Град Виена бе нападнат от френската армия водена от Наполеон Бонапарт.

За Лудвиг ван Бетовен настана трудно време. Условията тогава се описват от него така:

„Какъв разрушителен, безпорядъчен живот виждам и чувам около себе си, нищо друго освен барабани, оръдия и човешка мизерия във всякаква форма“.

Бетовен имаше причина да бъде обезсърчен относно здравето си. Губеше слуха си и почти нищо не чуваше.

Сред този смут и отчаяние той успя да композира своя пети концерт за пиано.

Един писа за него:

„Това е върхът на цялата концертна музика, писана някога“.

Сега той е известен като Императора и този му триумф продължава и днес.

Всеки от нас лесно може да се обезсърчи от условията, пред които е изправен, но Бог работи във всяка ситуация. Той използва обстоятелствата, за да ни преобрази и дори да създаде шедьоври.

Можем да сме притиснати или объркани, но точно в този момент трябва да се обърнем към Бога. Той може да ни оформи, да ни усъвършенства, да ни научи и да направи невероятни неща чрез нас.

Ние сме просто „глинени съдове“, но Бог може да ни даде „съкровище“в тях.

Във всяка ситуация бъдете уверени, че Бог е с вас. Подчинете живота си на Него. Позволете Му да използва обстоятелствата, за да ви пречисти.

Бързо и своевременно  можем да съберем реколтата, ако имаме голямо количество техника, добро снабдяване със запасни части, горивни и смазочни материали и обезателно наличие на добро и без дъжд време. Всичко това едновременно не се случва.

Учените от Воронеж са измислили какво да правят в такава печална ситуация. Те предлагат класовете да се обработят с ПВА лепило. Това предотвратява падането на зърната от класовете и намалява загубите на зърно.

Всичко това трябва да се направи, когато класовете влязат във фаза „восъчна зрялост“ – зърното е почти узряло, но все още не се рони.

Откъде да се вземе допълнителна техника и гориво за тази процедура, ако и двете не достигат, не е ясно.

Разбира се, трябва да се погрижим да отлепим зърната.

Изобретателите казват, че „за унищожаването на лепилото зърната трябва да бъдат подложени на силните удари вършеещите барабани в комбайните.

Колкото и странно да звучи всичко по-горе, за това е получен патент.

Турският музикант Гьоркем Шен е публикувал видео в YouTube, на което той свири на музикален инструмент, който е нарекал „яйбахар“.
Този музикален инструмент може да ви изглежда на всичко друго, но не и на уред, от който могат да се извлечат музикални звуци.
Но когато музикант се допре до струните му, става ясно, че такива звуци едвали ще могат да се получат от други музикални инструменти.
Инструмента е устроен така, че вибрациите от неговите струни с помощта на цилиндрични пружини се предават на специални барабани, на които са обтегнат специални мембрани.
В резултат на това се получава уникален обемен звук, който буквално изпълва стаята.
За сега музикантът не е мислил по въпроса за производство и продажба на такива инструменти. Него напълно го удовлетвояват експериментите със звуците, с който той се занимава в старата си къща. Но в бъдеще такава възможност, за производство, не се изключва.

В началото на 20 век в Тибет се взимали около 2000 вида държавни данъци.
В тях влизли данък за сватба, раждане на дете, правото да се пее, да се танцува, да се бие камбана или барабани, ………
През 1926 г. в Тибет започнали да събират армия.
В случая им трябвали много пари, но всички възможни причини за събиране на пари чрез данъци, били вече измислени.
Тогава Далай Лама въвел данък за ушите. Ами ако някой нямал едно ухо или и двете му були откъснати?
А ние се оплакваме, че плащаме „големи“ данъци!? Ей, я по-тихо, нали още не сме почнали да плащаме за въздуха, който дишаме. И той е един въздух, просто не ми се говори за това…..

Един древен обелиск лежал две хиляди години, забравен в прахта, от западната страна на катедралата „Свети Петър.
Времената се менели. Папата решил, че камъкът ще изглежда много по-добре пред катедралата. Но как да го вдигнат. Тежал 327 тона.
– Казват, – промърморил старият Максимилиан, – че двама инженери са се отказали да се заемат с тази работа. Смятали, че няма да стане.
– Разбирам защо – отвърнал младия Роберто, вглеждайки се със страхопочитание в грамадния камък, поставен в защитен сандък.
– Е, налага се да пробваме. Трябва някак да си изкараме заплатите, – едва каза Максимилиан с хриптяща кашлица.
Двамата с Роберто били наети с още стотици моряци, да вдигнат обелиска. Те се хванали за въжетата.
Площадът гъмжал от народ. Хиляди хора окуражавали с аплодисменти дърпащите и им махали с кърпички. Един елегантно облечен млад човек се качил на трибуната.
Максимилиан смръщил сбръчканото си лице в недоволна гримаса.
– Това е Фонтана, инженерът , който твърди, че може да се справи с тази работа. Голям фукльо е!
– Римляни, – провикнал се младия мъж, – днес ще издигнем този велик паметник от миналото. Когато чуете тръбата, моряци, опънете въжетата. Спирате да дърпате едва след като чуете камбаната. Много е важно между двата сигнала да се пази пълна тишина. Който проговори ще бъде убит.
Младият човек посочил близките бесилки. В миг се възцарила тишина.
По старият моряк се прекръстил
– Това вече е малко прекалено, – прошепнал той.
Моряците си плюли на ръцете. Пронизващия звук на тръбата отекнал на площада.. Мъжете започнали да опъват. Въжетата скърцали. Лебедките скрибуцали. Скрипците хриптели. Бавно и мъчително големият камък започнал да се издига.
Прозвучала камбаната. Всички си починали за няколко мига. Отново се обадила тръбата. Моряците пак напрегнали мускули. По гърбовете им избила пот. Тогава настъпила катастрофата.
Въжетата заяли. Лицата на моряците се изкривили в агония. Нищо не се движело. Опънатите въжета скърцали и се протривали, а камъкът се олюлявал.
Марко съзрял опасността и извикал:
– Полейте въжетата с вода.
Изведнъж разбрал, че е нарушил тишината и трябва да умре.
– Хванете го! – изкрещял Фонтана с пресекнал от напрежение и разочарование глас. – Арестувайте го! Той наруши тишината.
Силни ръце сграбчили Марко. Пазачите повлекли младият моряк към ешафода, където го чакал пазача. Хората изтръпнали от ужас, но никой не посмял да се обади.
– Съжалявам, – прошепнал Марко, но било прекалено късно.
Палачът затегнал грубо конопеното въже около голия врат на моряка. Възрастен свещеник докоснал ръката му.
– Какво е последното ти желание? – измънкал той.
– Моля ви, отче – отвърнал дрезгаво Марко.
От страх не можел да каже нищо Устата му пресъхнала.
– Моля ви, кажете им да облеят въжетата с вода.
– Не знам дали е възможно, синко.
– Моля ви, направете го.
Вече биели барабаните. Това бил сигнала за началото на екзекуцията.
Свещеникът се затичал към Фонтана. Младият инженер кимнал с глава нетърпеливо. Намерили голяма стомна с вода и облели обтегнатите въжета.
– Хайде, приятелче, да приключваме с тази работа, – казал палача , докато бутал Марко, нагоре по стълбите към смъртта.
Точно тогава проехтяла тръбата и въжетата се опънали.
„Защо хората ликуват?“ – помислил си Марко. – „нима се радват, че умирам?“
Не, въжетата се движели леко. Камъкът се повдигал бавно и постепенно.
До стълбата застанал Фонтана засрамен.
– Освободете го! – казал той.