Какъв ден само! И защо точно на него се случи всичко това. Тодор не можеше да си обясни, но бе силно потиснат и натъжен.

По пътя към дома срещна свещеника на тяхната църква.

– Здравейте! – вяло поздрави Тодор.

– Какво ти е, Тодоре? – попита загрижено свещеникът.

– Паднах и лошо се ударих – започна оплакванията си младият мъж – и след това всичко се обърка. Казаха ми, че това е лоша поличба.

– Всеки човек може да падне и да се удари, – опита се да го успокои свещеникът.

– Но не е само това, – тъжно заклати глава Тодор. – Падна иконата в стаята.

– Лошо си я поставил….

– Стараех се да не мисля за нищо лошо, – прекъсна го Тодор, – но се разболях, а после ми съобщиха, че ме уволняват от работа. Това означава, че все пак има някаква поличба?!

– Хората отдавна са наблюдавали природата и са забелязали неща, които предхождат дадени явление, – въздъхна свещеникът. – В това няма никаква поличба.

– Но…. – Тодор се опита да обясни още веднъж положението.

– Това, че си паднал е без значение, на всеки може да се случи. Това, че иконата е паднала е случайност. Разболял си се, благодарение на това, че твоят организъм се е оказал слаб. Уволнението от работата ти няма никаква връзка със всички тези неща. Не е нужно да търсиш връзки там, където ги няма.

– Тогава какво да правя? – Тодор все още беше объркан.

– Наблегни на духовния си живот, моли се, чети Библията си. Това ще те избави от много излишни и ненужни неща, и ще ти се дадат нови знания и възможности. Нека Бог да бъде с теб.

Тодор, макар и неохотно, обеща на свещеника, че ще послуша съвета му.

Днес беше много важен ден за Петър Василев. Току що бе завършил с отличие духовната семинария и пастирът на църквата му бе дал възможност  да проповядва от амвона.

Хората  в храма с нетърпение очакваха да чуят, какво ще каже младия проповедник.

Петър се бе подготвил много старателно Имаше намерение да блесне с дарбите си и да възхити слушателите си с дълбочината на мислите си.

Годеницата на Василев бе между слушателите, а това още повече го вълнуваше.

Петър с разтуптяно сърце се изкачи по стъпалата към църковния амвон. Започна с голяма сила и тържествен патос, но внезапно се запъна и спря.

Всичко, което бе приготвил, се изпари от ума му. Буквите в бележките му се размиваха и той не можа да прочете нищо от тях.

След като помълча малко, Петър наведе глава и слезе от амвона.

Всички бяха много изненадани. Коментарите бяха различни. Едни го укоряваха, други го съжаляваха.

Чашата преля, когато Петър получи бележка от годеницата си: „Връщам ти годежния пръстен. Как можа толкова да се изложиш. Не искам да имам нищо общо с теб“.

Смазан и отчаян младият проповедник се прибра в стаята си. Дълго размишлява върху случилото се, а накрая коленичи и се помоли:

– Боже, прости ми. Аз исках да блесна. Пожелах да изтъкна себе си. Но сега, ако ми дадеш възможност да Ти служа, решавам да не зная нищо друго освен Христос, разпнатия….

Не се мина много време и Петър Василев стана един от най-добрите проповедници.

Благословено е всяко крушение, което преживяваме в подножието на разпнатия Христос. Бог събира частите на нашето катастрофално аз и пресъздава от нас нови човеци, готови да Му служат и да изявяват Неговата слава.

Беше късен следобед. В църквата влезе добре облечен мъж и започна да се оглежда. Видя един мъж в работни дрехи и приближи към него:

– Извинете търся Иван Петров искам да се запозная с него.

– Аз съм, с какво мога да ви бъда полезен?

– Не вярвах във Бога, но търсех истината, – сподели мъжът. – Бог ме срещна, но чувствам, че нещо ми липсва. Може би имам таен грях, за който трябва да получа прощение. Това много ме измъчва.

– Вие вярвате ли в Бога? – попита Петров.

– Вярвам.

