Марта имаше три малки деца. Последното бе на два месеца. Тя бе постоянно изтощена.

Приятелката ѝ Елена бе скоро родила своето първо дете. Когато видя колко изморената е Марта, тя я посъветва:

– Легни да почиваш, когато бебето заспи.

Марта се удари по челото:

– Каква гениална идея. Решението е било толкова близо до мен, а аз съм била сляпа. Това променя всичко.

И Марта опита.

Бебето бе вече заспало, когато тя се отпусна само за седем секунди, защото двете ѝ по-големи деца я дръпнаха за ръката:

– Мамо, мамо ела да видиш какво сме нарисували на стената на хола.

Марта безпомощно изпъшка и ги последва. Дори нямаше сили да вика.

Цялата стена бе осеяна с петна, за които децата твърдяха:

– Това са много хора събрани в парка.

– Идеята на Елена бе гениална, но как да я приложа в такива ситуации? – тъжно поклати глава Марта.

Вечерта преваляше, но групата от младежи съвсем не искаха да се разделят.

За какво ли не говориха. Повечето споделиха проблемите си и се молиха едни за други.

Внезапно Дечко извика:

– Това е нетърпимо! Човек спокойно не може да поговори с някой, цяла напаст са!

– Какво ти става? Срещу кого се бунтуваш толкова? – попита дребничката Мая.

– Това са чудовища и ако не ги спрем …., – продължи да се възмущава Дечко.

– Но за какво говориш? – прекъсна го Краси.

– Те са във всеки дом, дори са по няколко, – размаха ръце Дечко. – в хола, спалнята, мазетата, дори на любимите ни места.

Всички го гледаха изумени, но никой не се досещаше за какво всъщност им говори.

А Дечко продължи още по-разпалено:

– Те са убедителни и нагли, удобни и добре информирани. Нима не се досещате кои са? Познахте ли ги?

Малцина мълчаха, но повечето поклатиха отрицателно глава.

– Говоря за нашите екрани: телевизори, компютри, телефони, таблети, смартфони и т.н.

– Та какви чудовища са те? – повдигна рамене Радко.

– Като много неща в живота, екраните не са лоши, – съгласи се донякъде Дечко. – Образоват ни и ни забавляват, но проблема е, че екранът е прекрачил всички граници в домовете и живота ни.

– Какви граници? Какви ги говориш? – изказа несъгласието си Виктор.

Дечко се напери и продължи настървено да защитава тезата си:

– Нашите разговори, храната ни, времето ни за учене, продължително отнемане на вниманието ни, сънят ни, дори сексуалният ни живот във всичко се намесват и го контролират.

– Не е нужно да изхвърляме бебето заедно с водата, в която сме го къпали, – усмихна се примирително Камен.

– Да, но трябва да поставим някакви граници за използването на екрана, – натърти Дечко.

– Срещай се по-често с приятели, колеги, дори непознати и така нареченото „чудовище“ от Дечко ще се укроти, – предложи Пламен.

Марко накрая мъдро заключи породилата се изневиделица дискусия:

– Хората, които седят по цял ден и с часове гледат светлината излъчваща се тези екрани, да внимават да не бъдат погълнати от нея.

Данчо и Габи водеха непрекъснато спорове за количеството книги. Той иска в дома си да има повече книги, а тя по-малко.

Данчо често повтаряше:

– Аз обичам знанието, а тя ми краде радостта.

Когато Габи видеше купища книги натрупани в офиса, спалнята или хола, шумно въздишаше:

– Трябва да махнеш тези книги от тук.

– Не, какво говориш?! Просто имаме нужда от повече рафтове, – застъпваше се Данчо за книгите си.

Един ден той се опита да я убеди:

– Знаеш ли, че хората с повече книги в къщата си имат деца, които се справят по-добре в училище и в кариерата си?

Габи го погледна намръщено, скръсти ръце пред гърдите си и застана войнствено.

– Какво означава това? Нима не обичаш нашите деца? – предизвика я Данчо.

