Филип жестикулираше мощно:

– Зад несигурността на човек се крие гузна съвест.

– То си е така, – съгласи се Павел. – Колкото повече лъжем и предаваме, толкова повече се страхуваме, че ще бъдем предадени. Вследствие, на което хукваме, въпреки че никой не ни преследва.

– Това надхвърля угризенията на съвестта за минали грешки, – наклони на една страна глава Филип.

– Погледни, дори в съвременната ни култура се наблюдава странно упорство на вината, – каза Павел. – Борим се с усещането, че нещо с нас не е наред. Не сме това, което трябва да бъдем.

– Така само се подтиска знанието, че сме грешници, – леко се усмихна Филип.

– А който има чиста съвест е смел, защото греховете му са покрити от Божията благодати и миналото не го преследва, – добави Павел.

– Забелязал съм, – сподели Филип, – че когато не изповядам неща, които зная, че са грешни, започвам да се претоварвам с работа и приемам прекалено много ангажименти. Сякаш искам да се отскубна от собствените си грехове, но истината е, че не мога.

– Просто позволи си да починеш в жертвата на Божия Син, – посъветва го Павел. – И тогава ще намериш покой.

Сара че чувстваше прекалено претоварена. Днес сърцето ѝ се колебаеше между парализиращата неудовлетвореност и стимулиращото въздействие на множество вълнения.

Непрекъснатият порой от изисквания, дисциплина, задължения, навици, пороци и ангажименти създаваха огромно тресавище в живота ѝ.

Тя бе вдигнала ръце, а устата ѝ мълвеше:

– Това е непреодолимо за мен. Какво да правя?

Една от най-разрушителните грешки, която всеки от нас прави в моменти на непреодолимо препятствие, е да бъдем водени от емоциите си.

Гневът и нетърпението нанасят щети на взаимоотношенията, които трудно могат да бъдат поправени по-късно.

Майка ѝ не веднъж я бе съветвала, когато я видеше в такова състояние:

– Когато се чувстваш претоварена, не се съсредоточавай върху това, което предизвиква раздразнение или досада. Отклони погледа си от обстоятелствата. Вместо това насочи погледа си и ума си към единствения, Който е в състояние да ти помогне!

Обикновено тя само се усмихваше на тези думи, но когато се включеше баба ѝ се получаваше пълен синхрон срещу Сара:

– Няма по-сигурно и по-спокойно място от това да пребъдваме в Бог и с Бог, – клатеше глава баба ѝ. – Когато стоя в Неговото присъствие, непреодолимите неща „странно избледняват“. Неговата близост засенчва всичко, което крещи името ми и аз има мир.

– Да, – каза си Сара, – това е животът, който Бог дарява на една отчаяна жена като мен. Колко съм копняла и мечтала за такъв живот.

Може би следващия път, когато ти или аз се окажем пред непреодолими обстоятелства, трябва да се обърнем към Бог.

Решете да се откъснете от този луд свят и насочете сърцето си към Господа.

Жената седеше на стълбите и плачеше. Андрей мислеше да я подмине и да се качи в асансьора, но се спря.

– Какво ви се е случило? – съчувствено попита той. – Мога ли да ви помогна с нещо?

– Счупих си очилата, – изхлипа жената. – Без тях нищо не виждам.

В ръката и лежеше рамка с парченце стъкло.

– Със силни диоптри ли бяха? – попита Андрей.

– Минус шест и половина. Без тях съм като сляпа.

– Елате, – Андрей хвана жената за ръка и я изправи. – Успокойте се. Ще ви заведа до „Оптиката“. Този магазин е на една пряка от нас. Там ще си купите нови очила.

Жената тъжно се усмихна и последва младежа.

– Интересно, как се случи това? – поде разговора Андрей.

– Някаква жена тичаше към автобуса и без да иска ме блъсна. Паднах и ето на …. останах без очила. Нали не виждам едва стигнах до стена, за да се опра до нея.

– Никой ли не ви се притече на помощ? – Андрей се изненада.

– Някакъв мъж ми крещеше, че рано съм се наквасила. Сигурно е помислил, че съм пияна. Стана ми тежко и се разплаках. Едва се добрах до стълбите и седнах.

– За първи път ли си чупите очилата?

– Не, не за първи, но смених чантата и забравих да сложа резервните.

