Елена бе тъжна и подтисната. Край нея само недоволни, а на нея от това вече и писваше. Реши да се помоли и да потърси отговор и утеха от Бога.

– Господи, аз се старая да живея според съвестта си и по законите. Никого не обиждам. Със всички се старая да бъда приветлива. Много работя, но не съм щастлива. Защо е така?

– А ти как мислиш? – попита я Господ.

– Това е заради майка ми. Тя е много труден човек. Никога не ме е хвалила, не е одобрявала това, което правя, не ме е подкрепяла. Само ме критикува, оскърбява, унижава и ругае. За нищо не мога да ѝ се доверя, защото тя ми се присмива, а тайните ми разказва на всички, с иронични коментари. Тя ме притиска, като в желязна рамка, трудно ми е дори да дишам. Ограничава моята свобода. Налага своите правила и ми забранява много неща. Даже ми забранява и да плача.

– А ти опита ли се да направиш нещо относно това? – заинтересува се Бог.

– Стараех се и продължавам да се старая, но всичко изглежда е напразно, – каза Елена с тъга. –  През цялото време се старая да докажа на майка си, че аз мога много неща. Учех се отлично. Работя не от страх, а по съвест. Помагам на хората. Със всички сили се старая да бъда добро момиче, за да ме оцени мама и да ми каже: „Браво! Гордея се със теб!“

– И какво, това свърши ли работа?

– Не. Минаха много години, но нищо не се промени. Тя, както преди е недоволна от мен. През цялото време се старае да ме хване, унизи и разстрои. Тя си е все същата. Думите и действията ѝ ме нараняват.

– Това означава, че и ти не си се променила, – обясни ѝ Господ. – Каквато си била, такава си останала. Ти си жертва, а щом има жертва, трябва да има и тиранин. Ти си се съгласила тази роля да изпълнява за теб майка ти.

– Но аз отдавна вече не съм дете! Възрастен човек съм, – възрази Елена. – Защо в живота ми тираните се умножиха? Тероризират ме всички мама, началника, даже и колегите ми.

– Защото ти все още не поемаш отговорност за себе си, търсиш виновни и се обиждаш от майка си, а и на Мен за това, че сме те направили слаба. Ние нямаме нищо против ти да бъдеш силна.

– Аз вече съм друга. Родих две деца. Измених се. Достигнах определени успехи.

– Нищо не се е променило. Всичките ти успехи нямат стойност, защото не са направени от чисти подбуди.

– А от какви тогава? – Елена се обиди.

– От съображения за гордост. Майка ти те е унижавала, а ти си искала да се издигнеш над нея. Тя те е критикувала, а ти си пожелала да ѝ докажеш, че не си такава. Ти не се чувстваш щастлива, защото твоята крайна цел очевидно е недостижима. Не си пожелала да се промениш, а си поискала майка ти да се измени.

– Да, прав си, – каза Елена, след като помисли малко. – Вероятно е така. Но все още не мога да разбера, защо тя постъпи така с мен? Какво съм ѝ направила?

– Нищо. Навярно тя е очаква от теб нещо особено.

– Какво?

– Хайде да я попитаме, – предложи Господ.

Изведнъж се появи образа на майка ѝ, почти като жив, но прозрачен. Бог се обърна към нея:

– Здравей. При мен дойде дъщеря ти. Тя пита, защо си я възпитавала по този начин? На какво си искала да я научиш?

– Исках да ѝ дам сила. Тя растеше толкова слаба, трудно се приспособяваше и не можеше да се грижи за себе си. В отношенията си с мен тя трябваше да се научи да защитава границите на своето лично пространство. Необходимо е да се закали и да позволи да бъде жестока, когато трябва. Да казва „не“ и направо да заявява своите интереси. До сега не съм видяла резултат, но ще опитвам още  и още. Това е, което искам да предам на моята дъщеря, повече в нашия род не желая да има жертви.

– Не се ли страхуваш, че тя може да те намрази?

– Това ще ѝ помогне повече да обича. Сега тя може само да съжалява себе си и другите, които са слаби като нея. Ще плаче, ще се оплаква и още повече ще отслабва. Тогава какво ще предаде на децата си?

– Какво очакваш от нея?

– Чакам в отговор на моите нападки да каже твърдо: „Спри, мамо!“ Когато порасне, тираните ще я оставят и ще уважават личното ѝ пространство. Тогава ще мога да си отдъхна и просто да бъда майка …..

