Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Когато хората очакваха зимата да си отиде, тя с невероятна сила изяви присъствието си.

Силният вятър, ниските температури и силния снеговалеж не попречиха на Атанас и Жеко да се съберат край запалената печка и да говорят на воля за всичко, което ги бе развълнувало или им дошло на ум.

Те бяха стари приятели с младежки дух.

– Популярността и похвалите често са по-опасни за християнина от преследването му, – констатира Атанас.

– Те могат да го откъсне от Бога и той да не осъзнае това, – добави Жеко.

– В същото време такъв се превръща  в човек, който е „възлюбил славата човешка повече от Божията слава“, – уточни Атанас.

– За съжаление, когато всичко в живота е благополучно, губим ясния поглед върху нещата, – поклати глава Жеко.

– Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, – наблегна Жеко, – който „се научи да бъде доволен“ във всяка ситуация.

– Нужно е да имаме желание да угаждаме на Христос, – каза Атанас. – И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Го е допуснал  за нашето вразумяване и растеж в служението.

– Трябва да знаем едно, – вдигна пръст нагоре Жеко наставнически,  – всички обстоятелства независимо дали са благоприятни или неприятни за нас, добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

– Трябва да се молим Бог да ни помага, – разпери ръце Атанас, – да не се притесняваме за това, което вършат другите хора и да бъдем доволни от всичко, което Той ни изпраща.

– Не трябва да се боим, – заключи Жеко, – защото за утрешния ден, Бог вече се е погрижил.

И двамата старци, се загледаха през заскрежения прозорец, където снегът продължаваше да вали.

Бог иска всички хора да се върнат към тази връзката с Него, за която са предназначени. За това Исус Христос пренесе Себе си в жертва за хората.

Когато църквата започне да се интересува от собствената си структура и организация, тя престава да бъде духовната общност от хора.

За да се възстановят нормалните отношение на хората с Бога, е необходимо Христос да се проявява, както в живота на всеки човек, така и в обществото.

За това Исус изпращаше апостоли и учители, за да въплъти Себе си в църквата, в общността на хората.

Ние сме на земята не само да се занимаваме със своя личен духовен живот или да се наслаждаваме на духовния мир. Ние сме тук, за да изявим Исус Христос и така да спомагаме за изграждането на Тялото Христово.

Какво правя, действам ли за изграждането на Църквата или се занимавам с духовното си усъвършенствуване?

Най-важното е, какво е Исус Христос лично за мен, правя ли всичко възможно за да „Го познавам“?

Ще изпълня волята на Бога, ако напълно се предам на Неговата воля. Ако започна нещо лично за себе си, отношенията ми с Бога се нарушават.

Ще ми бъде много неприятно, ако разбера, че съм се стремила не да изявя Христос на хората, а само съм споделила какво Той е направил за мен.

Моята цел е Самият Бог, не мир в душата и не благословения, а само Бог. И не отстъпвам …. на нищо по-малко от това.

Лесно е да отделяме време или пари, когато имаме много. Истинското изпитание за щедрост идва, когато не разполагаме с излишък.

Трябва ли да дадем на някого в нужда, когато имаме малко? Ако го направите, ви поздравявам. Вие сте преминали Божия тест за щедрост.

Защо Бог изпитва нашата щедрост? Защото сме направени по Негов образ и трябва да започнем да ставаме като Исус, трябва да се научим как да бъдем щедри.

Ако не го направим, никога няма да пораснем и няма да имаме Божието благословение в живота си.

Един добър пример е описан от апостол Павел в 2 Коринтяни 8 глава: “ ….. макар и да търпят голямо утеснение, пак великата им радост и дълбоката им беднотия дадоха повод да преизобилва богатството на тяхната щедрост“.

Радостта и щедростта вървят винаги заедно.

Син обяснява на майка си за Петдесятница:

– Аз зная какво е станало на този ден!

– И какво се е случило? – попита майката.

– На този ден Бог е запалил лампи над главите на апостолите.