Какво слънце само! На него и яйце можеш да си опечеш. Жегата наистина бе голяма, но на Богдан съвсем не му бе до нея. Голяма мъка и болка свиваше сърцето му.

Той бе чул призива в църквата: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар“. И реши да говори на хората за Исус.

Дори си приготви различни варианти, как най-точно и кратко да изказва благовестието, използвайки Библията. Не искаше приказките му да изглеждат натрапчиви и нахални, защото тогава отсрещния изобщо нямаше да го слуша.

Преди да тръгне да благовества, се молеше за Божието водителство, но уви, нищо не се получаваше. Някои отказваха да го слушат още след първото изречение, други уклончиво клатеха глава, но оставаха безучастни, а на Богдан това му тежеше.

Видя го Борис, ръководител на младежите в църквата и дойде при него.

– Богдане, неприятности ли имаш?

Младежът вдигна глава и едва не се разплака:

– Защо се на мен ми се случва така?

– Какво ти се е случило? – попита съчувствено Борис.

И Богдан изля цялата мъка на сърцето си:

– Искам да благовествам, подготвям се, моля се, а не се получава? Къде греша?

– Забелязал ли си, че Петър се срещна с Христос четири пъти, преди да го нарече Господ? – засмя се Борис, разбирайки напълно младежа.

– Как четири? – не повярва на ушите си Богдан.

– Ами, ето – и Борис започна да присвива пръстите на дясната си ръка. – Първият път бе, когато Петър срещна Исус на брега на езерото. Тогава той бе само силно впечатлен. Вторият път той присъства на място, където Исус изцеляваше болните, но и тогава не стана вярващ.

– Не съм забелязал тези неща, – призна си Богдан.

– Третият път, – продължи Борис, – Исус дойде в къщата на тъщата на Петър и бе свидетел, как тя бе изцелена. Исус направи много неща пред Петър, но той още не можеше да се нарече вярващ.

– А четвъртия? – с нетърпение попита Богдан.

– Едва когато Исус умножи рибата в езерото, това наистина докосна сърцето на Петър. И той каза: „Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек“.

– А аз какво да правя? – попита Богдан.

– Не се отчайвай, ако хората не бъдат спасени от първото ти свидетелство. Пътят на някои до Господа е много дълъг, те се движат стъпка по стъпка. Бъди верен и продължавай да им разказваш за Исус!

На мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Времето бе слънчево и не много горещо, но сърцата на Тихомир и Елка бяха неспокойни.

Те мислеха да създадат семейство, а днес на Тихомир предстоеше, да представи на родителите си бъдещата си жена. Те бяха възрастни хора, които живееха в едно затънтено село в планината сред роднини и приятели, далеч от градския шум и суета.

Пътя, който не бе малък, изминаха неусетно, потънали в мисли около предстоящата среща.

Когато пристигнаха ги посрещнаха роднини и близки на Тихомир. Всеки от тях бе дошъл да види, какво си е избрало „градското“ момче за съпруга.

Елка с непринудеността си и доброто си сърце се хареса на всички и притеснението бе разчупено и от двете страни.

На трапезата всички се поотпуснаха, пяха и говориха много.

Един от роднините приближи до Елка, хитро се усмихна и попита:

– Какво видя в нашия Тихомир, че си се решила да се ожениш за него?

На масата настъпи мълчание. Всички бяха вперили поглед в Елка и с нетърпение очакваха отговора ѝ. Тихомир малко се притесни. Това бе доста предизвикателно и провокиращо в случая.

Елка се усмихна и простодушно каза:

– По Божия милост, Тихомир е израснал и е станал човек, който да обичам.

На масата се раздадоха одобрителни възгласи.

– Бива си я.

– Харно момиче е.

А друг се обърна към Тихомир:

– Добра булка си си избрал, като очите си да я пазиш.

Минаха години и когато Тихомир разказваше за този случай казваше:

– Много харесах този умен отговор, защото той отразява как в Христос, Бог вижда много повече от нашето минало.

Понякога можем да виждаме себе си само такива, каквито сме били, с всичките си провали и недостатъци, но Бог ни вижда като нови творения. Не какви сме сега, а кои сме в Исус и какви ще станем чрез силата на Светия Дух.

Нека Бог ни научи да гледаме по този начин не само на себе си, но и на другите.

Мракът настъпваше, сякаш някой го гонеше, но това не попречи на разговорът между Сава и Леонид, защото те не бързаха за никъде, а само разсъждаваха на глас. На тях не им бе нужно да е светло, за да развият мислите си.

– Ако илюзиите ни се разпаднат, – заяви Сава, – това означава, че сме освободени от фалшивите си представи.

– Но, освободени от тях, – отбеляза Леонид, – човек може да станете циник и да се ожесточи срещу други хора.

– Ако Бог съсипва илюзиите ни, – подчерта дебело Сава, – започваме да виждаме хората такива, каквито са.

– Но това не ни прави язвителни, изричащи горчиви думи, – допълни Леонид.

– Нашите илюзии често са причина за жестокост, – обяви Сава, като леко се усмихна.

– Ние се възприемаме един други не като факт, а като продължение на нашите идеи, – Леонид се опита да обясни това.

– Смятаме, че човек може да бъде чудесен и прекрасен или слаб и суетен. Трето положение няма, – Сава разпери ръце.

– А колко хора страдат от факта, че не искат да се разделят с илюзиите си? – попита Леонид.

– Ако обичаме човек и не обичаме Бога, ние изискваме абсолютно съвършенство и пълно целомъдрие от индивида. И ако не го открием в лицето, ставаме жестоки и отмъстителни и искаме от него това, което не може да ни даде, – констатира Сава.

– Има само едно Създание,  –  заяви Леонид, – което може да задоволи бездънния копнеж на човешкото сърце и това Съществото е нашият Господ Исус Христос.

– Не ти ли се струва, че Господ е твърде суров към хората? – попита Леонид.

– Само така изглежда, – засмя се Сава. –  Бог знае , че всяка връзка, която не се основава на верност към Него, ще доведе до крах.

– Господ не се доверяваше на никой човек, но никога не се е отнасял към хората с подозрение и не се е опитвал да ги дразни, – потвърди Леонид, като тропна с ръка по масата.

– Божията благодат може да направи всеки човек толкова съвършен, че той не би разочаровал никого, но ако се доверяваме на хората, ние ще се разочароваме от всичко и не ще оправдаем ничии надежди, – заключи Сава.

Момчетата се надигнаха и всеки се насочи към дома си, като все още размишляваха върху възникналата тема.