Те бяха брат и сестра. Седяха на пейката пред входната врата и улавяха последните лъчи на есенното слънце.

Разговаряха тихо.

Нека се приближим и да чуем за какво точно си говореха.

Веско погледна Валя и попита:

– Не ти ли се е искало да се върнеш назад във времето и да промениш нещо, което си направила или казала?

– В живота ми е имало ужасни моменти, в които съм действала импулсивно, но съжалявам, че съм постъпила така, – въздъхна Валя.

– На мен ми се е случвало да не мога да овладея гнева си и тогава съм се провалял в това, което в момента съм правил, – сподели Веско, – но не мога да се върна назад.

– Това е много тъжно, – вяло се усмихна Валя. – Никой от нас не го може.

– Не можем да отменим грешните дела или да променим лошите думи, – започна да изброява Веско, – Не можем да си върнем тези моменти, когато сме били обладани от ярост, похот, жестокост, безразличие или твърдоглава гордост.

– Но за това пък можем да получим прошка за тези грехове и те да бъдат заличени чрез кръвта на Христос, – отбеляза Валя.

– Въпреки това трябва да живеем с последствията от думите и действията си, – натърти Веско. – Каквото посеем, това и ще пожънем.

– Не, не можем да се върнем, – потвърди Валя, – но нашият милостив Господ е измил минало ни със собствената Си кръв, дадена на кръста за нас.

– По-лесно е ако се научим да вървим много по-близо до Него, – заяви Веско, – ден след ден, час след час, миг след миг и да разчитаме, че Светия Дух ще пази сърцата ни от разрушителни, животоразбиващи грехове.

– Той ще го направи, защото е обещал, – плесна с ръце Валя, – че няма да ни постигне нещо, освен онова, което можем да понесем. Освен това ще ни даде изходен път, така че да го издържим.

– Ех, ако това стане наш начин на живот, – възкликна Веско, – в тези моменти на подчинение ще се освежаваме и няма да имаме послевкус на съжаление.

Зимата отдавна бе заела мястото си в планините. Пешо с няколко приятели минаха през портала на курорта, където редовно се караха ски, щом паднеше снега.

На пътеката бяха поставени предупредителни табели за лавини, но това не спря групата да се спусне със сноуборди.

При второто спускане някой извика:

– Пазете се лавина!

Пешо не успя да я избегне и загина в снега.

Някои го критикуваха:

– Новак!

– Какъв ти новак? Той имаше сертификат за водач при опасност от лавини.

– Скиорите и сноубордистите имат най-много лавинни тренировки.

– Но те са по-склонни да се поддадат на погрешни разсъждения.

Пешо загина, защото бе приспана бдителността му.

Бог иска да бъдем нащрек и да се подчиняваме на повеленията му, да помнят миналите Му присъди над онези, които не се покоряваха. Това ще ни помогне да се пазим от духовни опасности отвън и апатията отвътре.

Много лесно е да намалим бдителността си и да изпаднем в безразличие и самозаблуда, но Бог може да ни даде сила да избегнем падането в живота, за това ни дава благодат.

Следвайки Го, можем да запазим бдителността си и да вземаме добри решения.

Най-после можеше да се диша. Дъждът, който чакаха от толкова време се изля изненадващо. Вятърът бързо довлече отнякъде сиви облаци, които се освободиха от товара си, задоволявайки жаждата на изпръхналата земя.

Баба Милена се разхождаше в градината след вечеря. Въздухът бе освежен и тя бодро крачеше по алеите. Тя изобщо не искаше да се прибира, но имаше само едно нещо, което можеше да я накара да направи това. И то скоро последва.

Приятели на мъжа ѝ се бяха настанили вече в гостната. А какво щеше да се случи след това, само тя си знаеше, защото то много рядко се разминаваше.

Старицата стигна до осветените прозорци на гостната. Изведнъж се показа главата на внучката ѝ, която извика силно:

– Бабо, ела бързо! Дядо започна да пие отново!

Силните спиртни напитки бяха забранени на дядо Горан, но събереше ли се с приятели, те го подканваха непрекъснато, докато се съгласеше:

– По-смело! Само няколко глътки! Нищо няма да ти стане от толкова.

Баба Милена веднага се втурна в госната и започна да умолява мъжа си:

– Недей да пиеш. Нали знаеш какво казаха лекарите.

Старецът се ядоса и демонстративно отпи от чашата. Какво можеше да направи баба Милена?

Тя отново излезе в градината, опечалена, обезсърчена, но все пак усмихната. Такава си беше невзискателна и блага. Обичта им към другите, безразличието към нея самата и собствените ѝ страдания се изразяваха в усмивка.

Нейният смях съдържаше насмешка само над нея, а за всеки от останалите – нежна ласка. Тя не можеше да погледне скъпите си близки, без да ги помоли топло с очи, независимо от това, как се отнасят с нея.