Тя продължаваше да се мръщи и да му се заканва.

Тогава той опита по друг начин:

– Ти знаеш, че християните се наричат ​​„хора на книгата“. Може би това ще те склони, да имаме повече книги в дома си?!

Но това не промени мнението и войнствената стойка на Габи.

Данчо се оттегли от полесражението и започна да си мърмори под носа:

– За съжаление има една доста добра история, която противоречи на позицията ми в спора. К. С. Луис веднъж е казал, че ще имаме библиотеки на небето, но те ще се състоят само от книгите, които сме раздали на земята.

Той въздъхна и добави:
– Е, може би тя е права.

Наближаваха празници, а Слави негодуваше:

– Фалшивите елхи са зло.

Но никой не го слушаше. Други само се подсмихваха и се чудеха на акъла му.

Слави застана на площада в малкото градче и започна да прокламира:

– Спрете да наричате пластмасовите чудовища от поливинилхлорид, които сте издигнали в хола си, „дървета“! Те са жалка имитация на истинските. Лишени от аромат мерзости. Безсмъртни химически смеси, които сериозно застрашават празника и самите вас.

Някои от минувачите му се подиграваха, но други опитваха да му обяснят:

– Фалшивите елхи са необходими за някои, които са алергични към естествените.

– Вие застрашавате околната среда, – осъждаше го едър мъж. – Нима искате да се изсече ценен природен ресурс?

– Истинските дървета са опасни, те могат да предизвикат пожар, – напомняше му възрастна жена, която бе загубила дома си, когато пламна елхата.

– Това са пълни глупости, – възразяваше яростно Слави. – Фалшивите дървета носят заблуда.

Неговото желание да защитава идеята за естествените елхи идваше от едно болезнено преживяване в детството му.

Когато бе на седем години, майка му реши да замени истинската елха с фалшиво дърво.

Той бе ужасен. Липсваше му миризмата на естественото дърво и самоделно направените играчки и свещи, с които го отрупваха.

Всичко, което му харесваше бе заменено с пластмасово дърво, идеално симетрично, с монохромни светлини.

Слави си обеща:

– Когато порасна ще празнувам празника, както трябва.

За това той отиде в гората. Уби едно дърво със брадва в ръката си, след което завлече трупа му в дома си.

Слави бе удовлетворен, но дървото сълзеше. От него капеше сок.

Климент и съпругата му Жанет обикаляха малките магазинчета на занаятчийската улица, търсейки специална картина, която да окачат в хола си.

Двамата ровеха на различни места в малка закътана постройка, която трудно можеше да се нарече магазин, когато Жанет извика:

– Намерих го! Това е. Ела да видиш.

Климент неохотно спря издирването си и се приближи.

От дясната страна на керамично произведение бе написана думата благодат, но на лявата имаше две дълги пукнатини.

– Колко жалко, – сбърчи нос Климент, – счупено е.

Двамата продължиха да търсят подобно произведение, но искаха да няма пукнатини по него. За съжаление не успяха да намерят такова.

Изведнъж Климент се усмихна и тържествено заяви:

– Не! Точно в това е смисълът. Ние сме счупени и точно тогава идва благодатта. Това е.

Жанет плесна с ръце:

– Страхотна идея. Изобщо не бях се сетила за това. Купуваме го.

Когато стигнаха до мъжът, който обслужваше магазинчето и заявиха, че искат да купят керамичното произведение, той възкликна:

– О, не! То е счупено.

– Ние също сме такива, – едва доловимо прошепна Климент.

Мъжът ги изгледа смаяно, но им продаде счупеното керамично произведение с голяма отстъпка.

Какво всъщност означава „да си счупен“?

Борим се в този живот и изведнъж осъзнаваме, че колкото и да се опитваме, да поправим нещата, те не се подобряват, а напротив влошават се.

Тогава едва признаваме, че имаме нужда от Бог и от Неговата намеса в живота си.

Бог желае да ни изцери от нашето „счупване“ със Своята благодат.