Вечерта за Соня и Стефан бе прекрасна. Разхождаха се в парка, почерпиха се по един сандвич и кола в близкото заведение, а след това Стефан изпрати приятелката си до дома ѝ.

Стефан спринтира до спирката, но последни автобус замина под носа му.

– Ами сега! Какво ще правя? Пари за такси съвсем не ми останаха, – завайка се Стефан.
Та той бе студент, в свободното си време изкарваше по някой лев като хамалин, от къде ще се свъртят повече пари в джоба му?

Времето заплака, сякаш малко му се бе стоварило на Стефан сега на главата. Трябваше да премине от единия край на града до другия, за да се прибере в квартирата си.

Стефан примирен с обстоятелствата, мокър и измръзнал закрачи по маршрута си.

Изведнъж до него спря скъп автомобил. Двойката в нея мъж и жена му помахаха с ръка да влезе в колата.

Стефан бе шокиран и каза смутено:

– Но аз нямам пари…

– Пари не ни трябват, – каза мъжът.

А жената бързо го подкани:

– Влизай в колата! Ще се простудиш!

– На задната седалка има бутилка с коняк, – добави мъжът, – глътни си малко, да се сгрееш.

Попитаха го:

– Къде живееш?

И след като им каза адреса, го докараха до пътната врата.

Стефан каза объркано:

– Много ви благодаря…. извинявайте, бях мокър и навярно отзад съм нацапал ….

Двамата му махнаха с ръка.

– Не се притеснявай! Бягай да се изсушиш и стоплиш у вас, – засмя се мъжът.

Стефан гледаше недоумяващо след заминаващата кола и си каза:
– Мислех, че по-заможните хора са коравосърдечни и едва ли биха се притекли на помощ на такъв окаян човек, като мен, но явно има добри и състрадателни хора, независимо от положението си.

Хора нека бъдем по-добри  и да си помагаме един на друг.

Понякога се случват доста странни неща. Навярно такива инциденти имат една единствена цел, да се укрепи разклатената вяра в човечността у хората.

Бе обикновен ден, както много други преди, а може би и след това. Слънцето грееше, макар и по-слабо, но въпреки сезона, не беше студено.

Изведнъж, неизвестно защо, автобус със пътници се запали по средата на улицата.

Това причини голямо безпокойство у хората, които станаха свидетели на този инцидент.

– Вижте автобусът гори!

– Господи, вътре има хора!

Мнозина излязоха бързо от близкия магазин и се втурнаха към горящия автобус. Някои от тях заедно с минаващите оттам започнаха да чупят прозорци на автобуса, за да помогнат на пътниците да излязат по-бързо навън. Други започнаха да гасят огъня с всички налични средства.

Собственикът на магазина Самуил Александров, забеляза, че след като излязоха пътниците от горящия автобус, вътре бе останал още един човек.

„Навярно е загубил съзнание или му е станало лошо“ – помисли си той.

Самуил не се поколеба и влезе сред пламъците, за да спаси непознатия.

Пожарът изглеждаше от страни доста заплашително, но никой от пътниците в автобуса не пострада сериозно.

Журналист пристигнал на мястото на инцидента попита Самуил:

– Как така се решихте да влезете в огъня? Не се ли побояхте, че сам можехте да се подпалите?

– Нямаше време за много мислене, – засмя се Самуил. – Този човек не излезе с другите. Какво можех друго да направя? Ако вие бяхте на мое място бихте постъпили по същия начин.

Обида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.

Много ученици, които не са си написали домашните, измислят фантастични оправдания, но този ученик има истинско извинение. Между него и домашното му е застанала самата природа.

Момче, което излизало от училищния автобус, паднало на пътеката и изсипало куп листа, на които било написано домашното му.

Силен порив на вятъра подухнал, сякаш нарочно, за да влоши проблемите на ученика.

Книгите и листовете се разпръснали в различни посоки. Да се надяваме, че ученикът е спасил нещо от домашната си работа.

В това време наблюдаващите тази сцена, не показали никакво съчувствие и се смели на нещастието му.

Имало е време, когато са били обединени стопанствата, в така наречените ТКЗС-та. Не  е като сега, гледаш обширна площ цялата в бурени и драки, на кого е никой не знае, но земята пустее и не дава добри добиви.

В едно ТКЗС отсам планината, хората работеха задружно и се трудеха усилено. Мързеливите гонеха, а трудолюбивите награждаваха.

Предстоеше жътва. Хората запретнаха ръкави, машините не спираха денонощно и приключиха най-рано от всички стопанства в околността.

Председателят на ТКЗС Продан Славчев каза на отчетното събрание:

– Благодаря ви за тази кампания. Първенци сме в прибирането на реколтата. Редно е всеки труд да се възнагради подобаващо. За това съм решил да организирам една екскурзия за всеки от вас, който денонощно бе на полето по време на кампанията.

Предложението му бе посрещнато с бурни ръкопляскания, усмивки и възклицания.

– Наш Продан си е такъв, все гледа да насърчи трудолюбивите.

– Винаги ни е помагал, липсва ли нещо, пали джипа,няма и час, и го доставя.

– С такъв човек всеки е съгласен да работи. Ето сега и екскурзия организира…….Добро сърце има.

– Умел организатор е и умее да печели сърцата на хората.

А той вървеше сред тях, усмихваше им се, здрависваше се с всеки и не забравяше да го попита за домашните. Имаше рядката дарба да помни лица, имена, дори и роднините им.

На уречения ден автобусът потегли, с весели и радостни хора, които очакваха да видят онези кътчета на страната, които още не бяха посетили. За да бъде всичко, както трябва Продан предвождаше групата.

Не бяха изминали още двадесетина километра, когато ги пресрещна джип. От него слезе едър мъж, който махна на автобуса да спре.

– Какво съм направил, правилата ли съм нарушил? – притесни се шофьорът на автобуса.

– Нищо нередно не правим, – каза Продан. – Ако имат някакви забележки ще се съобразим с изискванията им, но без да посягат на екскурзията ни.

Мъжът приближи и ясно каза:

– Тук ли е Продан Славчев?

Продан стана и кратко каза :

– Да.

Без много обяснения, мъжът заяви:

– Трябва да ви заведа в Окръжния комитет на Партията за справка.

Продан махна ръка на спътниците и като слизаше от автобуса им пожела:

– Приятно прекарване. И гледайте да се повеселите и заради мен.

Откараха го с джипа. Продан нищо хубаво не очакваше от такова отзоваване.

Когато пристигна го въведоха в една голяма стая, вероятно използвана за събрания.

Там го срещнаха двама намръщени мъже.

– Какво си въобразявате? – извика гневно единият.

– Какви ги вършиш, Продане, жътвена кампания, а ти си повел хората си на екскурзия!

– Екскурзията е за награда, – кротко обясни Славчев. – Хората ожънаха и прибрахме житото.

– Каква награда! – сопна се първият. – Около вас стопанствата изостават с жътвата. Машините ви стоят без работа. Защо не отидохте да им помогнете?

И двамата мъже, не искаха да чуят, че хората денонощно са се трудили, че са вложили всичките си сили, и че всеки от тях се нуждае от почивка, защо не и екскурзия.

– От утре, Славчев, няма да сте председател на това стопанство, ще работите в местната кланица.

– Но аз съм агроном и нищо не разбирам от животни, – възпротиви се Продан.

Кой ти слуша човекът, който бе организирал хората бързо и навреме да приберат реколтата.