 

Ако някой ви каже, че есента е времето на меланхолия и депресия, не му вярвайте. Някои хора точно в такъв сезон се настройват философски. Не вярвате ли?

Тогава чуйте двамата приятели Драго и Емо върху какво разсъждават по време на следобедната си разходка. На тях изглежда не им влияят сивите облаци събрали се застрашително над главите им, нито забързаните хора край тях.

– В поведението на Исус нямаше невъздържаност, импулсивност или безразличие, – каза Драго. – В Него се усеща безметежна сила, която не се поддава на паника.

– Повечето от нас под християнски живот разбират собственото си битие, без да се съобразяват с Божиите изисквания, – отбеляза Емо.

– В плътския живот има импулсивност без пориви, но Бог никога не се е опирал на такава като нея, защото това пречи на развитието на ученика.

– Как Божият Дух спира неправилните ни стремежи? – попита Емо.

– Много просто, – засмя се Драго, – ще покаже глупостта ни във всичките ѝ нюанси …

– И ние евентуално веднага ще се оправдаем, – наблегна Емо.

– Такива неща могат да се простят на малко дете, но за възрастен човек са пагубни. Индивид, който остава във властта на своите желания и страсти, става капризен и разглезен, – подчерта Драго.

– Стремежите ни трябва да се приучат на ред, така че да се превърнат в интуиция, – тържествено произнесе Емо.

– Сам се убеди, че ученичеството е основано изключително на свръхестествената Божия благодатта.

Двамата вървяха известно време бе да обменят мисли.Собствените им размисли взеха превес над желанието да философстват.

– Да предположим, че можем да излезем от трудна ситуация със собствени сили, – Емо наруши мълчанието, – но дали те ще са ни достатъчни за да живеем 24 часа свят или с други думи казано Богоугоден живот.

– За да бъдем Христови ученици в най-тежките си дни ни е нужна Божията благодат.

– Забележи, от къде взимаме сили за всичко това? Какво ни е нужно от Бог, за да творим необикновеното?

– Това от нас не се изисква…..

– Ние трябва да бъдем несвойствени и нетипични в обикновените неща, – прекъсна приятеля си Емо, – да бъдем светлина в калните улиците на презрените хора, а това не става с магическата пръчка.

Разсъждаващи в мрачното, намръщено есенно време, защо пък не?!

„…. назидавате себе си във вашата пресвета вяра…“

За петнадесет години Ина изживя един щастлив брак, но се случи нещо ужасно. Съпругът ѝ, нейният любим, бе ударен от кола и почина.

Тази загуба я караше да се чувства, сякаш и тя е умряла с него. Но децата, две момчета на 10 и 6 години, я караха все още да диша и да се движи.

Скоро след погребението Ина видя убиеца на съпруга си. Той дойде при нея и ѝ каза:

– Не ме разбирайте погрешно, но в тази ситуация аз не съм виновен. Вашият мъж изскочи на пътя съвсем непредвидено.

В този момент Ина го ненавиждаше.

„Колко е елегантен, в скъп костюм, – помисли си Ина, – а говори толкова много …. Нима не разбира, че сега най-важното е, че той е жив, ……а съпругът ми го няма“.

Ина го изгони, а след него захвърли пачката банкноти, които той се бе опитал да ѝ даде.

Скоро съдът оправда Георги, но не и Ина.

Мъжът поради угризения на съвестта се стремеше да помогне на осиротялото семейство. Носеше пари, продукти и играчки. Искаше да заглади злото, което бе причинил.

Ина дълго време отказваше да вземе, каквото и да е от него. Но парите … започнаха да не ѝ достигат, а децата така се радваха на подаръците му. И Ина се предаде, сякаш бе загубила чувствителността си. Болката се смени с безразличие.

„Правете каквото искате, аз умрях със съпруга си …,“- мислеше си Ина.

Постепенно Георги не само носеше нещо в това семейство, но започна да се застоява с децата и играеше с тях. Те тичаха радостно към вратата щом чуеха характерният му начин на звънене.

– Ох, Асене, Асене, – говореше вдовицата на мъртвия си съпруг, – ако можеше да видиш колко бързо твоите синове те предадоха!

А когато Ина сама го предаде, не можеше да каже, защо го е направила. Тя вече с нетърпение очакваше Георги, с много по-голямо от това на децата. И това много я плашеше.

Започна да си внушава:

– Той е враг! Георги е убиец!

Но веднъж след поредното внушение, спря след думата „убиец“, разплака се и промълви:

– Но аз го обичам!

Георги също обичаше Ина. Вече цяла година те бяха заедно. Той и предложи брак, но тя все още не се решаваше. Всеки път, когато бе в прегръдките му, се чувстваше, сякаш убива отново и отново Асен.

Но най-много се страхуваше от едно:

– Ако един ден децата узнаят, кой е Георги, дали ще ми простят?