– Вярвате ли това, което е написано Божието Слово?

– Да. Вярвам.

– Покажете ми Библия си.

Мъжът с треперещи ръце извади своята Библия. Личеше, че е усърдно четена, на много места отделни пасажи бяха подчертани.

– Слушайте, – каза строго Петров, – ако бяхте мой син,  щях да ви напердаша. Вие не вярвате в Бога, нито в Неговото Слово.

– Но, как така…., – недоумяваше мъжът.

– Я отворете на Първо послание на Йоан, първа глава. Какво пише в седми стих?

Петров отвори Библията си на исканото място и бързо прочете:

– “ ……кръвта на Сина Му Исуса [Христа] ни очиства от всеки грях“. Май това във вашата Библия го няма?!

Мъжът му показа, че точно този пасаж е подчертан в неговата Библия.

– Навярно там е изпусната думата „всеки“, – каза Петров.

– Не…., – изненадано разпери ръце мъжът.

– Тогава вие не вярвате, че Исус очиства“всеки“ грях?

Изведнъж мъжът се усмихна, той разбра какво Петров искаше да му каже. Да, той беше пропуснал именно тази дума.

– Много ви благодаря, – каза мъжът. – Не съм дошъл напразно при вас. Сега се чувствам напълно свободен.

Беше празник. Християните празнуваха рождения ден на Църквата.Това е един от най-големите празници за християнския свят.

Илиян обучаваше децата в неделното училище към тяхната църква. Урокът му бе свързан с днешния празник Педесетница.

Той каза на децата:

– Представяте ли си каква е била изненадата на Христовите ученици, когато са видели как много хора, говорещи различни езици, научиха за Исус. Това бе следствие от изливането на Святия Дух в горницата, където се бяха събрали на молитва тези, които до вчера следваха Христос.

– Навалицата, която се бе събрала, се бе смутила, защото ги слушаха да говорят на техния език, – обади се Милан, малко русокосо момче.

– Да, партяни, мидяни и еламити и жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и ония страни от Ливия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим – и юдеи и прозелити, критяни и араби,  ги слушаха да говорят на техните езици за великите Божии дела, – каза Илиян. – Това беше необикновено чудо.

След урока Илиян се върна назад в спомените си. Той бе отишъл на работа в друга страна. Там никого не познаваше. Но когато разпозна в една от постройките близо до квартирата си християнска църква, много се зарадва. Веднага взе решение:

– Още тази неделя ще я посетя.

Когато в края на седмицата посети църквата, Илиян забеляза нещо много интересно. Проповедта, песните и молитвите бяха на език, който почти не разбираше, но все пак се чувстваше у дома. Той схващаше всичко, без да се нуждае от превод.

Святият Дух му даде да почувства мира, любовта и искреността в думите, които чуваше, а също и радостта от песните и молитвите.

Илиян разбираше какво хората правят по интонацията и жестовете. Сещаше се за някои от песните по мелодията.

Човек може да се намира далече от родината си, но това не означава, че трябва да е откаже да посещава тамошните църкви, особено ако не знае езика.

Общото ни служение като християни и водителството на Святия Дух ни помага да разбираме всичко и да бъдем част от Христовото тяло.

„А множеството на повярвалите имаше едно сърце и една душа“.

Къде има подобно нещо? Понякога в живота и литературата срещаме подобни образи.

Двама души силно се обичат и решават да сключат брак. За тях казват, че са станали една душа. Но колко често малко след това те се развеждат.

А тук имаме не двама, а хиляди души.

Какво чудно явление и то сред един свят, в който човекът за човек е вълк. До скоро тези хора са били чужди един на друг. Не са се познавали.

По правило във всеки непознат подозираме неприятел. Дори и малкото дете по инстинкт счита непознатия човек за враг.

Тогава как да си обясним това странно явление, което се е случило сред първата християнска църква?

Това са били хора, които са посветили сърцата и живота си на Исус Христос. Обърнете внимание, не се казва „множество от човеци“, а „множество от повярвали“.

Истинската пълна вяра води до единодушие.