Навън от църквата изтича младеж, Ченко го догони и в движение попита:

– Яворе, какво ти става? Защо хукна така навън?

Явор погледна приятеля си, намръщи се, стисна зъби и недоволно измърмори:

– Евангелизиране, благовестие, ….., основното поръчение, …. Писна ми от всичко това. Думи, високопарни изказвания, приказки…. Нека те да дойдат да видят как се говори.

– Успокой се, – помоли го сърдечно Ченко.

– Започнеш да им казваш за Исус, а те: – яростно продължи да излива болката си Явор, – „Глупости. ….. Не ми говори…. Не ми се слушат такива работи“. А някои просто те псуват и се подиграват с теб …

– Не всички, ще искат да чуят, но ти трябва да им кажеш, – спокойно, но настойчиво заяви Ченко.

– Тогава какъв е смисълът на всичко това? – роптаеше още повече Явор.

– Слушай, – дръпна го Ченко за ръката, – за това и ние имаме вина.

– Каква искаш да кажеш? – недоумяващо разтърси глава Явор.

– Когато свидетелстваме, нямаме Божията сила, защото не сме се очистили, – опита се да обясни на приятеля си Ченко.

– Какво, идеален ли трябва да стана, за да благовествам? – саркастично се усмихна Явор.

– Абсолютно чисти във всичко ако бяхме, нямаше да сме на тази земя, – примирено каза Ченко, – но за да имаме сила за свидетелстване, трябва да имаме общение с Бога.

– Колко пъти съм се молил и всичко е било напразно, – отчаяно размаха ръце Явор.

– Не казах да се молиш, а да общуваш с Бога, – подчерта Ченко.

– Не те разбирам, – Явор се озадачи.

– Ние всеки ден се освещаваме или с други думи променяме, като общуваме с Бога, – обясни Ченко. – Този процес е дълъг и той ще продължи, докато сме на тази земя.

– Тогава? – Явор се обърка нацяло.

– Представи си, – започна да обяснява чрез пример Ченко, – дошъл си ми на гости, а от кухнята се разнася чуден аромат на приятно приготвена супа. Ти вдъхваш от това благоухание и мечтаеш за една пълна паница с такова чудо. Сядаме на масата, слагам чинията със очакваното ястие пред теб и ти подавам лъжица, която не е нова, но измита, изчистена и въпреки всичките ѝ недостатъци годна за употреба.

– Е, и? – нетърпеливо се обади Явор.

– А сега си представи, – продължи Ченко, – че лъжицата е покрита от единия край със засъхнала мазнина, нещо се чернее, вероятно остатък от предишна храна и за най-голяма изненада малко червейче се е свило на кравай в най-ниската ѝ част. Какво ще направиш тогава?

– За да не те обидя, – въздъхна дълбоко Явор, – ще кажа, че не съм гладен или че скоро съм ял.

– Но супата така силно ухае, нима ще устоиш на тази вкусотия? – със съблазнителен глас попита Ченко.

– Ти луд ли си? Как ще ям с такава лъжица? – сопна му се Явор.

– Така поднасяме Благата вест на хората, а после се чудим, защо не искат да „похапнат“, когато им предлагаме нещо много чудно и невиждано. Може да не си съвършен и идеален, но общението с Бога те очиства достатъчно, така че да имаш сила да свидетелстваш.

Явор бе вече по-спокоен. Яростта му се бе стопила.

– Вярно е, че претупвам молитвата, – призна си Явор, – а после искам да правя нещо, за което нямам сила.

Ченко се усмихна и потупа приятеля си по рамото.

– Какво ще кажеш? Май е време за промяна а?

 

Динка наскоро си бе купила кокошки. Е, те бяха стари и ги продаваха за клане, но тя бе чувала от майка си, че ако ги захраниш добре, отново започват да снасят.

Зарадва се стопанката, разтича се из дома си, да приготви вкусна и питателна храна за новодошлите птици. Наля им прясна вода, сложи им зърно в паничка и наскуба им току що поникнала вече трева.

И резултата не закъсня. Скоро имаше не малко яйца и Динка се радваше от сърце на кокошките. Започна да им угажда, да им дава и нещо повече.

Птиците бяха малко своенравни и често снасяха не в полозите, които бе заложила стопанката. Динка намираше снесени яйца на най-необичайни места. Един ден намери едно снесено между камъните и си каза:

– Добре, че не се е строшило.

