Баба Радка бе мъдра и стара жена. От очите ѝ искреше добрина, а от сърцето ѝ извираше любов към всеки. От душата ѝ струеше светлина. Лицето ѝ бе открито и честно.

Един ден група млади хора се завъртяха край нея и я попитаха:

– Толкова много си преживяла и вече си стара, а душата ти е млада. Тя ни изненадва с полета си. Животът ти е чист, а ти си сякаш си по-млада и от нас. Сподели с нас как си достигнала до това.

Старата жена само се усмихна.

– Сподели тайната си, бабо, – настоя един от младежите.

– Добре, но тя не е тайна, никога не съм я криела.

Младите хора наостриха уши, а сърцата и трептяха от очакване.

– Просто трябва да отдадете цялото си сърце за Бога, – продължи старицата.

Младежите я изгледаха изненадано.

– Когато го направих, всичкото добро, което ми пожелаеха и ми правеха, оставаше, а лошото забравях. То сякаш потъваше във вода.

– Само това ли? – учудено попита млада русокоса девойка.

– Ако бях трупала обиди, болки, страдания, беди и мъки, – отново усмивка се разля по лицето на старата жена, – сърцето ми щеше да бъде разбито. Дръзките удари през годините щяха да оставят печат върху мен.

Младежите не се съмняваха вече в това, което говореше старицата, а жадно поглъщаха думите ѝ.

– Водата отнесе несгодите ми. Всички обиди се разтвориха в нея. Само любов идваше в сърцето ми към хората и ми донасяше елей на доброта.

Възрастната жена продължаваше да се усмихва. Тя говореше нежно и спокойно. От нея се излъчваше любов, а душата ѝ бе чиста и млада.

Отдели мъката и болката от сърцето си и радост ще имате всеки ден.

За любовта отворете широко сърцето си и винаги ще ви бъде добре. Тя ще ви съпровожда с благоуханието на небето, за да бъде живота ви песен, изпълнен със слънчев дъжд.

Хора правете добро. Помагайте на бедните и болните. Душата си отворете за съчувствие, нека тя бъде изпълнена с милост.

Бог ни е дал скъпоценност, наречена памет. За това помнете доброто, което са ви направили. Забравете злото, гасете го като пламък. Прощавайте всичко с любов.

Нина бе едва четири годишна, но усърдно опознаваше света. Тя непрекъснато се въртеше край баба си Недялка и слушаше безкрайните и истории, далечни спомени от миналото.

Това и бе останало само на старицата. Загубила зрението си преди две години, нищо друго не можеше да прави, освен да разказва на внучката си.

Нина награбила по две три кукли, коя за косата, коя за краката, сядаше до баба си у слушаше.

Малкото дете често чуваше тежките въздишки на баба си и за това все я питаше:

– Бабо, лошо ли ти е? Да ти донеса вода?

Бабата тихо с дрезгавия глас отговаряше:

– Нищо не ми трябва, чедо.

Но веднъж както се бе умислила, от устата на Недялка се отрони с въздишка следното:

– Лошо, много лошо.

– Какво е лошо, бабо? – попита Нина.

– Скоро ще умра ….

– И какво от това? – малкото дете протегна любопитно врътлето към баба си.

– Не ми се иска, – отговори с въздишка бабата.

Нина се засмя:

– Нищо, бабо.

– Как така нищо? – недоумяваше старата жена.

– Нали Христос е възкръснал? – попита Нина.

– Да, възкръснал е, – потвърди Недялка.

– Тогава и ти ще възкръснеш, – уверено каза Нина.

– А, добре … – съгласи се възрастната жена, удовлетворена от отговора на малката.

Недялка бе на 92 години и скоро почина, но без страх във сърцето. Христос възкръсна, от което следваше, че и нея я чака същото.

Бай Нено бе добър човек. Видеше ли някой в нужда веднага се притичваше на помощ. Не се щадеше.

