Дизайнерските породи кучета стават все по-популярни за любителите на животните. Те са готови да заплатят не малко пари за фаворитите си с надежда, че то няма да бъде такова, каквито са всички останали.

Целта на създаване на дизайнерските породи е да отстрани дефектите и да се комбинират предимствата на различни кучета.

Как да се разграничат дизайнерските кучета от обичайния плод на любовта между кучета от различни породи?

Много просто. Новите породи са създадени не случайно, а умишлено, с много цели и специфични задачи.

Ето ви и един типичен представител от тях: Кокапу – cockapoo, кокер шпаньол и пудел.

Първата в света дизайнерска порода станали лабрадуделите.

Те били пуснати в Австралия през 1988 г.

Развъждащият кучета Уоли Кочран получил поръчка за куче, което да бъде помощник на сляпа жена от Хавай. Животното било нужно и да провокира пристъпите на мъжът ѝ, който бил алергичен.

Тогава Кочран решил да кръстоса един от своите лабрадори-ретривъри с обикновен пудел.

Чистокръвният лабрадор нямало добре да се отрази на алергетика. Шест пудела били хипоалергични, но тази порода не може да се обучава за водач на сляпа жена.

Така се появил лабрадудел, събирайки най-добрите качества на родителите си: дружелюбност, ум и преданост от лабрадора с космена покривка на пудел.

Човечеството отдавна е започнало да се заравя под земята с цел, да се предпази, да скрие своите тайни, да се подготви за неизбежното.

За пример могат да послужат землянки, древни подземни тунели, катакомби, бункери и даже цели градове.

През 1960 г. археолози случайно открили подземното селище Деринкую, в което имало 18 нива.

Предполага се, че е построено през 8 век преди Христа от бегълци, укриващи се от враговете си. Така можели да живеят дълго време, без да се страхуват и от най-дългата обсада.

Кои са били тези строители? От кого са се крили? Кой ги е преследвал? Учените за сега не могат да отговорят.

Мечтата за бързо забогатяване по законен начин обединява хората от различни страни и континенти още от древни времена. Много народи разказват за това в своите приказки. На едни щастие носи вълшебната щука, на други – лампата на духовете, но същността е една и съща. Героят веднага решава своите проблеми и живее щастливо.

Лотарията е начин, да накараш една приказка да се сбъдне. Стотици милиони хора в света имат успех, но тези, които печелят големи суми са единици.

Какво става след това със щастливците, остава извън интереса на широката публика. Повечето смятат, че до края на дните си прекарват в луксозни курорти.

Има един стар анекдот. Попитали един човек:

– Какво ще направите, ако спечелите един милион?

– Ще си платя дълговете, разбира се, – отговорил човекът.

– А останалите?

– А останалите ще почакат.

През 2008 г. учени публикували изследване, което говори, че този анекдот не е далеч от истината. Според изследователите, анализирайки информацията за победителите в лотариите в размер от 50 до 150 хиляди, стигнали до извода, че за печелившите се увеличава риска от личен банкрут в рамките от три до пет години.

Какво става със спечелилите големите награди от лотариите, след като са останали насаме със своето щастие?

Ето ви един от многото примери. Става дума за Били Боб Харел спечелил от лотария 31 милиона долара.

През 1997 г. американецът Били Боб Харел спечелил от лотарията в Тексас 31 милиона долара. Мъжът бил искрено вярващ, за това е заявил пред журналистите, че Господ му е изпратил тази победа.

Десет процента от печалбата Харел изразходвал за благотворителни цели. Мъжът купил за себе си ранчо, за членовете на семейството си – нови коли. Помагал практически на всеки, който го помолел.

Били не успял да изхарчи всички пари. За половин година той похарчил само 12 милиона долара.

Щастливеца започнал да има сериозни семейни конфликти, които завършили с развод. Характерът му се променил към лошо, започнал да има психически проблеми.

Две години след като бил спечелил голямата сума, го намерили прострелян в главата. Това било самоубийство.

В предсмъртната си бележка, която била намерена близо до тялото на Били, той написал, че тази награда е дошла при него от дявола и че той слага край на живота си, за да не може врага на човешкия род да получи душата му.

Но уви, дяволът именно так я е получил, чрез неговото самоубийство.

Известно е и другото име на писоара, което често се използват в другите езици – уринал. Французите използват думата urinoir.

В стари времена това е означавало нощно гърне. В славянските езици се използва думата писоар, както и във финландски, и сицилиански езици.

Наскоро писоарите в мъжките тоалетни на летище Схипхол бяха допълнени сис стикери с мухи. След въвеждане на иновацията, съществено се снизило времето за почистване на тоалетните.

Привидната цел била мъжете инстинктивно да се стремят да съборят мухите, поради което те правят по-малко грешки в писоарите.

Подобни стикери впоследствие се появили в тоалетните на летища и обществени учреждения в различни градове на планетата ни.

Ислямският тоалетен етикет категорично забранява да се стои прав, когато човек се изхожда. Хората трябвало да сядат на клекало или седалка, поради тази причина писоари в мюсюлманските страни не се използват.

Веселин Григоров бе на седмото небе. Беше се сбъднала една от мечтите му.

– Най-после си имам свой собствен автомобил, – викаше възторжено Веселин.

Той толкова много искаше да го получи. Много пъти бе сядал мислено зад волана, бе натискал газта и потеглял. И това се превърна в реалност. Можеше да посети много места, които непременно искаше да види.

Сега той непременно ще си залепи на задното стъкло от онези стикери с формата на риба. Така щеше да подчертае, от където мине „Аз съм християнин“.

Постепенно Веселин осъзна, че този стикер го прави обект на по-специално наблюдение и изискваше по-голяма отговорност..

Постоянно се питаше: „Какво виждат другите в мен, пример за християнин или лицемер?“

Честно казано Веселин трудно показваше любовта си към хората, а и не умееше да сдържа езика си. Да той „не върши това, което иска, а онова, което мрази….“ По-лесно бе да нахока някой, отколкото да сдържи нервите си и да разреши проблема по мирен начин.

Следващите дни се развилня силна буря. Тя нанесе щети на колата и на стикера на задното стъкло. Рибата остана без опашка.

Но откакто стикерът си позагуби формата Веселин стана по-спокоен.

Всеки път, когато отваряше багажника и виждаше стикера си казваше;

– Колкото съм по-несъвършен, толкова повече усилия ще полагам, за да се уподобя на Христос.

А това не е ли най-голямата цел на всеки християнин.