Няма значение през какво преминаваме, нито какви трудности преживяваме. Всеки от нас е ценен.

Нашето минало не определя бъдещето ни. Обстоятелствата и ограниченията понякога ни пречат да се радваме, но не трябва да допускаме това.

В живота трябва да бъдем благодарни за това, което имаме и да не се ядосваме, че нещо ни липсва.

Просто трябва да правим това, което умеем най-добре.

Кажете си: „Тук съм, защото за мен има цел. Да обичам другите хора и да ги вдъхновявам“.

Бъдете уверени, че всеки човек има своя цел, свой път и свое предназначение.

Ние сме много, а сме толкова различни. За това някой се нуждаят от подкрепа, друг от изслушване, ……

Важното е, че каквито и ограничения да имаме, всеки от нас е уникален. Можем да мечтаем и никога да не се предаваме.

Това е необикновен празник. На този ден празнуваме как Бог стана Човек и се откри на хората. За нас това е непостижима тайна.

Този, Който според древните традиции не назовавали направо, а само свещеникът имал право един път в годината да назове името Му влизайки в Светая  светих в Ерусалимски храм, стана Човек и се откри на хората.

Това никога не се е случвало, нито в една религия, нито в някоя култура. Това е изключително събитие, което е станало централен момент в цялата човешка история.

Но защо? Какво се е изменило с идването на Христос? Какво е толкова важно се е случило, след като Бог е станал Човек?

Факт е, че връзката между Бога и човека се е променила. Бог е станал очевидно близък и явен на света. Той може да бъде докоснат, а това съвършено променя всичките представи на човек за Бога и за отношенията му с Него.

Лежащият в яслите, кротък и беззащитен Младенец, в своето смирение и любов се оказва по-силен от многохилядната история на човешкото зло и нечестие, болки и незгоди, триковете на дявола, безмерния страх от смъртта и празнотата.

Колко щастливи сме ние християните, че имаме такъв Бог.

Много образовани хора казват, че Исус въобще не е съществувал, че Той е мит. Много от авторите по това време нищо не споменават за Него.

А ако се спомене за Тацит, се изказва мнение, че това е по-късно вмъкната от него историята. Добре е да се знае, че в текста на Тацит не се упоменава за Христос, а се разкрива Христос като Спасител.

Светската култура предлага да не се вярва, че Бог е станал младенец, а в това, че всеки младенец е бог. Дори за тях това не е нужно да се вярва, то е просто факт. Едно „но“ ни подсеща, че всеки възрастен чичко или стара лелка също са богове.

Докато човек е малък, мълчи и гука, той е прекрасен, но какво да кажем, когато порасне и се превърне в алкохолик. От тук и логиката на Ирод. Децата са цветя в живота, но навреме трябва да ги срежем, за да не се превърнат в увехнала гадост.

Раждането на Исус е факта и това е безспорно. То се е превърнало в част от историята.. Това Рождение е продиктувано от любов.

В същото време всеки човек израствайки, започва да обича деца и възрастни, гукащите и псуващите, усмихващите се в люлката и лъжещи по телевизията.

Между сантименталността и трезвата любов към всички хора има голяма пропаст, както между Бога и човека, но бездната е преодолима, благодарение Рождението на Исус.

Състояние, в което се намират душите на хората на земята, говори красноречиво за греха на човечеството. Ако знаем, че човек е опетнено Божие творение, не трябва да забравяме и нещо друго. В този свят човек няма шанс за по-добър живот.

Ако икономиката на някои страни все още се държи, докато Бог не се докосне до хляба опората на народите и нациите, то моралът е в безнадежден упадък, който никой не иска и не може да спре.

Бог ще съди света и всеки човек?

Не бихме имали надежда, ако Исус не се бе родил на земята и Бог не се бе сближил с човека. И тогава с ужас щяхме да очакваме Божия съд.

Исус е единствената надежда, няма друга алтернатива. Той дойде и Бог не остави човека. Ако Той не беше дошъл на земята и не ни бе дал спасение, за какво да живеем изобщо? Всичко би било безсмислено.

Но Бог стана Човек, живя сред хората, поучаваше ги и им даде скъпоценни обещания.

Това, което поддържа душата ми и ме успокоява не са национални и държавни идеи и проекти, а това, което Исус ми дава. Никой не може да Го замени.