Всичко вървеше добре, докато един ден, Динка намери само едно яйце и до края на деня това бе всичко. Жената се разтревожи:

– Нещо им липсва, но какво. Бодри са, не са болни, но яйца няма. Май ще трябва да обърна някое стар пън, да си изкълват червейчетата по него, така съм чувала от баба.

И тя се запретна да търси такова из двора, но не намери. Седна на прага на дома си и се размисли:

– Господи, не сме ли и ние така. Грижиш се за нас, даваш ни всичко, от което се нуждаем, дори и повече. Изпълняваш неизказаните ни мисли на глас. А ние какво правим? Даваме плод, както тези кокошки яйца, но идва време, когато и живота ни се превръща в рутина, понася ни течението на ежедневието и ставаме безплодни.

Жената въздъхна дълбоко. Сълзи си пробиха път край зениците ѝ и като тънка струя се стекоха по лицето ѝ.

– Колко ли плачеш, – продължи тя, – когато виждаш, колко неразумно постъпваме, въпреки че си ни обградил с блага. Прости ми Господи, че забързана в ежедневието си, рядко заставам да си поговоря с теб по-дълго време, за да разбера волята Ти. Помогни ми! Нека червената лампичка на Духа Ти по-ярко да свети в мен, когато греша или не върша това, което трябва….

Динка се изправи, лицето ѝ светна, тя знаеше вече какво да прави, дори и с неносещите ѝ кокошки.

Архимандрит Петър застаря, започна да недовижда, но въпреки това продължаваше да служи по църквите.

Веднъж бе поканен в голям град да отслужи заедно със митрополита там.

След службата Петър си взе довиждане и се насочи към гарата, но до идването на влака имаше цели два часа и той реши да похапне.

Влезе в едно кафене. Момичето на касата веднага му се сопна:

– Дядо, по-добре си тръгвай, много лошо си облечен, ще ми изгониш клиентите.

Петър погледна краката си и се смути. Когато тръгваше от родното си място бе студено и той надена ботушите си, но в града имаше много кал и гьолове, и той се бе оцапал малко, въпреки че се пазеше.

Палтото му бе старо, избеляло, а чантата, в която носеше свещеническите си дрехи, бе малко протрита.

Очевидно момичето го бе взело за някой скитник. И Петър си тръгна.

Отиде в друго заведение, а там го посрещнаха на вратата и му съобщиха:

– Тук даваме по три яденета за обяд, заповядайте и си изберете.

Той се зарадва и на подноса си нареди първо, второ и компот, но стигайки до масата, забеляза, че е забравил да вземе вилица и лъжица и се върна обратно.

Когато дойде на масата, видя, че друг човек бе седна на нея и ядеше супата му.

„Е, няма нищо, нали има второ и компот“, – помисли си Петър и нищо не каза, а се захвана с второто. Мъжът си подели компота с него, а след това стана и си тръгна.

Петър потърси чантата си и я видя на съседната маса, със таблата и недокоснатата си храна.

– Какъв смирен човек, – каза си Петър, – аз му изядох половината обяд, а той нищо не ми каза.

Това бе една малка група, която се събираше в четвъртък и обсъждаше различни теми от Библията. В нея имаше стари и младите, а семейните дори идваха с децата си.

На тези събирания хората споделяха проблемите си и се молеха един за друг.

Начо Спиридонов бе един от най-възрастните в групата. Той обикновено слушаше и много рядко се обаждаше.

На едно от събиранията Начо влезе притеснен. Сърцето му бе натежало. Другите забелязаха посърналия му вид и веднага започнаха да го питат:

– Бай Начо, какво ти е?

– Да не си болен?

Възрастния човек махна с ръка, въздъхна и каза:

– Има ли смисъл да ходя на църква!

– Ей, не така!

– Как така няма смисъл?

– Посещавам църквата от 30 години, – започна Начо. – Слушал съм много проповеди, но не помня нито една от тях. Защо да ходя и напразно да си губя времето?

Всички се разбръмчаха като ядосани пчели около кошера си.

– Не помниш, но когато разговаряш с някого се сещаш за думи казани от тези проповеди.

– Навярно е имало тежки ситуации, в които си си спомнял казаното от амвона.

Имаше множество изказвания. Всеки се стремеше да насърчи старецът, но като се гледаше физиономията му, тази дискусия сякаш изобщо не го докосваше.

Обади се и бай Тошо. Той бе с няколко години по-млад от Начо. Беше весел човек и винаги намираше добра дума и за най-отчаяния.

