Вратата се отвори с ужасно скърцане. Добрев за момент затвори очи и помоли Бог да му помогне.

Игнат стана от нара, скръсти ръце пред гърдите си и се изправи пред новодошлия:

– Кой ви изпраща? По чия поръка сте дошли? – попита Игнат.

– По волята на Бога, най-висшия авторитет на небето и земята, – каза смирено Добрев. – От негово име идвам да ви кажа, да престанете, докато не е станало много късно. Не се смесвайте с крадците, убийците и всякаква подобна паплач. Техните престъпления не са толкова опасни, колкото това, което сте замислили. Разпространявайки идеите си, все едно, ще подпалите бъчва с барут. Нима искате да вдигнете цялото общество във въздуха?

– Нямам такова намерение, – засмя се Игнат. – Аз обичам страната си. Но …… общество, което се е обърнало срещу правдата, не е ли осъдено на самоунищожение?

– Самият Бог е поставил, кой да властва над хората! – подчерта Добрев.

– Само като баща над децата си! – съгласи се донякъде Игнат. – Тази власт свършва, когато децата се научат сами да управляват. Власт извоювана чрез насилие и заграбване на чужди пълномощия с незаконни средства, трае само до тогава, докато властващите има достатъчна сила над подчинените. Истинската и законна власт има своите естествени граници.

– В Библията пише: „Всяка  власт идва от Бога“, – подхвърли като забележка Добрев.

– Наистина ли всяка власт идва от Бога? – Игнат постави под съмнение изказването на събеседника си. – Нима няма несправедлива власт? Всички ли, които са заграбили властта, са започнали да управляват с помощта на Бога? Ако това е така, това означавали, че властта на антихриста, ако някога бъде постигната, ще бъде законна? Всички набожни хора подобно на Павел са смятали, че властта произтича от Бога само, докато е справедлива.

Добрев изпита неволно уважение към Игнат. Разсъжденията му бяха задълбочени, не беше лишен и от идеи. Пред него стоеше човек, който вярваше в това, което говори. Добрев разбра, че този мъж не трябва да се унищожава, а да се спечели за Божието дело.

– Радвам се, че познавате Божието Слово, – започна внимателно Добрев. – Гордостта и високомерието ви насочват към неправилни разсъждения.

– Аз защитавам правилната страна, – подскочи Игнат. – Облягам се на разума си.

– Вие се задоволявате само с едно жалко отражение, – подчерта Добрев, – вместо да черпите от самия извор.

Игнат изрази недоумение, той очакваше разяснение от опонента си.

– Има Автор с когото изобщо не можете да се мерите, – започна спокойно Добрев. – Неговата Книга е много по-ценна от всички книги плод на вашия разум.

– И къде е тази книга? – невярващо разтвори ръце Игнат.

– Навсякъде, във всички страни на света, в Африка, Азия, Америка, Европа, … няма кътче от света, което да не е достигнала.

– Защо тогава нищо не знам за нея? – попита объркан Игнат.

– Вие не спирате да възхвалявате сетивата като източник на познанието, а затваряте собствените си очи пред истината, – Добрев хвана Игнат за рамото и го изтласка към малкото прозорче. – Хайде отворете си очите! Погледнете всичко навън, говоря ви за Книгата на Сътворението. Тя е дело на Светия Дух.

Навън се виждаха ливади и ниви, в далечината се синееха планини ……

– Вие и аз виждаме една и съща картина пред себе си, – каза Игнат, – само че вие го наричате сътворение, а аз природа. Искам да разкъсам мъглата от заблуди, догми и предразсъдъци, които ни пречат да прозрем явната истина.

Добрев поклати глава:

– Толкова сте близо до истината, а отказвате да я видите. Защо сте толкова упорит? Нима искате да станете сляп водач на стадото? Ако не можем да прочетем Книгата на Сътворението, причината е само една. Омърсили сме текста с нашите грехове, извратили сме разбирането за свободна воля, намесваме се в делата на Бога и им се противопоставяме. За това не сме в състояние да прочетем Писанието. Можем само да усещаме свещените думи, но ги виждаме като неясно очертания в безкрайното море на развалата. Нашата задача е да се върнем към истината за Сътворението и да очистим Светото Писание от обезобразяване, което са Му нанесли хората. Само така ще можем да прочетем Божието откровение. Дължим това на Господа и на собственото си спасение, за да влезем в Божието царство. Защото земният живот е бледо отражение на това, което ни очаква в небето.

