За съжаление, мотивацията да живеем като истински християни се изпарява с напускането на църковната сграда. Ние забравяме какво сме научили и се впускаме в ежедневната рутина.

Но това няма да ни помогне да станем истински Христови ученици.

Ако искаме да следваме примерът на Спасителят, трябва да се отнасяме към ближните си така, както Той би се отнесъл към тях. Това означава да бъдем добри настойници, като се стараем да бъдем добри родители, ученици и граждани. Т.е. да бъдем не само добри слушатели, но и изпълнители на Божието Слово.

Когато се събираме заедно, нека вникваме в Божията любов, а когато излезем от църква, нека споделяме с другите единството и мира, които Бог ни дарява.

Освен да ходим на богослуженията, Бог иска от нас да живеем като верни Негови ученици.

Павел и Христо вървяха заедно по алеята в парка. Те току що бяха излезли от богослужението в църквата.

Една случайност ги събра. Павел беше в много тежко положение и Христо му помогна. От тогава са неразделни.

Още от самото начало на запознанството си, разбраха, че посещават една и съща църква, но нищо не знаеха един за друг, нито се бяха видели преди.

– До сега разбрал ли си нещо за Исус, което не си очаквал? – попита Павел приятеля си.

Христо се замисли за момент, а след това каза:

– Преди да повярвам, си представях Бог като някой, към когото се обръщаш, когато си в беда. Смятах, че човек не трябва да прекалява в молитвите си, защото може да стане досаден.

– А аз си мислех, че моите молитви са по-незначителни от тези на по-опитните християни, – засмя се Павел.

– Представях си общуването с Бога, което трябва да се осъществява според инструкцията; „Използвай само в спешен случай“, – продължи Христо.

– Сега , когато израствам във вярата си, – каза Павел, – отношенията ми с Бога се задълбочиха.

– Вече съм напълно убеден, че Бог иска да бъде част от моя живот 24 часа, седем дни в седмицата, – каза съвсем уверено Христо.

– Ние сме създадени, за да познаваме Твореца си, – възторжено възкликна Павел.

– Все още ми е трудно да проумея, как Създателят на цялата вселена иска да общува с мен, – каза колебливо Христо, – но знам със сигурност, че Бог ни обича безкрайно.

– Знаеш ли как трябва да отговорим на тази любов? – попита Павел със светнали очи.

Христо замълча, той чакаше да чуе какво ще каже приятелят му по въпроса.

– На тази любов можем да отговорим с молитва, размишления върху Словото Му и непрестанно да се стремим да живеем богоугоден живот.

Скоро Георги празнува своя  рожден ден. Дъщеря му Станка му подари луксозно издание на госпъл музика. Колекцията съдържаше класически химни, с които бяха израснали родителите му. В нея имаше и съвременни произведения.

Докато работеше в градината или почиваше Георги си ги пускаше.Тази музика му даваше радост, мир и го насърчаваше.

Един ден докато я слушаше се размисли:

– Кои ли хора са сътворили тази прекрасна музика. Авторите на текстовете, музикантите и певците работят заедно. А каква красота са създали?! Слушайки я, мога само да се наслаждавам.

Георги се развълнува. Изпълненията докосваха сърцето му, а това го ободряваше и повдигаше духа му.

– Ето такъв екип иска Бог да бъдем и ние в църквата, – възторжено възкликна Георги. – Да работим заедно за Неговото царство, като разпространяваме вестта за спасение и вечен живот.

Той се заслуша в гласовете на изпълнителите. Осъзнаваше, че в тази хармония има дял Творецът, нашия Създател.

– Ще имаме много трудности в живота, но ако търсим единство ….., ако си помагаме, ще бъдем силни, – ентусиазирано каза Георги. – Животът изпълнен с любов и обща молитва е отговор на призива на нашия Спасител: „Да се обичаме един друг“.

Георги напълно разбираше, че Бог е дал различни умения, дарби и възможности и то с една единствена цел, да можем да си служим един на друг.

– Ако можем като християни да покажем любовта помежду си, – въздъхна Георги, – щяхме да привлечем погиващите от този свят и да им помогнем да открият истината, която ще ги освободи от робството и оковите на греха и сатана.

Станчо след 11 години брак, абсолютно спокойно заявил на жена си:

– Подавам молба за развод и си тръгвам.

Надя изтръпна, но първата ѝ мисъл бе за децата. Синът ѝ Павел бе на пет години, а дъщеря ѝ Ана на четири.

