Един стиснат човек забелязал, че синът му след като е получил парчето си хляб, го поставял на перваза и едва след това го ядял.

Бащата попитал сина си;

– Защо правиш това?

Синът отговорил:

– Забелязах, че от разположената под нас кухня се издига към нашия прозорец пара от супа. Слагам хляба на перваза, за да попие вкусната миризма на супата, а след това го изяждам.

Тогава скъперникът ударил сина си и му казал:

– За нищо не ставаш! Още от малък се учиш, да не ядеш сух хляб.

Соколов бе решил да изясни добре нещата на младия Петрунов, така че той да не се самозалъгва и да храни напразни надежди, но не искаше нацяло да го обезкуражи.

– Когато бях студент по медицина – започна да разказва Соколов, – се разболя баща ми. До този момент той беше силен човек с желязно здраве и безгранична работоспособност. Лекарите му бяха открили диабет.

– Да чувал съм за нея като захарна болест, – каза Петрунов.

– Организмът престава да преработва хранителните вещества, не доставя на тялото мазнини и захари, вследствие на което болният отпада и слабее, – Соколово набързо обясни причините и симптомите на заболяването.

– Но днес това се лекува, – възрази Петрунов.

– Науката по онова време изобщо не бе в състояние да лекува диабета. Измъчваха болните с особена диета, по този начин краят само се отлагаше. След две-три години болният бе обречен на мъчителна гладна смърт сред изобилие от храни и напитки.

– Никой ли не ви каза какво точно да направите? Нима не сте намерили някакъв изход?

– Тогава като студент и бъдещ лекар, тичах от един капацитет при друг. Изучавах всички книги и редки съчинения свързани със заболяването. Ала навсякъде, устно и писмено, получавах един и същ отговор: „неизлечим“. От тогава ненавиждам тази дума.

– Жестоко е, безпомощно да наблюдаваш смъртта на човека, когото обичаш, напълно мога да ви разбера, – въздъхна Петрунов.

– Почина три месеца преди да се дипломирам, – сведе поглед Соколов.

– Доста печален край, – сбърчи чело Петрунов.

– Няколко седмици по-късно чух доклада на един от нашите водещи фармаколози, който каза, че в лабораториите на някои страни са извършени доста успешни опити за откриването на някакъв екстракт от жлези за лечението на диабета. И ето сега след толкова години диабетът е „победена“ болест.

– Ако по онова време имахте неколкостотин грама от препарата, баща ви нямаше да умре или поне щяхте да вярвате в неговото оздравяване, – развълнувано добави Петрунов.

– Сега разбирате ли моето раздразнение и непримиримост, щом някой произнесе думата „неизлечима“? – Соколов тупна с длан по масата. – Денем и нощем мечтаех да изнамеря някакво средство, което да помага на хора с това заболяване. Сифилисът вече се лекува, въпреки че  преди това е бил също „неизлечимо“ заболяване.

– Искате да кажете, – изкашля се нервно Петрунов, – че Ницше, Шуман, Шуберт и кой знае колко още трагични жертви в никакъв случай не са умрели от „неизлечими“ болести?

– Да! Болестта, от която са починали, по тяхното време „все още е била неизлечима“, можем да кажем, че са умрели твърде рано, – засмя се Соколов. – Всеки ден дарява лекарите, с нови и неочаквани изходи за едно или друго заболяване, които вчера са били немислими!

Петрунов го гледаше смаяно.

– Ето защо всеки път, – продължи разясненията си Соколов, – когато се сблъскам с някой случай, при който останалите лекари свиват рамене, моето сърце се свива. Не знам средството на утрешния или на по-следващия ден, но имам надежда. Навярно ще го открия аз или някой друг и то в последния миг от живота на този човек.

– Всичко е възможно, – сви рамене Петрунов. – дори невъзможното.

– Така е, – съгласи се Соколов, – защото там, където пред медицината днес са заключени всички врати, много често някъде отзад съвсем неочаквано се отваря друга врата. Където нашите методи са безсилни, просто трябва да се опитаме да открием нови. Ако науката не може да помогне, разчитаме на някакво чудо.

– В медицината се случват чудеса,  – съгласи се Петрунов.

– Понякога дори можем да ги предизвикаме! – очите на Соколов искряха възторжено. – Повярвайте ми, не бих измъчвал приятелката ви с толкова тежки процедури и продължително лечение, ако не се надявах на нейното подобрение и оздравяване? Случаят е тежък, признавам това. Отдавна не ми се е случвало, да не мога да напредвам толкова бързо, колкото би ми се искало. И все пак, няма да я изоставя.

– Аз също, – в очите на Петрунов проблесна слаба надежда.

Катя е само на две години. Това е особен период от нейното развитие, когато всичко е „нейно“.

Веднъж тя се разхождаше с баща си в парка. Баща ѝ реши да я подразни:

– Това дърво е мое!

– Не, мое е дървото! – тропна с краче Катя.

– Този магазин е мой! – казва баща ѝ.

– Не, мой е магазина! – крещи със всичка сила детето.

– Водноелектрическата централа е моя! – каза бащата и зачака да види, как дъщеря му ще реагира на непознатата дума.

Катя се замисли за малко и небрежно каза:

– Това не ми трябва!

Когато става дума за Древна Гърция, повечето хора си мислят, веднага за Олимпийски игри, Спарта и древногръцката митология.

Но в действителност, съвременния човек дължи много повече на древните гърци. Класическата литература, монетите, котвите, автоматите – всичко това и още много други идва от Древна Гърция.

Повечето хора смятат, че планирането на градовете е относително модерно изобретение.

Според повечето историци, „бащата на градоустройството“ е древният гръцки архитект по градско планиране Хиподамус от Милет.

Неговите планове се отличават с отличен ред, за разлика от хаотично преплетените улици в градовете през тази епоха.

Баща дал на своя син своя войнишки колан. Момчето го увило няколко пъти около себе си и така отишло в детската градина.

Там покорило всички. Малчуганът придобил статус на най-главния командир.

Какво точно е правел не се знае, но когато майка му дошла да го вземе, картината била следната.

Момиченцата готвели войнишка каша от пясък в съдовете на куклите, а момчетата копаели окопи.

Нашият герой стоял с увития колан около себе си на едно по-високо място и давал нареждания.

Никой не мързелувал. Учителките не могли да се нарадват на такъв колективен труд.

Ето какво може да направи един обикновен войнишки колан.