Всяко лято Калоян ходеше на гости при баба си на село. Там прекарваше чудесно сред природата. Смях и радост изпълваха дните му, когато бе при баба си.

Поотрасна Калоян, възмъжа, но желанието му да ходи на село не отслабна.

Веднъж, когато родителите му се суетяха около неговото заминаване, той им каза:

– Вече съм голям. Какво се въртите край мен, сякаш съм малък. Не се тревожете, сам мога да отида при баба.

Родителите погледнаха сина си притеснено, но се съгласиха с него и замълчаха.

Баща му и майка му стояха на перона и го изпращаха. Даваха му последните си напътствия, а синът недоволно реагираше:

– Да, знам това. Сто пъти вече ми го повторихте ……….

Родителите му се спогледаха и млъкнаха. Тогава баща му каза:

– Сине, ако ти стане недобре или нещо те изплаши, ето вземи това…. –  и той пъхна нещо в джоба на сина си.

Влакът най-сетне тръгна. Калоян седеше във купето, гледаше през прозореца и от време на време отваряше торбата с храната, която майка му бе приготвила за из път и си похапваше.

А около него хора, все непознати. Блъскат се, шумят. Влизат и излизат. Една от пътуващите жени в купето му направи забележка:

– Я си свали краката от седалката. Там сядат хора, а обувките ти, кой знае от къде са минали.

Господинът, който седеше срещу него, недоволно го изгледа. На Калоян му стана неудобно. Времето вървеше бавно, а на него всичко му се струваше неприятно, прекалено тежко и натоварено ….

Скоро му стана страшно. Той се сви и заби в ъгъла. Потекоха сълзи от очите му.

Изведнъж Калоян си спомни, че баща му бе пъхнал нещо в джоба му. Треперещата му ръка напипа бележка. Той я разгъна. На нея беше написано:

„Синко, аз съм в съседния вагон“.

Бог е винаги до нас, независимо от това колко близко го чувствате. През цялото време Той е непосредствено до всеки от нас.

В едно малко селце живееха дядо Димо и баба Маря. Къщата им бе стара. Тъй като нямаха деца, на стари години сами се справяха с домакинството. Не им бе леко, но работеха, доколкото можеха и докъдето им стигаха силите.

Един ден заваля силен дъжд, същински порой. Вятърът духна металният лист, който бе поставен за покрив и водата започна да се излива направо в къщата.

Дядо Димо непрекъснато тичаше до двора и пак се връщаше. Гърдите му хриптяха, но той не спираше.

– Старче, какво си пощръклял, та тичаш навън-навътре?! – сопна му се Маря.

– Ходя да видя, кога ще спре дъждът, – задъхано отговори старецът.

А небето бе покрито с облаци и дъждът не преставаше.

– Защо ще гледаш навън? – ядоса се старата жена. – Не виждаш ли, че водата тече направо в дома ни?! Колкото и да тичащ, дъждът няма да спре. Налягай си парцалите …..

– Тогава какво да правя? – вдигна безпомощно ръце Димо.

– По-добре сложи коритото под дупката на тавана, така поне ще спреш този потоп. А когато свърши дъждът,  качи се на покрива и го поправи, – настави го Маря.

– А до тогава …., – изпъшка Димо.

– Ще седим като мокри кокошки, – троснато му отвърна баба Маря.

Така и ние трябва, без да се мотаем, да изправим душите си, преди да е завалял дъждът на ежедневната суета, а не да чакаме благоприятно време или когато е вече късно, за да го направим.

Динка наскоро си бе купила кокошки. Е, те бяха стари и ги продаваха за клане, но тя бе чувала от майка си, че ако ги захраниш добре, отново започват да снасят.

Зарадва се стопанката, разтича се из дома си, да приготви вкусна и питателна храна за новодошлите птици. Наля им прясна вода, сложи им зърно в паничка и наскуба им току що поникнала вече трева.

И резултата не закъсня. Скоро имаше не малко яйца и Динка се радваше от сърце на кокошките. Започна да им угажда, да им дава и нещо повече.

Птиците бяха малко своенравни и често снасяха не в полозите, които бе заложила стопанката. Динка намираше снесени яйца на най-необичайни места. Един ден намери едно снесено между камъните и си каза:

– Добре, че не се е строшило.

Всичко вървеше добре, докато един ден, Динка намери само едно яйце и до края на деня това бе всичко. Жената се разтревожи:

– Нещо им липсва, но какво. Бодри са, не са болни, но яйца няма. Май ще трябва да обърна някое стар пън, да си изкълват червейчетата по него, така съм чувала от баба.

И тя се запретна да търси такова из двора, но не намери. Седна на прага на дома си и се размисли:

– Господи, не сме ли и ние така. Грижиш се за нас, даваш ни всичко, от което се нуждаем, дори и повече. Изпълняваш неизказаните ни мисли на глас. А ние какво правим? Даваме плод, както тези кокошки яйца, но идва време, когато и живота ни се превръща в рутина, понася ни течението на ежедневието и ставаме безплодни.