„Ще мога ли сама да ги възпитам и да им дам усещане за семейство? – мислеше си Надя. – Като самотна майка, ще предам ли на децата си тези ценности, които ще са им необходими в живота?“

Всичкото, което тя разбираше в момента бе, че тя няма друг избор.

Почивните дни тя прекарваше с децата си. През седмицата Надя намираше време да се занимава с тях. Тримата често обсъждаха заедно въпроса: Защо  е необходимо да постъпваме правилно?

Това изискваше много време и енергия от Надя, а тя ги нямаше. Процесът на обучение не беше много лек.

Така минаха две години. На празника на майката Надя с децата си отиде на църква. Когато влязоха, на младата майка ѝ направиха впечатление красивите цветя в саксии, поставени от двете страни на олтара.

По време на службата свещеникът каза:

– Да бъдеш майка е най-трудната работа в живота. Всички майки заслужават признание и награда. Нека всяко дете дойде до олтара, да вземе едно цвете и да го даде на майка си в знак на благодарност и любов.

Децата на Надя се хванаха за ръце и тръгнаха към олтара заедно с другите момичета и момчета. С децата си Надя бе преживяла много тежко време. Тя се нуждаеше много от тяхната подкрепа.
Павел и Ана дълго избираха, те не можеха да определят какво да подарят на майка си. Това ги затрудняваше сериозно.

Изведнъж се раздаде радостен вик и децата с усмивка и гордост тръгнаха към Надя и ѝ подариха растението, което бяха избрали за подарък. С него те изразиха признателността си към майка си.

Надя изненадано и с неразбиране гледаше счупеният, смачкан и болен цвят, който ѝ подаде сияещият ѝ син. Тя се почувства унижена, но прие подаръка.

Децата съзнателно бяха избрали най-малкото и болно цвете. В действителност, то бе една изсъхнала пръчка без цвят.

„След като бяха избрали именно този цвят, – каза си Надя, – трябва да намеря сили да им се усмихна“.

След като излязоха от църквата, Надя попита децата:

– Какво ви накара да направите такъв странен изборѝ? Защо ми подарихте болно и изсъхнало растение?

Тогава синът ѝ с невероятна гордост каза:

– Защото на него му трябва ти, мамо. Нужна му е твоята грижа.

Сълзи нахлуха в Надените очи. Тя прегърна децата си. Те бяха направили най-скъпия подарък в деня на майката. Тя дори не бе мечтала за токова нещо.

“ Моята тежка и всеотдайна работа не е отишла напразно, – каза си Надя. – Сега не се съмнявам, че от децата ми ще израснат достойни хора“.

Досьо и Милен бяха големи приятели. Запознаха се в църквата, след едно богослужение.  Досьо бе започнал да посещава местния храм няколко месеца преди Милен.

Макар и младежи, те разсъждаваха доста мъдро.

Днес разговорът им тръгна от разбирането на поста.

– Винаги  съм разбирал постът като време, в което трябва да жертвам нещо и то не какво да е, а нещо, без което не мога и ме отдалечава от Бога, – каза Милен.

– Знаеш ли, че с течение на времето тази мотивация у мен отслабваше все повече и повече?! – констатира Досьо. – Дори стигнах до там да питам: „Защо всъщност трябва да спазвам всичко това? Исус радва ли се, когато си поставям, тези ограничение?“

– Той те обича толкова много, – отговори Милен.

– Чувствах се объркан и разколебан, – въздъхна тъжно Досьо. – Трябваше или да продължа да жертвам по този начин или да се откажа. Поисках да дам на Бога нещо, което е ценно в живота ми. Дълго мислех и накрая открих, че това е времето.

– Вярно е, – съгласи се Милен, – няма ден, в който да мога да си отдъхна от ангажименти.

– Всеки ден посвещавам на Бога един час, – каза Досьо, – защото осъзнавам, че цялото  ми време Му принадлежи. В този час се моля, чета Библията и помагам на нуждаещите се.

– Когато правя това, – засмя се Милен, – чувствам се по-силен и щастлив. – Усещам, че съм по-близо до Бога, дори много по-близо, от когато и да било. Не съм лишен от нищо.

– Всъщност, – запристъпя от крак на крак Досьо, – най-пълноценното време за мен е това, което прекарваме в Божието присъствие.

– Така е, – съгласи се Милен, – една от най-ценните  жертви за Бога е моето време.