Разхождах се. Слънцето ласкаво светеше. Усещаше се лек ветрец, а на небето нито един облак. Настроението ми бе отлично. Бавно си вървях и мечтаех.
Внезапен детски рев прекъсна идилията.
На купчина пясък, отчаяно плачеше малко момченце.
При него притичаха две момиченца.
– Момченце, защо плачеш? – попита едната.
– Загубих си топката, – плачейки обясни детето.
Докато първото момиче изяснява при какви обстоятелства и как е загубил малкия топката си, втората успя да я намери.
Момичетата дадоха топката на момченцето и започнали да го успокояват:
– Не плачи, иди си в къщи и мама ще ти даде нещо вкусно.
– Нямам майка! – продължава да подсмърча малкият юнак.
– Е, тогава татко, може да ти даде нещо!
– Нямам баща!
Стана ми тъжно. Толкова е малък, а няма нито майка, нито баща. Животът понякога е доста жесток.
Моите размишления бяха прекъснати от силния вопъл на детето:
– Аз въобще си нямам никой. Всички те отидоха до магазина…..

Видът на тези вълни при залязване на слънцето са направени на Хавайските острови.
Тази потресаващ кадър е сниман от американецът Кларк Литл.
Той е един от най-популярните фотографи в света. Известен е с това, че отразява в снимките си красивата природа на необичайни места.
Чудите се как е направил този кадър? По много интересен начин.
За разлика от други фотографи, Кларк е и сърфист, което му е помогнало да направи тази интересна снимка.

Днес е време за гатанка. Помислете добре и не прибързвайте с отговора!
А ето я и самата загадка:
Когато бях млад разливах благоухание под слънцето.
Като станах на средна възрат ви карах да бъдете безгрижни, невнимателни и небрежни.
А когато остарях, започнахте да ме цените повече от всякога.
Кой съм аз?
Не хитрувайте и не поглеждайте отговора. Напрегнете малко мозъка си!
Отговор: отонив.

Вървейки из църковния двор двамата стигнаха до западната фасада. Влязоха навътре. Въздухът в Катедралата беше застоял, но по-прохладен от зноя на изгарящото слънце навън. Тишината предизвикваше към размисъл.

Яна въздъхна дълбоко и изрече на глас това, което я измъчваше през цялото време:

– Защо Господ просто не порази силите на мрака и не се справи с тях един път за винаги?

Сашо разроши с ръка буйната си коса и лека усмивка озари лицето му. Той вдигна глава и каза:

– Шедьовър не се прави за една нощ. Става въпрос за един крупен творчески замисъл, който едва е започнал.

– Не разбирам, нима силите на мрака са непобедими?

– Те са крайно необходими за извайването, – Сашо направи няколко крачки напред, обърна се към момичето и продължи. – Човек не може да твори без да полага усилия, да прави опити, които често завършват с провал. Но именно провалите и несполуките му помагат правилно да разбере нещата. Без страдание творецът не би могъл да създаде някакъв ценен проект.

– Нима Бог не може да твори по-резултатно?

– Целта на сътворението не е резултатността, а любовта. Творецът се облива в кървава пот и сълзи, полага огромни усилия, за да бъде изпипано всичко, както трябва. Той използва тъмните сили, за да излезе нещо добро.

Известно време двамата мълчаха вглъбени в мислите си.

– Щом Божия замисъл е толкова велик, – надигна се от каменното стъпалото, където бе седнала Яна, – какво значение, може да има един човек?

Сашо не се учуди на упоритостта ѝ, защото я познаваше много добре. Тези диалози не се водеха за първи път.

Погледна я в очите и спокойно каза:

– В един роман всяка дума има значение. В една картина всяко петънце от боя и придава нов замисъл. Всяка частица мрамор от тази катедрала я прави устойчива и красива. Всеки от нас, колкото за малък и незначителен да се възприема, има значение за общността към, която  е причислен.

Хванати за ръце напуснаха каменната сграда. Вървяха и мечтаеха за щастието, което щяха да изживеят в една несравнима реалност.

Слънцето жареше върховете на дърветата, а ние скрити в техните сенки вървяхме нагоре. Неусетно стигнахме една малка църква. В нея се вливаше внушителен поток от вярващи. Повечето бяха труженици на полето и предприятията със семействата си.

Въпреки мърморенето на някои от спътниците ми, че произнесената в църквата проповед е недодялана и бездушна, на мен ми подейства невероятно освежаващо.

Тук нямаше помен от престорено смирение. Богомолците изпълняваха своята част, като огласяваха с гласовете си малкото пространство в прослава на Бога. Те не издевателстваха над благородното и величаво звучение на псалмите и литургията, а бяха съпричастни към това, което вършеха.

Тук хората се молеха искрено, четяха се откъси от Словото, но най-хубавото беше, че цялата проповед звучеше свободно, а не се четеше със забит поглед в нея.

И с учудване открих, че си повтарям думите на Яков: „Истина е, че Господ присъства на това място! Това не е нищо друго освен Божий дом и това е врата към небето!“