Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Когато е студено ние вървим бързо, крием лицето си от студа и буквално тичаме към най-близкото топло място. Цоко бе замръзнл целия. Той се връщаше от празник по случай рождения ден на свой приятел.

Изведнъж забеляза млад мъж лежащ в снега. Той беше по сив костюм и със синя риза. Сякаш бе заспал. Отпуснал се в ледената прегръдка на снега, едва ли усещаше нещо.

Цоко се наведе и се опита да го събуди. Усети слабия му пулс и сериозно се притесни.

Малдият мъж не реагира на гласа му. Цоко го потупа по бузата, но и това не накара младежа да дойде на себе си.

Явно нямаше никакво време. Цоко извади мобилния си телефон и набра “Бърза помощ“:

– Малад човек лежи в снега…… Пулса му е слаб….. Не мога да го събудя….. Само по костюм е….

– Къде сте, – прозвуча нервен глас отсреща.

– На кръстовището до ресторант „Весел дядо“.

– Тръгваме веднага.

След около 15 минути линейка спря пред ресторанта. От нея слезе едър мъж с яке облечено върху бяла престилка. Той се огледа и видя Цоко, който му махаше с ръка.

Притича бързо до младия човек в снега и започна да оглежда и опипва младежа.

Дотичаха двама с носилка и внимателно поставиха човекът, който беше в несвяст.

Лекарят се обърна към Цоко:

– Жив е. Надявам се да му помогнем. Познавате ли го?

– Не, – смутено каза Цоко.

– Хубаво е, че ни се обадихте. Още половин час и щеше да е мъртъв.

Когато младежът дойде на себе си, се разбра, че Станчо, така се казваше човекът лежащ в снега, се разделил с приятелката си. Почерпил се солидно, за да удави мъката си, а след това тръгнал да се прибира.

Ако не го бе забелязал Цоко, Станчо никога нямаше да стигне до дома си….

Това е първият мобилен телефон, който поддържа функцията mp3-плейър, а също така и карта ММС карти.

Siemens SL45 продължително време остава най-скъпият от продаваемите в Русия телефони, за това дълго време се е възприемал като „нов руски“.

Той бил необходим атрибут, наравно с „шестстотното“ малиново яке и златната верижка.

Компанията Ravean Team е представила иновативно изобретение – яке, което за сметка на вградени батерии осигурява отопление, а също зарежда смартфон на улицата.

В самото яке са вградени няколко нагревателни елемента, които са разположени на гърдите, корема и гърба. Подгряването на якето става в три режима, при това максималната температура е 38 градуса по Целзий.

Вече можем да кажем, че с такова яке не се страхуваме от замръзване.

Захранването на нагревателните елементи се осъществяват за сметка на батерия от 10600 мАч, което е достатъчно да отоплява тялото в продължение на 15 часа.

Нагревателните елементи лесно се премахват и якето може да се изпере и изсуши. Самото яке е много леко само 80 грама. Освен това то има водоотблъскващо покритие, което предпазва собственика от дъждовно време и снежна буря.

Освен това, вградената в якето батерия може да се използва и за зареждане на смартфон.

За да започне масово производство на уникалните якета, специалистите от Ravean Team  са организирали събиране на средства на сайта Kickstarter. Инвеститорите оценили идеята. Само за два дни била събрана сума, която пет пъти надвишавала необходимата.

Що се отнася до цената на такова яке, първите инвеститори ще го получите за 139 долара през август на следващата година.

Мартин се разбра с Елена да се срещнат пред гара. По-рано той не бе виждал това момиче. Дори нямаше никаква представа как изглежда.

Запознаха се в чата и всяка нощ до късно разговаряха чрез компютрите си. Имаха доста близки интереси и неща, които и двамата харесваха. Затова решиха накрая да се запознаят лично.

– В два часа пред гарата под часовника, – предложи Елена.

– Добре, – съгласи се Мартин, – там ще се видим.

Мартин дойде на мястото на срещата десет минути по-рано. Той звънна по телефона на Елена и ѝ обясни:

– Аз съм със черни джинси и жълто яке, чакам те.

– Добре, – каза Елена, – А моето яке е синьо с жълти ленти.

След няколко минути пред Мартин застана слабичко момиче с пуловер без яке и му се усмихна:

– Здравейте! Аз съм Елена. Мен ли чакате?

Мартин се смути:

– Навярно вас.

Срещу него се усмихваше красиво и нежно създание, но то не отговаряше на описанието на тази, която очакваше.

След кратка пауза Марин попита:

– А къде е синьото яке с жълти ленти?

– В къщи, – отговори Елена. – Аз само по принцип казах, че имам синьо яке с жълти ленти.

Изглежда Елена не се бе съобразила, че трябва да даде някакъв белег, по който да бъде разпозната. За нея бе важно, че е поканена на среща от момче и че трябва да се видят пред гарата.

Мартин чакаше едно момиче, а се появи като че ли друго. При такова „конкретизиране“ на нещата можеха и да се разминат.