Жената въздъхна дълбоко. Сълзи си пробиха път край зениците ѝ и като тънка струя се стекоха по лицето ѝ.

– Колко ли плачеш, – продължи тя, – когато виждаш, колко неразумно постъпваме, въпреки че си ни обградил с блага. Прости ми Господи, че забързана в ежедневието си, рядко заставам да си поговоря с теб по-дълго време, за да разбера волята Ти. Помогни ми! Нека червената лампичка на Духа Ти по-ярко да свети в мен, когато греша или не върша това, което трябва….

Динка се изправи, лицето ѝ светна, тя знаеше вече какво да прави, дори и с неносещите ѝ кокошки.

Тиха и спокойна нощ. Дежурният екип на Бърза помощ нямаше повиквания и кротко дремеше.

Изведнъж звънът на телефона наруши тишината. Една ръка вяло се протегна и взе слушалката:

– Бърза помощ ли е? – чу се разтревожен глас.

– Да – отговори дежурният лекар, който се опитваше да се пребори със съня.

– Една възрастна жена припадна, – след което обаждащият се продиктува адреса на пострадалата.

– Идваме веднага, – отзова се докторът и разбута екипа си, да се приготвят за действие.

Полусънени, хората мърмореха, но макар и мудно се обличаха, и приготвяха необходимото за потегляне.

Шофьорът на линейката се прозя и започна да се оплаква:

– Такъв хубав сън сънувах …. язък, загубих всичко, ….. да му се не види и бабата.

Вече ободрени медиците пристигнаха на мястото и влязоха. На кревата лежеше жена. Устата ѝ бе отворена.

Лекарят провери пулса ѝ, огледа очите ѝ и започна да пише:

„Смъртта е настъпила в 4 часа и 20 минути. Няма пулс. Зениците са неподвижни. Има трупни петна по тялото ……“

Преди да си тръгне лекарят подаде листа и каза на жените, които се суетяха наоколо:

– Вържете ѝ устата и към сутринта можете вече да я миете.

Доволни, че всичко приключи бързо, екипът се качи в линейката и се прибра в болницата.

Малко преди да предадат дежурството на следващата група, нощната смяна от Бърза помощ получи ново обаждане.

Звънеше същата жена, която ги бе повикала при припадналата баба, единственият им случай за тези нощ.

– Можем ли вече да развържем устата на бабата. Тя се събуди и иска да пие чай.

Снегът бързо се стопи и оголи преждевременно земята, а студът не прощаваше при такава припряност. На обяд слънцето се опитваше да затопли студената пръст, но за няколкото часа, през които се показваше, резултата бе нулев.

Хората рядко се мяркаха по улиците. Те стояха в домовете си край печките и очакваха с нетърпение идването на пролетта.

Закътано в неравно хълмисто място селището бе замряло. Малко хора бяха останали в него. Повечето забегнаха към големите градове, където можеха да намерят работа, а старите почти измряха.

Стоил и Орлин бяха дошли на гости на дядо си, баба им отдавна не беше между живите. В града върлуваше епидемия от поредния грип и ги бяха разпуснали от училище. Родителите им, за да ги запазят от заразата, веднага ги изпратиха при стареца на село.

Двете момчетата се разхождаха по улиците и оглеждаха къщите наоколо. Много от тях бяха изоставени. Срутили се под тежестта на времето. Други бяха с изпочупени прозорци и врати, за по-лесен и бърз достъп до вещите, натрупани от стопаните, които отдавна гниеха в земята, а наследниците им пръснати по чужбина, изобщо нехаеха за случващото се на тези домове.

– Погледни ги, – посочи с ръка Стоил порутените и обрани къщи, – приличат на прегърбени старци, изгубили силите си в чудовищна и страшна безнадеждна битка.

– По-рано в тях се е чувал весел смях, песни и бодри гласове, – тъжно поклати глава Орлин. – но животът е изчезнал от тях. Някои все още държат, но са пусти и безлюдни.

– Приличат ми на човек, който няма в себе си капка жизненост, – каза Стоил. – Може да са били красиви и стройни в миналото, но са изоставени и замрели.

– Мисля си, – почеса се по главата Орлин, – че човек без Бога, макар и да има стремежи и мечти, достигайки ги, открива, че не е това, за което е жадувал. Ето, като тези съборетини, които са градени с радост и надежда да приютът следващите поколения, но са останали празни и ненужни.

– Ех, сега да имаше силни и здрави ръце, да ги възстановят и отново да се изпълнят с веселие и оптимизъм, – въздъхна тежко Стоил.

– Това единствено може да стане с помощта на Господа. Защото каквото и да направи човек, без намесата на мощната десница на Бога, остава безплодно и безжизнено.

Двете момчета разсъждаваха, гледайки разрухата от безотговорността, безхаберието и незаинтересоваността на следващите поколения.

А какво да кажем за държавници, които не търсят мъдрост от Бога при взимането на управленски решения, приемането на закони и тяхното прилагане?!

„Блажен онзи народ, на който Господ е Бог“!