Радослав се беше родил като повечето деца по негово време. Родителите му бяха бедни, дори според скромните стандарти на онова време. Баща му беше продавач, а майка му метачка. Живееха в малък апартамент в един нисък блок. Храната им беше оскъдна. Когато се връщаше от училище се молеше да не види багажа на семейството им изхвърлено на пътя за неплатени сметки.

Той имаше брат и сестра. Нямаше колело и скъпи играчки. Майка му купуваше стар хляб. На филийки намазваше мармалад и заедно с малко чай прекарваха в повечето от дните.

Радослав имаше само два ката дрехи, едните за всеки ден и едни за празник. Обувките му бяха стари и често кърпени, а чорапите се перяха всяка вечер. Скоро получи от баща си нов костюм. Той много се гордееше с него.

Няколко седмици по-късно облечен в новия си костюм заедно с баща си се качиха на тролея и отидоха на гости при един техен роднина, който беше заможен адвокат. Баща му носеше кекс, който майка му беше направила.

Когато пристигнаха, ги посрещна братовчед му Тихомир, който внимателно огледа Радослав. ИзведнъжТихомит избухна в смях:

– Та това е старият ми костюм, – започна да подскача наоколо. – Ей, хора, погледнете, той носи старите ми дрехи!

Радослав беше потресен. През останалото време от посещението беше с изчервено лице, резултат от унижението, което беше преживял.

Докато пътуваха в тролея обратно към къщи, Ради се бореше със сълзите си. Той видя как баща му размени кекса с един куфар пълен с дрехи.

– Не разбирам, – погледна остро баща си, – Ти си вярващ човек. Братовчед ти не е. Ти се молиш всеки ден, той не. Те имат всичко, което си пожелаят, а ние нямаме нищо.

Бащата разбираше напълно болката на сина си. Той кимна с глава и каза с леко напевен глас:

– Това, че живеем според Божията повеля, съблюдавайки Словото Му е правилно. Бог не наказва никого неочаквано. Предупреждава го, изпраща хора да му открият истината, но изчаква. Бог знае какво прави.

Радослав разбираше, че баща му е напълно прав. Това беше последният път в живота му, когато съдеше според това какво и колко притежава човек.

Той беше упорит и никой не можеше да му докаже нещо, с което не беше съгласен. Знаеше, че приятелят му е християнин, но не искаше  да чува нищо за Бога. Приятелят му го бе оставил на мира и вече не му говореше за своята вяра.

Но днес адвокатът Симеонов бе разстроен и искаше със всеки да се заяжда. Видя приятеля си Данчо и реши да си го изкара на него.

– Здравей, я ела да те попритисна малко, – започна Симеонов.  – Отдавна не си ми говорил за твоя Бог.

Данчо вдигна рамене:

– Нали не искаше да слушаш за Него?

– Твоя Бог нали е много добър? – заядливо започна Симеонов. – Защо има толкова много разводи? Ето и днес се ядосвах с двама съпрузи, които не отстъпваха и всеки смяташе себе си за прав.

Това бе сериозно предизвикателство, но Данчо знаеше, че има Един, Който го подкрепя и в такава ситуация, и за това реши да се облегне на Неговата мъдрост.

– Представи си, че Бог ти казва: – започна Данчо уверено, – “ Имам подарък за теб, той е прекрасен и съвършен израз на любовта ми към теб. Ще ти подаря спътник в живота, които ще те обича и цени. Взаимоотношенията ти с него ще изкарват най-доброто от теб. Ще ходи с теб навсякъде и ще те насърчава. Ще те подкрепя, когато паднеш духом. Ще ти вярва и ще ти се доверява. Плодът на тази връзка ще бъдат децата ви, които много ще обичате“. Но Бог ще вдигне единият си пръст с предупреждение: „Не прелюбодействай!“ Смяташ ли, че тази заповед има за цел да ограничи вашето щастие?

За Симеонов това си беше явно ограничение, но замълча, за да чуе останалите доводи на приятеля си.

