Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.

Манол оглеждаше дърветата наоколо.

– Какво изучаваш ли ги? Или търсиш специално дърво? – попита го баща му.

– Търся гоферово дърво, – отговори синът. – Възможно ли е да расте някъде тук?

– От къде си прочел или чул за него? – бащата изгледа любопитно сина си.

– Ной е направил ковчега от гоферово дърво, – поясни Манол.

– Аха, – кимна с глава бащата, – Всъщност, никой не знае какво е това дърво. Някои предполагат, че е вид кипарис или елха.

– Интересно, не знаех, – отбеляза Манол.

– Защо Ной е построил ковчег, а не кораб, как мислиш?

Манол се замисли, а после предположи:

– Вероятно тогава така са ги наричали, не кораби, а ковчези.

– Чакай, – повдигна едната си ръка бащата, – ти да не свързваш корабокрушенията и смъртта на хиляди моряци с понятието ковчег? Я по-добре помисли, какво е неговото предназначение.

– Навярно да запазва всичко, което е вътре в него, – повдигна рамене Манол.

– А знаеш ли, че векове по-късно, когато Соломон строи храма за Господа, го облицова с подобни кипарисови или елхови дървета. И така Ноевият ковчег е първият преобраз на Божия храм!

– Какво излиза? – Манол погледна внимателно баща си. – Ной е първият строител на храм за Бога преди Соломон, така ли?

– Интересна мисъл, – почеса се по главата бащата. – Като се замисля, май имаш право.

Манол се ухили на баща си и двамата си плеснаха десните ръцете.

В хладната, дъждовна вечер Митко седеше до сина си Петър и двамата разговаряха.

– Знаеш ли, че от ливански кедър е построен храма на Давид? – попита бащата.

– Освен това той и синът му Соломон, от същото дърво направиха домовете си, – допълнили Петър.

– А можеш ли да си представиш този красив гигант, да се даде като пример за гордост? – бащата погледна въпросително сина си.

– Дали може едно великолепно, благоуханно дърво да се превърне в самодоволно и самовлюбено творение? – възкликна Петър. – Разбира се. Не от Твореца зависи какво ще е предназначението на творението.

– Така е, – съгласи се бащата. – Когато то се предоставя в Божите ръце, кедърът е истински стимул за околните и тези, които са в присъствието му. Но …..

– Ако се погледне и види, колко съвършено е изваяно и колко превъзходно е създадено, има опасност вместо ухание за здраве и аромат за сила да се превърне в пример за самодоволство, – прекъсна го Петър.

Бащата се усмихна и попита:

– Случвало ли се е така, че виждаш прекрасно творение, а после се разочароваш от него?

Петър въздъхна:

– Понякога, …. въпреки, че не ми се е искало да стане така.

– А можем ли да се застраховаме против гордостта– – попита бащата отново.

– Когато сме с Господа, трудно бихме се възгордели, – усмихна се Петър.

– За това не бива да отклоняваме очите си от Него, – бащата потупа сина си по рамото.

Слави бе вдигнал ръце и ги размахваше разпалено:

– В този свят всичко се измерва, включително и напредъкът в живота.

– Искаш да кажеше, – повдигна вежди Васил, – че не трябва да се чудим кои кариери са най-престижни, кои работни места са най-желани, кои квартали са най-комфортни, кои почивки са най-бляскави или кои коли са най-луксозни. Нашата култура ни е наложила определени еталони.

– Няма нищо лошо в кариерите, общностите или автомобилите сами по себе си, – обади се Димо, – но те не могат да дадат точна представа за напредъка в живота ни.

– Все едно да измерваш с термометър, теглото на тухла, – засмя се Божидар.

– Добре тогава, кои са нещата, чрез които правилно би се измерил живота ни? – попита Денис, той бе най-малкият в компанията.

Няколко от групата изразиха мнението си гласно:

– Може би, как се справяме като съпрузи и бащи.

– А защо не и като приятели или съседи.

– Какви възнамеряваме да станем според Божията воля?!

– Добре, какво тогава да правим? – повдигна рамене недоумяващо Денис.

– Трябват ни нови критерии, – важно обяви, Димо.

– И какви са те? – гласът на Денис го издаваше, колко нетърпелив бе.

Божидар взе инициативата:

– Хмм …. колко вечери сте в къщи за вечеря, колко често сядате и се молите със съпругата или приятелката си, или водите разговори с вашите синове и дъщери за техните мечти и страхове. А колко често зарязваме това, което правим, за да прекараме време с приятели в нужда?

– С други думи казано, трябва да бъдем практични, – заяви категорично Слави.

Останалите се съгласиха.

Валеше изобилно. Баща и син бяха седнали един друг и разговаряха. Димо обичаше тези моменти, защото научаваше нещо ново.

Бащата попита:

– Замислял ли се как се появяват цветята, подправките, житото, от което правим хляб?

– Честно казано, приемаме ги като даденост и лично аз не съм се замислял как са се появили, – призна Димо.

– Всички те започват от едно невзрачно, миниатюрно, незабележимо и лесно да бъде подминато семенце, – усмихна се бащата. – Зрънцето не привлича внимание, но когато го сложим в почвата и го полеем с вода, то пуска коренче, после слабичко стъбълце, което се превръща в цвете, храст, дърво.

– Защо ми разказваш всичко това? – повдигна вежди Димо.

– Никога не бихме предполагали, – поклати глава бащата, – че има толкова много потенциал в семенцето, обаче Бог е скрил огромна сила и мощ в него. С помощта на едно семенце можем да нахраним някого, да направим света по-красив, да направим сянка или да разместим почвените слоеве с мощните корени на младите растения.

– Така е, – потвърди Димо. – И аз понякога съм се чудил за този процес, засяваш малко зрънце, а израства голямо растение.

Бащата потупа сина си по рамото и добави:

– Така нашата вяра, колкото и малка, и невзрачна да ни изглежда, има силата да мести планини, да прогонва страхове, да стопля сърца. Бог е Твореца на мъничките, но много мощни неща.