Митко бе малък, но често се навърташе край църквата и затрудняваше свещениците с въпросите си.

Той бе чул за войната, която се водеше в страна, която се намираше доста близко до родината му. Бе гледал по телевизията разрушени домове и хора с измъчени лица.

Днес бе празник, но отново в главата му се бе завъртял въпрос, който го държеше в напрежение.

В двора на църквата бе тихо. Само Матей се виждаше с метлата, как премита наоколо.

– Дядо Матей, – задърпа го Митко за ръкава, – моля те отговори ми …. Спасителят казва: „Повърни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож от нож ще загинат“. Какво означава това?

– Тази думи не се отнасят за военни действия, – старецът веднага се досети какво измъчваше момчето. – Тук се говори за ареста на Исус и реакцията на учениците му към това страшно дело. Както знаеш всички те се разбягаха, но тези слова остават в паметта на хората.

– Защо Бог допуска войните? – Митко попита направо, за това, което го измъчваше.

– Господ допуска злото като цяло. Той не ограничава и не унищожава човешката свобода. За това има смърт, болест, измами, глупост, всякакви други безобразия. Естествено хората изявяват греховните си наклонности, както намерят за добре.

– Не искам да се избиват хората, нито да се разрушават домовете им, – с тъга добави Митко.

– Има много причини за една война. В повечето случаи всеки се мисли за прав и изтъква своите изисквания.

– Защо изобщо хората се унищожават по този начин? – Митко повдигна изумено очи към стареца.

– Двете нации или общности започват да си съперничат помежду си. Развиват омраза в себе си. И …. войната започва.

– Не могат ли хората да живеят в мир? Какво не им достига? – разпали се Митко.

– Така е било и преди в миналото. За съжаление нашата епоха не прави изключение, – въздъхна тежко старецът.

Матей хвана метлата и продължи работата си, а Митко остана дълбоко замислен на пейката.

Павлов крачеше бавно натоварен с мрачни мисли. До него вървеше Симо и от време на време поглеждаше към него.

– Посещението в църквата намалява, – отбеляза с тъга Павлов.

– И аз го забелязах, – въздъхна Симо. – Дори и сега, когато вече свободно можем да се събираме, броят на хората, които посещават църквата не е стигнал нивото, което бе преди пандемията.

– Как можем да ги върнем обратно? – попита Павлов. – Как можем да ги накараме да станат от креватите си и да дойдат на църква в неделя сутрин?

– Повечето от хора се подчиняват на желанието на тялото си, а то не иска да се надигне сутрин, особено в неделя, – констатира Симо.

– Екранната проповед няма да им даде прегръдка или Господна вечеря, нима не го осъзнават? – Павлов смръщи вежди.

– Хубаво е да се събираме като вярващи, – каза Симо, – за да се поклоним на живия Бог. Това не трябва да се възприема като задължение към другите, нито към нас самите.

– Не си ли забелязал, че когато не искаме общение, точно тогава най-много се нуждаем от него? – тъжно се усмихна Павлов.

– Е, има хиляди причини, които могат да ни накарат да се откажем от пижамената църковна неделя, – Симо се опита да насърчи изпадналия в безизходица пастир.

– Дай, Боже и други да мислят така, – без въодушевление поклати глава Павлов.

В малък град бизнесмен решил да отвори заведение с дискотека. И по стечение на обстоятелствата на същата улица се намирала една църква.

Църковното ръководство се възмущавало:

– Точно до нас такова заведение.

– Това е недопустимо за нашата църква.

Пастирът на всяка проповед призовавал хората:

– Нека се молим този бизнесмен да се вразуми и да махне от нашата улица заведението си.

И те се молили.

В деня на откриването на заведението се разразила силна буря.

Мълния ударила още не заработилото омразно място за християните.

В сградата възникнал пожар и тя изгоряла до основи.

Хората от църквата много се зарадвали, но бизнесменът подал жалба в съда. Той искал да ги съди.

Съдията изслушал и двете страни и отбелязал:

– От това, което чух разбрах, че собственикът на заведението вярва в силата на молитвата, но защо хората в църквата не вярват, въпреки, че са се молили?

Колко абсурдно звучи всичко това, дори е забавно.

Какво излиза? Хората вярват, когато им е удобно и изгодно.

Марко четеше Библията си. Изведнъж въздъхна и раздразнено прибави:

– Този пасаж винаги ме е плашел.

Ставаше дума за следния стих: „Мъже, обичайте жените си, както Христос възлюби църквата и се предаде за нея“.

– Наистина ли обичам жена си така? Ако събера цялата си воля как да се жертвам за нея?

И той се замисли.

Внезапно се усмихна и си каза:

– Това е. Милка е на диета, но в кухнята има от ония парчета сладкиши, от които не трябва много да яде.

Марко се почеса по главата.

– Знам, че Милка има слабост към тях. Трябва да действам бързо, за да ѝ помогна.

Марко не се церемони много и изяде всичките парчета.

– Сега тя няма да се изкушава от тях, – радостно плесна с ръце той.

Това беше акт на зашеметяваща безкористност.

За съжаление Милка не видя нещата по този начин.

– Всичките ли ги изяде? – попита тя, като разклащаше празната кутия пред очите му.

Странно, в погледа ѝ не се четеше благодарност, а Марко точно това очакваше.

– Да, жертвах тялото си заради теб, – съвсем сериозно отговори той.

Още от сутринта всичко му вървеше наопаки. Изтърва автобуса, а другият щеше да дойде след половин час.

Закъсняваше.

Изведнъж до него изсвириха спирачки и спя кола.

– Вики, накъде? – попита го шофьора на колата.

– О, Радо, тъкмо на време идваш, – възкликна Виктор. – Закъснявам вече.

– Къде да те хвърля? – услужливо попита Радослав.

– Пред църквата.

Колата потегли.

Когато пристигнаха Виктор бързо благодари и ускори крачка към църквата.

Хвалението бе свършило.

Нямаше много места и Виктор се настани до едно малко момче. Леко се наведе и шеговито попита детето:

– Къде според теб се намира душата на човека?

Момчето се замисли и отговори:

– Предполагам в главата, защото всички разсъждения идват от мозъка.

След това то се усмихна и се поправи:

– Не, душата е в кръвта.

– Вярно, но в кой стих го пишеше? – почеса се по главата Виктор.

Пастирът започна да проповядва и двамата млъкнаха.