Колко пъти са идвали при него с молба:

– Бай Нено дай ми двадесет лева назаем, на заплатата ще ти ги върна, че нямаме хляб в къщи.

– Помогни с някой лев, бабата се разболя и нямам пари да я откарам на болницата.

– Закъсал съм го яката, само ти можеш да ме спасиш …

– Счупих ръка , а за гипсо искат пари, ама вчера дойде сина и му дадох всичките си, сега от къде да взема. Дай пък на пенсията ще се оправим.

И така един за едно друг за друго, но все пари им трябваха и все при бай Нено тичаха.

Добрият старец даваше, какво да ги прави. Някои се възползваха от добрината му и не връщаха парите, но той не се сърдеше, защото знаеше, че така такива далече няма да стигнат.

Имаше и хора, които искаха да върнат заемите, но не можеха.

Случваше се я някой близък да почине или те самите попадаха в болницата, а след това забравяха за добрата ръка протегната в тежък момент.

Бог е милостив и търпелив спрямо нас, но ние сме слепи за добрините му. Едва ли ще можем да се разплатим с Него за всичко, което е направил за нас, но Той не иска това.

Спасението и благодатта са дар за нас, но дали ще Го последваш зависи само от теб.

Денят беше тежък и доста изморителен за Петър Василев. Той уж за малко полегна на дивана, но сънят скоро го обори и изтощеният мъж заспа.

Децата играеха на килима. Строяха кули и крепости от кубчета. Сънчо и тях споходи. Клепачите им натегнаха и майка им Елена ги поведе към леглата. Нямаше нужда много да ги увещава, защото щом се намериха под завивките, веднага потънаха в царството на сънищата.

Елена отиде в хола и зави внимателно съпруга си.

– Колко е уморен, – съчувствено погледна тя Петър. – Всички заспаха, ще ида да помогна на баба Мара от първия етаж. Горката жена едва се движи и е съвсем сама, няма кой да ѝ помогне.

Елена не искаше да светва лампите, за да не притесни заспалия си мъж. Затова грабна телефона си от масата и излезе. Едва по-късно разбра, че по грешка бе взела мобилния на Петър.

На връщане, когато изкачваше последните стъпала към апартамента си,  Елена чу уплашеният глас на мъжа си, който викаше по нейния телефон:

– Ели, къде си?

Тя бързо изтича и се усмихна срещу съпруга си.

– Ох, – вече поуспокоен, Петър дълбоко въздъхна, – събудих се и теб те нямаше никъде. Уплаших се, че е станало грабването …. Направо изпаднах в шок.

– Не видя ли децата? – попита Елена.

– Да, – тъжно се засмя Петър, – но чак сега осъзнавам, че щом те са тук, всичко все още предстои.

Михо обичаше да се разхожда сам в близката гора, намираща се накрая на тяхното село. Един ден той се върна от поредната си разходка там и оживено сподели:

– Видях змия с две глави!

– Горко ти!- възкликна суеверната му баба.

Михо я погледна изненадано, а старицата обясни:

– Този, който види змия с две глави, остава нещастен за цял живот.

Михо сериозно се разтревожи. В мислете му се заредиха бедствия, напасти, катаклизми и катастрофи. Безсилен да се пребори с тях, той заплака.

Баща му въздъхна тежко и каза:

– Иди кажи на хората от селото да не влизат в гората. Иначе ще видят двуглавата змия и ще станат също нещастни като теб.

– Никой няма да я види, – през сълзи промълви Михо. – Аз я убих …

Бабата пак се обади:

– Ти спаси другите, а осъди себе си на нещастен живот! – и тъжно го погледна.

– Не се страхувам за сина си, – весело заяви баща му. – Той е убил двуглавото животно и е спасил много хора от нещастие. Когато той е нещастен, ще си спомни колко много му дължат хората, за да бъдат щастливи. Тогава неговата скръб ще изглежда съвсем незначителна.

– Как така? – попита изумен Михо.

– От древни времена е известно, – поясни баща му, – че който носи щастие на другите, той самият е щастлив.