Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Мишо вървеше с Луко. Двамата тихо разговаряха.

– Нека поговорим откровено за нашите телефони, – предложи Луко.

– Телефоните ни са страхотни …, – подзе възторжено Мишо.

– Е, не чак толкова, – намръщи се Луко. – Те ни отдалечават от мястото, където сме. Все едно ни няма там.

– Как ни няма? – попита изненадано Мишо.

– Много просто, – повдигна рамене Луко. – Нечий телефон ще иззвъни и той ще го провери, за да види кой се е обадил, или ще отговори на имейл или текстово съобщение – само за момент. Изведнъж той излизат от стаята. Може да си мислиш, че е там, но всъщност не е.

– Вярно е, – съгласи се Михо, – не мога да правя две неща едновременно. Например да слушам човек и да пиша на друг. Или да си чета съобщенията и да се преструвам, че слушам някой.

– Трудно е да бъдеш едновременно на две места, – поклати глава Луко.

Двамата повървяха без да кажат дума.

– Знаеш ли по време на Великият пост бях решил да оставя телефона си, – сподели Луко.

– Какво четиридесет дни без телефон? – плесна се по челото Михо. – Бъди реалист.

– Не успях, – призна си Луко. – Никога не си поставяй духовни предизвикателства, които не можеш да посрещнеш.

– Виж, може да го оставиш за няколко часа, – въздъхна Михо. – Сложи го в някое чекмедже и го потърси да речем след 4-5 часа.

– Веднъж, – Луко леко се усмихна, – се скарах на телефона си. Казах му:“Кой командва тук? Ти си моя телефон, а не твой служител. Не съм длъжен да отговарям на всяко обаждане. Така не може“.

Михо загадъчно се усмихна и си спомни:

– Исус беше с учениците си и забеляза смокинята, която нямаше плод. Той не размаха пръст срещу нея, а сякаш искаше да каже на учениците си: „Не искате да сте продуктивни?“ тогава, Той прокле дървото и то изсъхна.

– Предназначени сме да се освободим от това, което не дава плод в самите нас, – започна да разсъждава Луко. – Трябва се изправим срещу тях и да ги унищожим, както Исус направи със смоковницата.

– Това трябва да направя с моя телефон, – развихри се Михо.

– Не, – спря го Луко, – по-добре го направи свой съюзник във вярата. Поискай от Господа да ти покаже нещата в живота, които ти пречат да даваш плод и тогава действай.

Слънцето отново се усили. Какво още можеше да изгори и изсуши?!

Васко пренебрегваше всяко време. Днес бе особено настроен да философства:

– Вместо да управляваме света, ние се чувстваме управлявани от него. И какво виждаме?

Присви очи и продължи разсъжденията си:

– Поквара, изригване и замърсяване. Нещо повече, мъж и жена не се държат като партньори, а като съперници.

Разроши с ръка косата си и добави нови въпроси:

– Какво е станало? Какво се е случило, за да бъде така?

В съзнанието му проблесна откровение по въпроса:

– Грехът надделя. Бунт вследствие на това, че един злодей влезе в градината и успя да убеди двойката, че тази градина не е подходяща за тях. И те поискаха да станат като Бог. Какво ли повече щяха да получат?

Васко поклати глава и попита:

– А нима Бог не знае кое е най-доброто за творението?

И той стигна до следното заключение:

– Бе спрян плана в Райската градина, но не бе отменен. Бог не изостави човека.

Живко се хвалеше постоянно:

– Моето електронно оборудване е много готино.

Но добре ли е човек да бъде очарован от всичките тези вещи, отколкото от Бог?

Живко се завърна от почивка със семейството си, но бе по-изтощен, отколкото преди да тръгне за избрания курорт.

Може да е избягал от стресовите фактори на ежедневието, но дали изобщо си е починал?

Живко бе чул някой да казва:

– Има разлика между почивка и забавление. Склонни сме да правим едното по-добре от другото, а това, което правим добре, не е почивка.

Един ден Живко осъзна:

– Божията почивка осигурява нашето спокойствие, което е свързано с нашите души.

Той се замисли сериозно:

– Ние признаваме, че здравият сърдечен ритъм е от решаващо значение за поддържането на добро здраве. Това, което не разбираме е, че нашите души също изискват ритъм.

Живко се почеса по главата:

– Ако сърдечният ни ритъм е нарушен, отиваме при лекар, но духовните ритми са също толкова важни за нашето здраве и благополучие.

Живко направи няколко крачки в стаята и тъжно констатира:

– Тъй като животът ни е все по-откъснат от ритмите на Божия свят, ние не чуваме скрития шепот на пулса на Божието сърце, а именно То ни поддържа. Дори не осъзнаваме симптомите, които трябва да ни предупредят за нарастващото ни лошо здраве.

Колко път Бог му бе говорил:

– Ела при Мен и Аз ще те успокоя.

Но Живко не откликваше.

Или:

– Остави тегобите си. Върви с Мен и ходенето ти ще бъде без бреме.

Отново нямаше отговор.

Бог продължаваше:

– Искам да бъдеш очарован не от електрониката си, а от Мен.

Всичко изглеждаше напусто.

Винаги търпелив и упорит, Бог отново му проговори днес:

– По-бавно. Погледни нагоре. Остани тук с Мен.

Живко трепна:

– Мисля, че чуваме нещо. Чакай. Това не беше ли гласът на Бога?

Погледна към небето и каза:

– А? Бог? Това Ти ли беше, Господи.

Преди да има възможност да получи отговор, Живко чу едва доловимо звънене от телефоните си, което го предупреждаваше за нови текстови съобщения.

Навикът веднага насочи пръстите му към телефона.
Дали този път няма да прескочи традиционното си действие?!

Петър Христов бе предприемач в строителния сектор.

Един ден се случи така, че този човек фалира.

Неговият приятел Никола го посети в дома му и го завари в момента, когато Христов напускаше къщата си.

– Какво става, Петре? Разбрах, че си загубил фирмата. Как стана това?

– Помогнах на Пламен Петров да създаде нова компания.

– Какво? – Никола бе потресен. – Защо помогна на конкуренцията да започне нова компания.

– Просто исках да направя това. Прави ме щастлив. Освен това вярвам, че Бог може да ни даде повече, отколкото ти и аз можем да спечелим заедно.

Ако мислим за намиране на щастие в работата или кариерата си, никога не трябва да се фокусираме върху ограничен набор от позиции или възможности. Защото тогава започваме да мислим от гледна точка на недостига и конкуренцията.
Всичко завършва с борба с тези, които те конкурират.

В работата си е по-важно да гледаме към призива и обслужването.

Опитайте се да бъдете щастливи, като служите, обичате и благославяте, тогава ще имате радост във всяка работа, на всяка позиция и при всякакви обстоятелства.

Можем да живеем от това, което Бог ни дава и от Неговата благодат.

Това осъзнаване на Петър му даде свободата и възможността да не се чувства застрашен.

Той помогна на колегата си, защото искаше да му служи.