– Спиридонов, аз съм женен от 36 години, – каза му той. – През това време жена ми е приготвила не знам колко, но съвсем не малко яденета. Да ти кажа честно, дори не помня какво съм ял вчера. Но всичката тази храна ми е давала сили, за да работя. Ако не се хранех, отдавна да съм мъртъв. За това не бих престанал да ходя на църква, защото проповедите на нашия пастир ме хранят духовно. В противен случай духовно да съм умрял.

Начо вдигна глава и се засмя:

– В думите ти, Тоше, има правда.

В групата настъпи спокойствие и хората започнаха да се усмихват.

– Слава на Бога за нашето физическо и духовно хранене! – възкликна един от младежите в групата.

В Индия живееше Масуд, продавач на фъстъци. Всеки ден вървеше по брега край плажовете и викаше:

– Фъстъци! Хубави, пресни фъстъци!

Той бе беден и едва изкарваше, за да нахрани семейството си. Но вечер като се прибереше у дома си, се хвалеше пред съпругата и децата си:

– Аз съм президент и вицепрезидент, секретар и касиер на компанията си!

Веднъж успя да продаде всички фъстъци за деня и си каза самодоволно:

– Един ден ще си поживея като богаташ!

И реши малко да се поотпусне. Отиде в фризьорския салон, където не само го обръснаха, но и го подстригаха по новата мода. След това отиде в магазина и си купи скъп костюм, бяла риза и вратовръзка. Към всичко това прибави и някои допълнителни аксесоари, които го правеха да изглежда богат.

Вечерта отседна в луксозен хотел и му останаха толкова пари, че като се събуди да си поръча изискана закуска.

През нощта се наслаждаваше на луксозния апартамент, който бе наел. Сутринта отиде близо до брега в заведение за бърза закуска. Беше претъпкано с туристи, но той успя да си намери свободна маса.

Пълната чиния бе пред него, когато при него дойде един мъж и попита:

– Мога ли да седна при вас?

– Да, моля заповядайте, – учтиво се отзова продавачът на фъстъци.

Мъжът изглеждаше като бизнесмен от голяма класа.

Масуд си помисли: „Това е моя най-щастлив ден! Аз живее в този ден не само като богат човек, но и ще се храня с такъв“.

Двамата разговаряха, докато се хранеха.

– С какво се занимавате? – попита непознатият.

– Аз съм президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания, – гордо отговори Масуд. – А вие с какво се занимавате?

Богатият човек се смути:

– Съжалявам, че трябва да ви се представя. Мислех, че от вестниците, които навярно сте преглеждали, сте ме разпознали. Аз съм Джон Д. Рокфелер.

Въпреки, че Масуд не разпозна лицето му, той бе слушал много за този човек.

„Това е чудесно, – помисли си самодоволно продавачът на фъстъци, – аз закусвам с един от най-богатите хора в света“.

След като се поопознаха малко, Рокфелер предложи на Масуд:

– Харесва ми вашия стил на работа. Тук започвам нова компания. Защо не дойдете да работите при мен? Ще ви направя вицепрезидент по продажбите в моята фирма.

Масут малко се забави, преди да отговори:

– Благодаря за щедрата оферта, но бих искал да си помисля малко.

– Разбира се, – съгласи се веднага Рокфелер. – Все пак искам да знам какво мислите по предложението ми, преди да се разделим.

Двамата се наслаждаваха на храната и питиетата без да бързат. Когато свършиха, Масуд се изправи. Той направи една крачка от стола си, обърна се и каза доста високо:

– Благодаря ви, господин Рокфелер, че ми предложихте да стана вицепрезидент във вашата фирма, но трябва да ви откажа. Предпочитам да бъда президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания.

След което се обърна към вратата и излезе навън.

Години по-късно старият продавач на фъстъци обикаляше плажовете и с немощен глас викаше:

– Фъстъци! Хубави фъстъци!

А вечер, когато се прибереше разказваше на внуците си, как преди години един от най-богатите хора в света му предложил да стане вицепрезидент на фирмата му и как той се отказал, за да остане президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания.

Продавачът на фъстъци имаше шанс за финансова сигурност, но беше твърде горд и самодостатъчен, за да го приеме.

Ние, християните, не правим ли същата грешка?

Нашият „богат” приятел – Небесният Отец – притежава собствеността и ресурсите на света. Той ни предлага любов, смисъл, цел и в крайна сметка вечен живот.

Всичко, което трябва да направим е да покаем от греховете си и да Го приемем в живота си. Но много мъже и жени са твърде горди и независими, за да предадат всичко, което имат плюс живота си на Бога.

И резултата е налице, те още тънат в бедност, мрак и безнадежност.