– Говорите за небесния рай и живота след смъртта? – попита Игнат.

– Смъртта е врата към живота. Истинския живот започва едва, когато свалим от себе си тленната обвивка.

Игнат с презрение в очите възмутено каза:

– Кой ви дава правото да утешавате хората с отвъдното? Нима не виждате каква мизерия цари на тази земя?

– Съчувствам на ощетените и нещастните, – каза Добрев, – но в страданието има смисъл, то трябва да ни пречисти за вечния живот.

– Никога не съм се изправял срещу Бога, нито съм си мислил, че съм нещо повече от Него. Но нали Бог е дал ясно поръчение, да напълним земята и да я подчиним на себе си? Вместо да се надяваме на отвъдното, ние сме призвани да превърнем земята в небесна градина. Защо това да не стане с помощта на науката и опита придобит от хората преди нас? Не е ли по-добре да устроим живота си така, че да придобием най-голямото богатство?

– А кое е най-голямото богатство?

– Щастието, – отговори Игнат без да се колебае, – да се сложи край на нуждите и лишенията.

– Но ние сме дошли на земята да бъдем щастливи, подчинявайки се на Божията воля.

– Но тогава защо ни е дал стремеж към щастие?

– За да ни изпита. Да притежаваш всичко е проклятие много по-голямо от лишенията. Човек е много по-щастлив чрез онова, на което се надява, отколкото онова, което притежава.

– Това го твърдят хора, които притежават най-много, за да отнемат от другите това, от което не желаят да се лишат, – размаха ръце нервно Игнат.

– Елате и ни помогнете да изчистим Божието дело от петната на греха.

Игнат се разяри, присви очи, стисна зъби и изкрещя:

– Махайте се от тук! Напуснете веднага стаята!

Гостът влезе в салона. Той бе с гладко избръснато лице и сурови черти. След като размениха няколко фрази за времето и здравето на в семействата им, всички бяха поканени на вечеря.

– Цвекло?! – попита намръщено Явор и остави приборите на масата. – Мисля, че е доста оригинално като идея.

– Това ми е любимото ядене, – обясни Петко. – когато бях по-млад и нямаше нищо за ядене, за мен цвеклото бе най-големия деликатес.

– Разбирам, – каза Явор. – Поднасят ви го и днес на масата, за да напомните на децата си, че благоденствието, което имате сега, не е дошло от само себе си.

– Точно така, – потвърди Петко, впечатлен от острия ум на госта си.

– Възхищавам се на педагогиката ви, – кимна Явор, но не почна да яде от цвеклото. – Методите на възпитание са много важно нещо, но те не са в състояние, да научат младите хора на истинските ценности. Съжалявам но няма да ям от вашето цвекло. Не бих искал след това да имам стомашно разстройство.

Ева се засмя. Никой до сега не бе разговарял така с баща ѝ.

Явор ядеше задушеното говеждо с истинско удоволствие, но изобщо не се докосваше до цвеклото. През цялото време пускаше остроумни забележки, а Ева едва не се задави от смях.

– Позволете ми да ви направя комплимент на роклята, Ева, – обърна се Явор към нея и тя се стъписа. – Според мен тя изразява очарованието да служиш на ближния. А прическата ви е цяло чудо на плетаческото изкуство.

Ева бе изумена. Чудеше се да се обиди ли или да се засмее на надменния му коментар.

– Ако мога да обобщя, – продължи Явор, – модно е това, което носиш сам, старомодно е това, което носят другите. Но не мислите ли, че обиците ви малко нарушават композицията?

Подигравателната му забележка, остави Ева без думи. Тя загуби дар слово.

„Какъв нахалник“, – помисли си Ева.

Кой би реагирал толкова очарователно на обезобразяването, на което се бе подложила днес следобед, след като чу, че ще и представят поредния кандидат за съпруг.

Ева очакваше да чуе някой от учтивите безсмислици, с които ѝ досаждаха останалите кандидати, Но Явор я изненада още веднъж. Той не я попита дали умее да шие, да готви, нито за любимите ѝ театрални представления или любими предавания по телевизията.

Явор беше невероятно прям и открит:

– Какви са мечтите ви, Ева?