– Ако искате да се обадим на съпруга ви или някой близък, който ще ви помогне да се приберете.

– О, – тежко въздъхна жената, – те са на работа. Не ги безпокойте. По-добре ме заведете до магазина, други ще си купя.

Докато разговаряха неусетно стигнаха до „Оптиката“.

– Вече сме пред магазина. – окуражително съобщи Андрей.

– Моля ви, придружете ме, докато се снабдя с очила, – смутено каза жената. – Няма да ви задържа много. Вероятно имате доста ангажименти.

– Не се притеснявайте, ще дойда със вас.

Двамата влязоха в магазина. Жената дълго мери очила, накрая си избра едни с тъмни рамки. Сложи ги и се усмихна на Андрей:

– Благодаря ви, младежо! Не знам как да ви се отблагодаря.

Андрей махна с ръка.

– Радвам се, че сега се чувствате по-добре.

И той си тръгна. Жената дълго гледа след него, докато се изгуби от погледа ѝ.

– Е, имало и добри хора на тази земя, – каза си тя и тръгна към дома си.

Досьо и Милен бяха големи приятели. Запознаха се в църквата, след едно богослужение.  Досьо бе започнал да посещава местния храм няколко месеца преди Милен.

Макар и младежи, те разсъждаваха доста мъдро.

Днес разговорът им тръгна от разбирането на поста.

– Винаги  съм разбирал постът като време, в което трябва да жертвам нещо и то не какво да е, а нещо, без което не мога и ме отдалечава от Бога, – каза Милен.

– Знаеш ли, че с течение на времето тази мотивация у мен отслабваше все повече и повече?! – констатира Досьо. – Дори стигнах до там да питам: „Защо всъщност трябва да спазвам всичко това? Исус радва ли се, когато си поставям, тези ограничение?“

– Той те обича толкова много, – отговори Милен.

– Чувствах се объркан и разколебан, – въздъхна тъжно Досьо. – Трябваше или да продължа да жертвам по този начин или да се откажа. Поисках да дам на Бога нещо, което е ценно в живота ми. Дълго мислех и накрая открих, че това е времето.

– Вярно е, – съгласи се Милен, – няма ден, в който да мога да си отдъхна от ангажименти.

– Всеки ден посвещавам на Бога един час, – каза Досьо, – защото осъзнавам, че цялото  ми време Му принадлежи. В този час се моля, чета Библията и помагам на нуждаещите се.

– Когато правя това, – засмя се Милен, – чувствам се по-силен и щастлив. – Усещам, че съм по-близо до Бога, дори много по-близо, от когато и да било. Не съм лишен от нищо.

– Всъщност, – запристъпя от крак на крак Досьо, – най-пълноценното време за мен е това, което прекарваме в Божието присъствие.

– Така е, – съгласи се Милен, – една от най-ценните  жертви за Бога е моето време.

 

Славка разбра, че Леонид ѝ изневерява. Тя не можа да се примири с това. И тъй като болката от отхвърлянето бе непоносима, тя реши да се самоубие.

Преди Славка да скочи от високото място, което бе избрала, баща ѝ протегна ръка и каза:
– Дай ми ръка, моля те ….

– Не, – категорично отсече Славка и обви с ръце тялото си. – Аз мразя този свят ….. Този, когото обичах ме предаде. не искам повече да живея!

Изведнъж се появи приятелят ѝ и започна да я умолява:
– Любима , прости ми, моля те. Аз направих много грешки, дай ми втори шанс, …… моля те.
Този разговор не продължи дълго … в очите на Славка се появиха сълзи, а мисълта за самоубийство отслаби хватката си и бавно започна да я напуска.

Баща ѝ усети, че е променила решението си. Отиде но нея , прегърна я и каза:

– Скъпа, аз те обичам, повече от всичко на света! Това момче не заслужава сълзите ти. Ти имаш баща, които няма да те остави.

Изведнъж Славка разбра:

– Родителите ме обичат независимо от всичко, а този мой приятел, щом един път ме е изоставил, всеки път, когато бъде подложен на нова атака от някоя друга жена ще ме напусне.

Нуждая се от истински приятел, с който взаимно ще си споделяме мислите, ангажиментите, радости и ще намираме изход от всяко лошо положение …..