Не е радостно да представяме пред човеците разпнатия Христос. По този начин ние им заявяваме:

– Вие сте грешни и окаляни. Трябва да се покаете и да приемете Христовата жертва за себе си.

Това оскърбява празната човешка гордост.

И въпреки всичко Кръстът си остава небесния отговор за най-дълбоката човешка нужда – спасението на човешката душа.

Как сме ние? Има ли нещо, което да закрива или замъглява Христос в живота ни? Стои ли нещо между Него и нас?

Нека разпнатия Христос, Който изобличава, но прощава и спасява, да бъде всичко за нас.

Нека всички земни блага преценяваме през призмата на Христос.

Девети век, през него бяха основани няколко славянски държави. В тях се зароди потребност да определят религията и вярата си.

Моравския княз Ростислав изпрати писмо до цар Михаил:

„Хората ни се отказаха от езичеството и сега спазват християнския закон, но нямаме учители, които да ни разкажат за истинската християнска вяра на родния ни език. Така че изпрати при нас учител, който да ни предаде целия добър закон от вас из цялата страна. При нас идват християнски учители, но те са италианци, гърци и немци и ни учат различно. А ние славяните сме прости хора и няма, кой да ни изложи ясно истината и разбрано да ни научи“.

След като получи писмото царя събра съвета и повика Константин да чуе за тази нужда. А по-късно му каза:

– Чуй, Философе, зная че ни си много здрав, но друг не може да свърши тази работа по-добре от теб. Ще ти дам много подаръци, вземи брат си Методий и идете при солунците, те говорят чисто славянски.

В отговор Константин каза:

– Аз съм слаб телом и съм болен, но ще се радвам да отида там, ако моравските славяни имат букви и книги на своя език.

Царят каза:

– Баща ми и дядо ми и много други са искали това, те са ги търсели, но не са ги намерили. Как мога аз да ги намеря.

Философът отговори:

– Кой може да пише по водата и да си навлече еретическо име?

– Ако ти измислиш славянските букви, може би Бог ще ти даде това,  молейки Го с вяра отхвърляйки всеки натиск.

Константин се съгласи да отиде. Преди да тръгне той се уедини с брат си Методий и други съмишленици в молитва.

Бог чу молитвите им и даде буквите на Константин и той започна да превежда Евангелието:

„В началото беше Словото и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог“.

Царят се зарадва и прослави Бога.

А Константин и Методий се отправиха към Моравия с новопреведените книги. Царят изпрати с тях дарове и следното писмо до Ростислав.

„Бог ни посети и ни мотивира за по-добро усъвършенстване. Той ни даде писмо на вашия език и сега ще Го славите на своя си език. Изпращам ти мъж честен и благонравен, книжник и философ. Постарай се с негова помощ да се утвърди делото, което е изискано от Бога и не отхвърляйте спасението. И издигнете други, които да работят в правилния път, за да привлекат всички християнски души, които искат да вярват в Христос, нашия Бог, от сега и до свършека на света“.

Това бе началото на един велик подвиг за двамата братя Константин и Методий, които станаха първоучители на славяните. Величието на това дело не бе толкова в изобретяването на буквите, колкото в превода на свещените книги и воденето на богослуженията на роден език.

Днес денят бе много емоционален. Недко Иванов посети няколко приятели в болницата.

Той видя едно семейство обляно в сълзи, което очакваше наближаващата смърт на техен близък и се подготвяше за тежката загуба.

Един радостен младеж едва не го събори на входа. Той беше сияещ и възторжено викаше:

– Изследванията ми са добри. Утре се прибирам в къщи. По-добри новини от тези не съм чувал до сега.

Щастливецът прегърна Недко и го завъртя.

Иванов седна в градината пред болницата и се загледа в небето. Облаците се бяха разделили. От едната страна бяха пухкави и бели, а от другата тъмни и мрачни, предвещаващи наближаващата буря.

– И двата вида облаци са съставени от едни и същи капки вода, – каза си Недко, – само че едните съдържат повече капки от другите.

„Радостта и мъката вървят заедно в живота. Но понякога идва по-голямо благословение след буря – мислите на Иванов се рееха като облаците по небето“.

Недко се изправи и тръгна към главната улица. А през това време той продължи да разсъждава на глас:

– В живота с Христос всичко, което ни се случва ни дава възможност да почувстваме Неговата любов. През по-тежките изпитания по-осезаемо чувстваме Божията благост.

Вятърът силно разклати клоните. Онези черни и мрачни облаци, май бяха приближили вече.

– Понякога и да не усещам Божието присъствие, – развълнувано крачеше Недко по тротоара, – аз пак получавам отговорите, които търся.

Едри капки дъжд вече безмилостно удряха минувачите.

– Колкото и големи бури да ни връхлитат, – засмя се Недко, – те могат да ни донеса и откровение по някои въпроси.

 „Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда, и всичко това ще ви се прибави“.

Ако слушаме тези думи на Христос, ние осъзнаваме, че това са най-дръзките думи, които сме чували до сега.

На нас ни се иска точно обратното, дори и на по-духовните от нас.

– Аз искам да живея, трябва да изкарвам пари, нужно е да се обличам, да си изкарвам прехраната. Главната грижа в нашия живот не е  Божието Царство, а поддържането на собственото ни благосъстояние.

Ако Христос преобръща всичко с главата надолу, първо трябва да се разберем с Бога, защото най-важното в живота ни, не е да се грижим за всичко останало въобще.

„… Не се безпокойте за живота си“.

Нашият Господ казва, че е безсмислено да се тревожим толкова много за това, което е нужно за живота на тялото ни.

Христос не казва, че човек, който за нищо не мисли е блажен, а че Неговите ученици трябва да отделят специално внимание на отношенията си с Бога.

Може би е трудно на един християнин да позволи на Святия Дух да го научи да живее в съответствие с тези думи на Исус.

Не е важно на колко години си. Нито дали ще бъдат косите ти побелели или боядисани. Децата, младежите или хората могат да ви викат „како“, „батко“, „лельо“, „чичо“, „бабо“, „дядо“, но това съвсем не зависи от вашите усилия.

Обратно на това, духовното израстване изисква нашите собствени усилия за това.

Когато се родим и станем част от Божието семейство, започваме да растем.

Изпитваме глад за Божието Слово, размишляваме над неговите думи, прилагаме ги в своя живот.

Млякото, а след това твърдата храна, които откриваме в Словото, ни помагат да пораснем и да станем зрели християни.

С всяка нова стъпка от този растеж, ние все повече се уподобяваме на Христос.