Това се случи в кафене разположено в парка. Такива се организираха много, особено през летния сезон.

Баща с малката си дъщеря си купиха сладкиши. Малкото момиченце преливаше от радост, че днес баща му отдели няколко часа специално за него. То услужливо изтича напред, пред натоварения с пакети татко, за да намери свободна маса.

Хората бяха малко, но почти всички маси бяха заети.

Около всяка маса бяха разположени по четири стола, достатъчно бе някой да седне на един от четирите стола и масата ставаше автоматично заета.

Най- накрая Дарина, така се казваше малкото момиченце излязло на разходка с баща си, намери една маса с четири стола около нея и седна на един от тях, т.е. масата бе само за нея и баща ѝ.

Докато баща ѝ идваше с пакетите, някаква леля седна на един от столове и постави багажа си на другите два.

– Извинете, но тази маса е заета, – възрази малката Дарина.

Но солидната дама изобщо не обърна внимание на забележката на детето.

Един вид: „Пука ми. Аз тук съм седнала и нищо не зная“.

Когато баща дойде, изобщо не вдигна скандал. Той осъзнаваше, че  в един бъдещ спор няма да излезе наглава с тази жена. Щом тя се е настанила така нагло, въобще нямаше да отстъпи позициите си. В крайна сметка двамата с дъщеря му щяха да останат виновни, въпреки че имаха право.

За това той сложи стола на дъщеря си с гръб към грубата жена. Обърна се към възрастен мъж, който седеше със жена си на съседната маса:

– Извинете, мога ли да взема един от столовете, които не ползвате?

Мъжът кимна с глава в знак на съгласие и бащата веднага грабна стола, като каза учтиво на възрастната двойка:

– Много ви благодаря.

Сложи стола срещу дъщеря си и взе „масата“, която бе „заела“ грубата дама. След това я  постави между себе си и Дарина, а нахалната леля остана да седи на трите стола с багажа си в средата на поляната.

Ако имате домашен любимец, тогава със сигурност си спомня този пълен с копнеж поглед. Тъжното му лице, което ако можеше, би се разплакало.

Да това е времето, когато вашият домашен любимец разбира, че се готвите да тръгвате нанякъде.

Тогава можете да откриете нещо интересно в куфара си преди да тръгнете.

Още веднъж обмисляте, какво сте опаковали, дали не сте забравили нещо, за това отново проверявате нещата. Отваряте куфара си, а там се е настанила котката ви сред багажа ви.

Представяте ли си лицата на митницата или на летището, ако открият такива „изненади“ в куфара ви.

За това бъдете внимателни, за всеки случай проверете още веднъж вещите си, в противен случай кой знае какво ви очаква ….

Погледнете тези малки топли очи, които сякаш ти казват:

– Уверен ли си, че не мога да дойда с теб?

Какво ли не е измислил човек куфари, чанти, кошници, с колелца, с плъзгачи и какви ли не изобретение само и само да ни бъде по-комфортно, когато пренасяме багажа си.

Но какво ще кажете да пренасяте багаж, а ръцете ви да са свободни. Не става въпрос за раница, сакове и всякакви подобни предмети, а за едно чудесно приспособление в Лаос.

За да пренасят тежки предмети хората използват големи чанти с дълги дръжки, които висят не на рамото, а се прикрепват на челото, така че чантата да се окаже на гърба.

При това ръцете остават напълно свободни.

Нина бе крехко и младо момиче, но искаше много да си осинови дете. Според мнението на много бюрократи, тя имаше само един недостатък, не беше омъжена.

Нина влезе в кабинета на Ана Петрова. Тя извади от чантата си всички необходими документи, които носеше със себе си.

– Ето, – каза Нина, – събрах всички документи.

– Добре, – каза Петрова. – Искам да ви задам няколко въпроса. Нали разбирате, такива са изискванията при нас.

Нина кимна с глава в знак на съгласие.

– Вие разбирате ли каква голяма отговорност поемате? – започна настъпателно Петрова. – Да отглеждаш дете, не означава само да си поиграеш два часа с него, а после да го оставиш, това е за цял живот.

– Напълно разбирам отговорността си, – въздъхна Нина, – просто не мога да живея, знаейки, че на някому съм нужна.

– Добре, – вдигна рамене Петрова, – кога искате да разгледате децата.

– Няма да си избирам дете, – каза спокойно Нина, – ще взема това, което ми предложите.

Петрова изненадано повдигна вежди.

– Бих искала правилно да ме разберете, – каза Нина. – Истинските родители не избират децата си. Те дори не знаят как те ще изглеждат, но ги обичат такива каквито са. Аз също искам да бъда като тях.

