парчета, – помисли си Калина. – Дали са отрязани някои от крайниците ми? Ще умра ли? … Имам толкова недовършени неща“

Спомни си как бе казала на приятелката си преди няколко дни:

– Не смятам, че животът ми има кой знае какво значение. Християнка съм от 15 години, но не съм постигнала много. Не мога да посоча човек, на когото да съм повлияла.

– Говориш глупости, – беше реагирала веднага приятелката ѝ. – Кой носи храна на нуждаещите се всяка седмица? Ами брошурите, които раздаваш на различни хора?

– Но това не са толкова важни неща, – бе отвърнала Калина. – Това е съвсем малко и нищожно ….

Болеше я за дъщеря ѝ, която се бе отклонила от вярата. Когато беше малка я водеше на църква, но после се събра с лоши приятели и отхвърли Бога. Съпругът ѝ отдаден на бизнеса, също се бе отклонил от Бога.

Тя не можеше да им въздейства, а сега навярно умираше.

„Господи, не искам дъщеря ми и съпругът ми да погинат, – зашепна тихо Калина.- Ако се решил да ме прибереш, помогни им да се върнат отново при теб …“

Тя отново загуби съзнание. Край нея тичаха хора в бели престилки и се опитваха да я върнат към живота ……

Петър Иванов се отличаваше със смайващо и удивително спокойствие във всяка ситуация, както в живота, така и в бизнеса.

Положение, което извеждаше всеки от равновесие, не влияеше върху него по никакъв начин.

Веднъж Страхил, негов стар приятел, се поинтересува:

– Каква е тайната на твоето голямо и невероятно спокойствие?

Петър се засмя и веднага разкри секрета:

– Когато попадна в някоя тревожна ситуация, която може да ме изкара извън релсите, аз си спомням един момент от живота си.

Страхил наостри уши, опъна шия и съсредоточи погледа си в Петър.

След малка пауза Иванов продължи:

– Спомням си гласът с южняшки акцент, който звучеше от високоговорителя: „По-добре се предайте! На всички ви гарантираме лека смърт!“ Когато си спомня за този случай, разбирам, че най-страшният момент в моя живот е преминал и няма за какво да се безпокоя.