Разговарят двама вярващи в църквата.
– Брат, какво означават Божиите думи в Библията, адресирани към Адам.
– С пот ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си?
– Според мен, Адам е трябвало да яде хляб, докато се изпоти.
Какво не им достигаше, за да го познаят, ум и прозорливост ли? Те не Го познаха, защото беше облечен в смирение. Не дойде като цар, а като слуга.
Думите Му бяха пълна противоположност на това, което те приемаха. Чужда беше на всяко насилие, високомерие, злоба, разврат. Те обикнаха греха, за това се отдалечиха от неговата съвършена чистота.
Те не Го познаха, защото бяха слепи, така им беше по-лесно.
Например, Пилат веднага схвана, че той е невинен, но нямаше смелост да подкрепи правдата, въпреки че имаше власт. Той изми ръцете си с вода, но с какво щеше да очисти съвестта си.
Те не Го познаха, защото не го обикнаха. Ние познаваме добре това, което обичаме. Тук важна роля играе нежеланието.
Поставете на една маса вестник, роман и Библията. Кое от трите ще привлече вниманието на днешния човек? Вероятно ще прегледа вестника, ще прелисти романа, а на Библията изобщо няма да обърне внимание. Точно така, както човечеството направи с Исус Христос.
Ако Го познаят, хората трябва да Го признаят за Божий Син и Свой Господар.
Наближи 1 март и в църквата започваха да се чуват спорове относно мартениците.
Петър и Иван бяха приятели, но това не им пречеше да спорят по някои въпроси особено, когато бяха на различно мнение. Случая с мартениците бе точно такъв.
– И ти ще ми твърдиш, – разпалено жестикулираше Иван, – че да носиш мартеница, в това няма нищо лошо?!
Петър изгледа разпаления си приятел и спокойно му обясни:
– Ти знаеш моето мнение по въпроса, но това не е най-важното. За мен не е никакъв проблем да приема, че ти мислиш по друг начин. Аз уважавам и приемам това. Дори няма да правя опит да ти наложа собствено си мнение.
– Ако ти приемаш мартениците, ще приемеш и всичките им езически ритуали, – клокочеше като вулкан Иван.
– Мартениците ли са твоя истински враг? – Петър погледна сериозно в очите приятеля си. – Или твоята ревност като християнин се проявява само на празниците, подобни на този?
– Чуй ме добре, – започна настъпателно Иван. – Истинските християни не носят мартеници, не сурвакат на Коледа, не пият алкохол, не ходят по дискотеки, слушат само християнска музика и имат само християнски приятели. Те не пропускат църковна служба, често и точно цитират Библията.
– Но това са само външни неща, – въздъхна Петър, – които изместват фокуса от някои по-дълбоки и по-важни християнски ценности, като искрена загриженост за хората, преодоляване на собственото „аз“ в случай на конфликти, въздържане от клюкарство и злословие, отказ да използваме “удари под кръста” в самата църква. Можеш да изглеждаш външно образцов според твоите стандарти, но не осъзнаваш какво е вътрешното ти състояние.
– Замислял ли си се някога колко абсурдно изглеждат мартениците?
– Ако отхвърлиш традиция, която повечето спазват, без да влагат в нея нищо, как след това ще им свидетелстваш за Христос и своята вяра? Не си ли забелязал, колко често невярващите ни възприемат като чудаци? Те с такива като нас не искат да имат нищо общо.
– Но ние излизаме сред хората, – вече по-спокойно започна да говори Иван, – планираме тези си дейности. Раздаваме Библии, брошури и книги. Споделяме Благата вест със случайно срещнати хора.
– Знаеш ли на какво ми прилича всичко това? – засмя се Петър. – На внезапна атака от обграден замък. От вратата му излиза една шепа смелчаци, действат и отново се връщат обратно в крепостта. Не разбираш ли, че така се самоизолираме.
– И все пак ……, – Иван млъкна.
– Ако хората си слагат мартеници водени от езическо желание да получат чрез тях някакво благословение, добре ние ще се дистанцираме от тази им дейност, но ако смисъла е съвсем друг, нужно ли е да се конфронтираме с тях?
– Но това е езическо суеверие.
– Ако си сложа червен и бял конец от уважение към една българска традиция, която харесвам, с ясното съзнание, че това няма да ми донесе никаква полза. Но осъзная, че хората около мен правят същото водени от същите подбуди, аз не правя нищо противно на Бога.
– Но ти сигурен ли си, какво разбират те и защо наистина носят мартеници?
– Знам, че възприемаш нещата по друг начин и твоята съвест не ти позволява да сложиш мартеница. Уважавам убеждения ти и няма да направя нищо, което може да те съблазни. Ето поради това съм решил да не нося мартеница, макар че имам свободата да го направя.
– Е, поне няма да носиш мартеници – въздъхна Иван – и това е нещо…..
Вие се нуждаят от духовна храна за да имате сили в предстоящите духовни битки.
„Търсете Господа и Неговата сила. Търсете лицето Му винаги“.
Точно както трябва физическа храна за да сме силни физически, така ни трябва духовна храна за да добием сили за една бъдеща духовна битка.
Библията описва себе си като духовна храна – водата, мляко, хляб, месо за нашия духовен живот. Това е всичко, което ни трябва за препитание.
Ако бяхте командир в армията, няма да изпратите човек в битка, ако той не е ял един месец. Ние трябва да се храним, за да има сили да изпълним задачите, които ни предстоят.
Вие няма да имате много успехи в спечелването на духовните битки с които се сблъсквате, ако умирате от глад. Ето защо ние трябва да се хранят с Божието Слово.
За разлика от яденето на физическа храна, всеки път, когато се храним с Словото, ставаме още по-гладни за Него. Колкото повече вкусим и видим колко добър е Бог, толкова повече искам да бъдем в Неговото присъствие.
В Библията се казва: „Христовото слово да се вселява във вас богато“. Павел ни казва да оставим Библията да действа в живота ни по един богат, дълбок, и животворящ начин.
Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.
Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:
– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.
Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.
Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.
Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.
В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.
Свещеникът попита лекаря:
– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?
Той се обърна към жена си:
– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.
Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:
– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?
Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.
„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.
В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.
Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.
Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.
Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.
В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“