Денят мина спокойно, въпреки силният дъжд. Симона бе се намокрила цялата, въпреки чадърът, който се обръщаше в ръцете ѝ от насрещния вятър. Мина през магазина, напазарува необходимото и се прибра.

Погледна телефона и видя пропуснато повикване от майка си.

– Ще отида да ги видя, – реши Симона бързо.

Това беше лесна работа за нея, защото майка ѝ и баба ѝ живееха наблизо. За да успокои възрастните жени Симона отговори като написа SMS:

„Ще дойда скоро при вас“.

И го изпрати.

След няколко минути Симона получи съобщение, че  SMS-ът е доставен на искания адрес.

Последва нов сигнал. Симона се обърна изненадано. От iPhone ѝ дойде системно съобщение:

„SMS-ът е доставен като гласово съобщение“.

– Какво става? – объркана попита Симона. – Какво им става на тези машини? Прегряха ли? Нали вън вали, да не са подгизнали?!

В същото време звънна телефона. Звънеше майка ѝ. Уплашена, изпаднала в истерия, тя извика на дъщеря си:

– Тук някой ни се обади на домашния телефон. Баба ти взела слушалката и чула как някой със задгробен глас ѝ казал: „Ще дойда скоро при вас“. Много се уплашихме. Ела по-скоро.

Симона започна да се смее:

– Мамо, какъв задгробен глас, какви бабини деветини? Аз ви писах SMS: „Ще дойда скоро при вас“. Но нещо се е объркало и сте го получили като гласово съобщение.

Майка ѝ въздъхна облекчено и вече по-спокойно прибави:

– Чака ме те, побързай! Имаме изненада за теб.

Симона весело си затананика и изтича по стълбите. Отново се засмя, като си спомни уплашения вик на майка си и …. задгробния глас.

Веднъж френският учен, Джоузеф Гей-Люсак, се нуждаел от немски стъклени тръби за експерименти.

Той ги е изписал, но френските митнически служители наложили толкова високо мито върху стъклото, че ученият не могъл да ги изкупи.

Когато немският учен Александър Хумболт научил за това, той посъветвал изпращача да запечата краищата на тръбите и да  поставя върху тях етикети с надпис: „Внимавай, немски въздух!“

Тарифа за въздуха нямало и тръбите стигнали до адреса без никакво мито.

Собственичката на малък хотел в Шотландия имала няколко кокошки. Повечето от тях се разхождали в градината.

Но някои от тях обичали по-дългите разходки и излизали на пътя. За да не ограничава птиците си Луиза Ленъкс им надянала светлоотразителни жилетки в розов цвят, който добре се забелязват ден и нощ.

Освен това Луиза написала на жилетките им адреса на хотела си. Този надпис служи не само за реклама. Ленъкс се надява, че който намери отклонилите се по-надалече кокошки, ще ги върне на посочения адрес.

Знаете ли как е нарекъл своя магазин футболният клуб „Евертън“? Това название е дадено с цел футболистите от клуба да се пошегуват над главния си съперник.

Футболният клуб „Евертън“ имал два фирмени магазина в центъра на града. Вторият е разположен в търговския център „Liverpool One“.

Неговият пълен адрес може да се прочете като желаният на „Евертън“ за резултат от дербито: „Everton Two, Liverpool One“.

В началото на повярването Таня си мислеше, че Бог живее само в църква. Там имаше много хора, които се обличаха хубаво и се отнасяха с внимание един към друг. И според нея Бог ги наблюдаваше специално само в неделя.

По-късно, когато осъзна, че Господ е навсякъде, че Той обитава в тези, които са го приели в сърцето си и че Бог е винаги с нас и ни наблюдава, стана много по-щастлива.

Когато човек осъзнае, че Господ се интересува от него постоянно, всеки ден, той е истински щастлив.

Бог вижда сърцата ни и знае дори мислите ни, които са скрити за останалите хора.

Радва се, когато правим тайно добри дела, без да очакваме нещо в замяна. Например, да помогнем на възрастният ни съсед, който е напазарувал и носи тежка чанта. Да нахраним някой, който живее на улицата…..

Щастливи сме, че Бог не се намира на определен адрес и че не идва при нас само в определен ден от седмицата.

А ние търсим ли го всеки ден или само, когато сме в нужда?