– В никакъв случай! – каза Данчо. – Неговата цел е да ви предпази. Какво се случва, когато възприемаме брачните клетви като нещо обвързващо и ограничаващо? Какво става, когато пренебрегнем Божието предупреждение и се впуснем в поредната връзка? Тогава в любящите отношения с брачния партньор се появяват пукнатини. Доверието се разпада. Гузното чувство за вина подхранва корените на огорчението. А нима мислиш, че децата са слепи за всичко това? Тези разбити взаимоотношения въздействат и върху тях.

Симеонов беше навел глава. В това, което каза приятелят му имаше истина. Но, … червейчто на съмнението отново го зачовърка.

Данчо виждайки разколебаването на приятеля си продължи:

– Бог знае какви са последствията от греха и за това ни предупреждава. Той не желае да му се подаваме по никакъв начин, защото подаръкът, който ни е дал ще загуби красотата и очарованието си.

Двамата дълго мълчаха. Данчо не смееше повече да притиска приятеля си, а Симеонов бърчеше вежди и активно мислеше. Някаква светлинка бе стигнала до съзнанието на адвоката, но дали щеше да ѝ позволи да огрее тъмнината в него?!

Двамата седяха в заведението. Днес нямаше много посетители. Те можеха да разговарят спокойно, без да ги притеснява някой.

– Вярвате ли в безсмъртието, адвокате? – подхвана единият събеседник.

– Вярвам, че човек се стреми да не бъде забравен. За да запазят името си през вековете, хората са склони да извършат ужасни неща, да се хвърлят във вулкан или да създадат нова религия. Не знам дали спасяват души, но на някои от тях това се отразява в банковата им сметка. Казват, че ни си мъртъв ако някой още те помни, за това такъв спомен е безценен. Има хора готови да платят, за да бъдат погребани край футболно игрище, защото смятат, че футбола е вечен. Други мечтаят за паметник, но единственият, който можеш да си купиш приживе е надгробния.

Николай се засмя:

– Сега разбирам, че адвокатите се занимават със земните амбиции.

– Не разбирам какво искате да кажете?

– Имам в предвид безсмъртието, то не е човешка ценност, а религиозна.

– Впрочем има две неща, които човек не е открил до сега във Вселената, – каза адвокатът. – Едното е душата. Никой никога не я е видял. Другото е безсмъртието. Не сме видели нищо безсмъртно, но сме превърнали вечността в математически формули.

– Но всичко това е религия, – каза Николай. – Без душа няма безсмъртие.

Двама хора с различен мироглед. Кой кого ще убеди в правотата си? Всеки от тях е избрал своята „религия“, но коя от тях е истинската?

Нощта настъпваше и се разделяше с деня, обгръщайки последните личи светлина процеждаща се между облаците.

И все пак има надежда за този свят. Без душа няма безсмъртие, ако душата не бъде спасена, тя няма да докосне безсмъртието.

След дипломирането си Леонид Собинов известно време работел като помощник адвокат в офиса на известния адвокат Плевако.
Собинов често участвал в благотворителни концерти.
След един такъв концерт той получил за първи път лавров венец и го закачил в стаята си на стената.
Веднъж при него дошъл клиент. Докато Собинов му пишел някаква молба, човекът доста внимателно разглеждал венеца, закачен на стената, който бил украсен с червени ленти.
– Какво е това, – попитал накрая смутено той, – от последният ви клиент ли ви е останал?
Леонид Собинов е известен оперен певец, лириен тенор. Един от най-големите представители на руската класическа вокална школа.

След съдебно заседание двама адвокати евреи отишли да похапнат в близкото кафене.
Взели си по едно кафе и седнали на една от масите. Пият си кафето, но си похапват от домашно приготвените сандвичи.
Келнерът отива на масата при тях и казва:
– Тук свои собствени сандвичи не можете да ядете!
Двамата адвокати се спогледали, погледнали весело келнера и си разменили сандвичите.