– Не мислите ли, че сте малко недискретен? – Ева се изчерви.

– Не говоря за това, което си представяте нощем, – Явор се усмихна някак загадъчно, – а за онова, което си мислите през деня. За мен това е важно.

Ева се отпусна. Никой до сега не се бе интересувал от това, кое за нея има смисъл. Явор започна да ѝ става симпатичен.

– Интересувам се от съвременните теории на естествознанието, – каза Ева и забеляза как Явор бе наклонил глава и внимателно я слушаше, – най-новите постижения на ботаниката и зоологията. По-точно революционните открития на изследователи от най-далечните кътчета на земята. Тези, които разтърсват закостенелите традиции и разкриват истината за нещата

Явор я погледна с искрено уважение.

– Ако съм разбрал правилно, вие се стремите да вникнете в тайните на живота?

Ева го погледна изненадано. Този младеж имаше не само остър ум, но бе способен да вниква в чувствата на другите.

– Напълно ви разбирам, – кимна Явор. – Мечтите дават на живота посока и смисъл. Без мечти нашето съществуване се превръща в безсмислен труд и пълна глупост.

До сега Ева бе отхвърлила всичките надути младежи, които и предложиха брак, но явно Явор я заинтригува. Родителите ѝ забелязаха това и най-после се изпълниха с надежда ….

Ема бързо събираше багажа си в един голям куфар и постоянно поглеждаше часовника си. Предстоеше ѝ едно вълнуващо пътешествие, за което тя нямаше търпение.

В стаята влезе майка ѝ. Тя не знаеше с какво може да помогне на дъщеря си, за това стоеше мълчаливо край нея. Сърцето ѝ бе свито. Ема щеше да отсъства няколко месеца.

– Ще ми кажеш ли от кога знаеш, че Марин ми е брат? – Ема се обърна внезапно към майка си.

Какво можеше да ѝ каже тя? Въпроса беше доста болезнен за нея.

– Живееш дълго с един човек и смяташ, че го познаваш, както познаваш себе си, – заговори с болка Милка. – И изведнъж откриваш, че си прекарала живота си с мъж, който ти е толкова  далечен и странен за теб, сякаш никога не си говорила с него.

– Това не е отговор, – настойчиво я погледна Ема. – Искам да знам откога си разбрала всичко за Марин?

– Още от самото начало, – отговори с мъка майка ѝ. – Веднага след като пристигнахме в имението, той ми изневери с Гергана. Беше плах и несигурен, но една сутрин след закуска го видях да разговаря с нея. Смееше се и от време на време я галеше по косата. Не обърнах внимание на това, но скоро тя забременя и роди Марин.

Ема извади една дебела жилетка от скрина и се чудеше, дали да я прибави към претъпкания вече куфар.

– Щом си разбрала от самото начало, – попита Ема, – защо не го напусна?

– Аз го обичам, – отговори Милка без колебание – и още го обичам. Той ме е мамил и лъгал не веднъж, унижавал ме е десетки пъти, но дори и сега, след толкова години не мога да престана да го обичам. Винаги съм искала да бъда до него. Още от началото знаех, че е добър изобретател и исках да преживея с него успехите му.

Ема поклати невярващо глава.

– До сега съм си мислила, че сте съвършената двойка. Чувала съм го как говори пред хората за теб. Не веднъж е казвал, че без теб не би постигнал това, което е днес. Тогава и аз мечтаех за мъж, за който можех да допринеса толкова много …..

Милка погледна дъщеря си, усмихна се  и каза:

– В нашия брак имаше  и много хубави неща. Може би бяхме съвършената двойка, доколко това е било възможно. Баща ти беше силен човек и не би понесъл някой да мрънка и хленчи край него, за това през цялото време мълчах. Двадесет и пет години пренебрегвах раните, които ми нанасяше, ……. това не беше единствената му връзка, – Милка стискаше зъби пред дъщеря си, за да не се разплаче.

Ема седна на леглото и хвана ръката на майка си.

– Трябваше да ми разкажеш за това много по-рано, – въздъхна Ема. – Сега нещата щяха да бъдат съвсем други.

Ема погали майка си по косата неуверено, но с много любов и я попита:

– Какво ще правиш сега, мамо?