– За първи път срещам човек като вас, да осиновява така дете, – засмя се Петрова. – Мисля, че за вас ще е добре да вземете Асен. Той е на 5 години. Майка му се е отказала от него, веднага щом го е родила. Ще ви го доведа, ако сте готова за среща със него.

– Да, – твърдо каза Нина, – искам да видя сина си.

Петрова излезе и след малко се върна водеща за ръка малко момченце.

– Асене, – каза Петрова – запознай се това е ….

– Мама, – изкрещя радостно детето.

И Асен се хвърли в прегръдките на Нина, като радостно крещеше:

– Мамо, моя мила мамо, от кога те чакам!

Нина го галеше по гърба и му шепнеше:

– Сине мой, …. аз съм с теб, няма да те оставя повече ….

Нина погледна Петрова и попита:

– Кога мога да взема син си.

– Обичайно родителите идват тук, срещат се с детето и привикват един към друг, а след това го взимат, но ако при вас всичко е наред…

– Веднага го взимам, – каза Нина.

– Добре, – махна с ръка Петрова, – по-късно можете да дойдете да оформим документите, а сега го вземете, виждам, че и той изгаря от желание да бъде с вас.

От персонала в дома бързо събраха багажа на Асен и се сбогуваха с него:

– Довиждане, Асене, и да не ни забравиш, ела ни някой път на гости.

– Довиждане, – радостно подскачаше щастливото дете, – ще дойда.

Накрая Асен хвана Нина за ръка и двамата закрачиха към дома си.

Петрова дълго гледа след тях, а после вдигна слушалката на телефона и се обади:

– Ало, Небесната канцелария ли е? Приемете една заявка. За Нина Василева, тя подари щастие на едно дете. Изпратете всичко необходимо за случая: безкрайна радост, взаимна любов, успех във всяко начинание, не забравяйте да прибавите и идеален съпруг, тя е неомъжена… Да разбирам, че са станали дефицит, но това е изключителен случай. Да и непрекъснат паричен поток, момчето трябва да се храни добре и да има всичко необходимо. Да, да, това е всичко. Благодаря.

Всеки може значително да надмине обичайното, като служи на хората. За да помагаш на хората, не е нужно да имаш научна степен, просто ти е нужно сърце, изпълнено с милост, преливащо от любов.

Един ден Радко се връщаше от училище. Пред него вървеше момче натоварено с книги, дрехи, магнетофон и футболна топка. То се препъна, а всичките неща, които носеше се разпиляха край него.

Радко приклекна и започна да помага на момчето да събере нещата си.

– Много ти благодаря, – каза момчето.- Аз се казвам Станко.

– А аз Радко.

Тъй  като вървяха в една посока Радко попита:

– Мога ли да взема част от багажа ти?

– Разбира се, – малко смутено отговори Станко, – но протегна препълнените си ръце и Радко взе някой от нещата.

Момчетата се заговориха и Станко сподели:
– Много обичам видеоигрите, футбола и историята.

– И аз обичам видеоигрите, но предпочитам баскетбола и географията.

– Историята ми е любим предмет, – каза Станко, – но с останалите ….. нещо не ми спори.

Станко въздъхна тежко, а после добави:

– Наскоро се скарах и с приятелката си.

Тъй като бяха вече стигнали до дома на Станко, той покани Радко:

– Ела да изпием по една кока кола и да погледаме телевизия.

Радко се съгласи и двамата влязоха вътре. В непринуден и весел разговор момчетата не усетиха кога свърши деня и Радко си тръгна.

След това двамата се срещаха в двора на училището, в училищния стол и къде ли още не.
Така дружаха няколко години, докато дойде дългоочаквания ден на дипломирането.

В този ден Станко попита Радко:

– Помниш ли как се запознахме?

Радко се усмихна и кимна с глава.

– Тогава не ти казах, – започна смутено Станко, – но бях събрал всичко от шкафчето си от съблекалнята в училището, не исках да оставям „боклук“ след себе си. Бях взел доста голямо количество от хапчетата за сън на майка ми …… исках да се прибера по-бързо у дома и да се самоубия.

Радко трепна и погледна притеснено Станко.

– Но след като поговорихме и се посмяхме с теб, – продължи Станко, – разбрах, че ако се самоубия, щях да се лиша от такива приятни моменти и много други неща, които правехме по-късно заедно. Тогава, Радко, когато ми помогна да събра нещата си, ти направи много повече за мен. Ти ми спаси живота.