– Нищо, – каза Милка и с благодарност опря глава в рамото на дъщеря си. – Баща ти каза, че ще остане в столицата, както знаеш неговата работа много се разрастна там. Аз ще остана тук в имението. Никой няма да разбере, че сме разделени, поне няма да показвам, че това се е случило между нас.

– На твое място не бих приела така безропотно нещата, – войнствено надигна глава Ема.

– Какво друго ми остава? – въздъхна Милка. – Докато братята ти и сестрите ти пораснат, живота ще е поносим, но когато и те излетят от домашното огнище, ще се чувствам ужасно самотна.

Ема разбираше, че нещата са отишли твърде далече и не можеше да ги промени, но си обеща, че често ще навестява майка си и ще ѝ помага с каквото може.

 

През последната нощ се бяха отворили още няколко пъпки и излъчваха много приятен аромат. Те бяха станали толкова големи, че човек можеше да ги обхване с двете си ръце.

– Нали няма да се случи нищо лошо на дъщеря ми, – попита притеснено Жана.

– Не се безпокойте, вашият съпруг е сигурен в това, – каза Тони, той беше един от тези, които се грижеха за лилиите.

Докато говореше, той грабна малката Мими под мишниците и я постави внимателно върху едно от огромните листа на водната лилия.

– Не се страхувай малката, – каза Тони. – Това е само един малък експеримент.

Мими знаеше в какво се състои задачата ѝ. Вчера баща ѝ говори с нея и точно ѝ разясни нещата. Целта на експеримента бе да се докаже, че листата на растението са достатъчно силни, за да се задържи човек върху тях.

Мими предпазливо пристъпи към полюшващия се лист. Важното бе, да не допусне грешно движение.

– Знаех си! – плесна с ръце Маджаров. – Точно така стана. Детето с часове може да стои върху лилията без да потъне.

– Невероятно е, – каза Стоянова.- Как можете да обясните това?

– Тези растения са резултат от работата на гениален „инженер“, – започна да обяснява бащата на Мимето, професор Каменов. – От долната страна на листата има невероятна плетеница от жилки. Именно те правят листата толкова силни и издържливи. Тези листа биха могли да издържат и по-големи тежести. Мисля, че някой с тегло около 90 килограма няма да потъне.

Мими бе невероятно щастлива. Тя бе направила нещо, което никой друг не бе правил преди нея. Стоеше върху лист от лилия. Вероятно ако стъпваше внимателно по другите листа, щеше да прекоси езерото.

Какъв триумф. Баща ѝ бе доказал твърдението си.

Веднъж на един параход възникнал пожар. Сред пътниците настъпила паника. Един златотърсач от Калифорния се връщал с този кораб у дома. Той привързал своето съкровище на кръста си, надянал спасителния пояс и се надявал така да доплува до брега.

Когато се готвел да скочи във водата към него изтичало момиченце и с отчаяния започнало да вика:

– Спасете ме! Аз нямам баща, който да ми помогне. Не мога да плувам. Много ви моля, спасете ме!

Мъжът виждал пред себе си прекрасно детско лице, обляно в сълзи и две уплашени детски очи. Какво да прави? Погледнал към чантата си със златото, а след това към нежната детска ръка, хванала се за него.

В главата му се завъртели противоречиви мисли: “ Не мога да спася и двете. Трябва да оставя златото или детето“.
Мъжът решително хвърлил златото във водата и хванал детето за ръка. Последвал скок. Неимоверни усилия, отчаяна борба, но двамата благополучно стигнали до брега. Стигайки до брега, мъжът паднал в безсъзнание.

Когато златотърсачът дошъл в съзнание, усетил, че момиченцето разтрива гърдите му. Нежното лице на детето било покрито със сълзи.

Сега това дете му било много скъпо. Той го е спасил, но е загубил съкровището си, което е събирал с много труд, в продължение на много години, дори с цената на живота си.

В света се чуват милиони гласове, стенанието на измъчени сърца, погиващи в греха и множеството пороци. Те викат: „Помогнете ни, спасете ни!“

Хвърлете вашите временни съкровища, човешките души са много по-скъпоценни! Предайте се на Господа и той ще направи от вас инструменти за спасение на хората.

Спасението на душата винаги е била и винаги ще бъде най-висшата цел на човешкия живот. Всеки християнин трябва да счита за своя основа цел спасяването на погиващите, а всичко останало – средство към тази цел.