Семейство Костови си купиха принтер.

Горкият, издържа точно 13 неща, който трябваше да принтира преди да се повреди.

Така счупи предишния световен рекорд за 11изпълнени задачи.

– Когато закупихме този принтер за 165 лева, очаквахме не много голямо качество, – хвалеше се Стоян, главата на семейството, – но той надмина и най-смелите ни очаквания.

– Това е добър резултат, – отбеляза жена му. – Отпечатахме 4 данъчни документа и девет страници за оцветяване. Струва си парите.

– На 14 тото задание, – отбеляза малкият син Тони, – принтерът започна да се държи хаотично. Издаваше скърцащи звуци. Изплюваше късчета накъсана хартия, а на екрана се изписа надпис за грешка.

– Това нещо има доста голям пробег, – отбеляза компетентно баба Злата. – Въпреки че трябваше да похарчим 180 лева за пълнене на мастило след третото отпечатване, просто сме благодарни, че издържа толкова дълго.

Въодушевен Стоян сподели:

– Пак ще си купим принтер от този тип. Разбира се, след като изхвърлим този.

В този дом имаше и висококачествена пералня, която бе издържала повече от 12 зареждания.

Да са им честити!

Росен израстна във фермата на баща си. Когато пасеше стадата той неусетно се хващаше за парчето молив и лист хартия в джоба си и рисуваше.

Скоро родителите му забелязаха уменията му в това изкуство и го пратиха да учи рисуване.

Така Росен стана учител по рисуване.

Когато Исус го срещна в църквата, която посещаваше, Го призова за евангелизатор.

Росен дълго се бори с Бога. Не искаше да остави четките и палитрата си, но един ден си каза:

– Настъпи часът в живота ми и аз предавам всичко на Бога. И на Авраам му е било трудно да даде най-скъпото за него, сина си Исак.

Росен пожертва рисуването и стана един от най-мощните евангелизатори в страната.

След години Бог отново върна Росен да преподава рисуване.

Божият план за живота ни има цели, които не знаем. Той копнее да сме готови да предадем най-скъпото, за да послужим на другите.

Да се откажем от това, което най-много обичаме е най-малкото, което можем да направим.

Неговият пример е явен, Той пожертва за нас Своя единороден Син.

Да недоволстваш и роптаеш е най-лесно, особено когато си в затруднение.

Всички ли реагират така в трудни моменти?

Близък приятел на семейство Петрови, бе овдовял преди пет години. Трудно му бе. Децата му бяха в тинейджърска възраст. Внезапно този мъж почина от рак.

Петрови осиновиха сираците, въпреки че имаха още четири деца.

Няколко месеца по-късно цялото семейство бе далеч от дома си. Радваха се на почивка край морето.

Тогава къщата им пламна и изгоря до основи.

Отсявайки пепелта, разчитайки че ще намерят нещо ценно, бездомното семейство се натъкнаха на лист хартия, който бе добре запазен.

Когато Катя, една от дъщерите на Петрови, го намери се усмихна и го прочете на глас:

– Удовлетворение: Осъзнаване, че Бог вече е осигурил всичко необходимо за настоящето ни щастие.

Сякаш цялото семейство чу гласа на Бога от изгорялата къща.

Той ги видя, чу ги и беше с тях.

– Пламтяща къща, не може да изгори всичко, което е наше, – възторжено възкликна главата на семейство Петрови.

Този възглас бе подет от Симо, едно от осиновените деца:

– Тяло, опустошено от рак, не може да ни отдели от Христовата любов.

– Страданието се опитва да ни заслепи за Христос, – добави стопанката на изгорелия дом, – но вярата държи нашата надежда.

Исус е централната част от пъзела на страданието. Ако Го поставим на място Му, пъзелът ще придобие смисъл.

Независимо през какво преминавате, погледнете нагоре и се усмихнете.

За рождения си ден Петър получи лабрадор ретривър. Името на кучето веднага бе измислено:

– Ще се казва Дон, – заяви твърдо Петър.

Кучето често се въртеше около момчето. Лягаше до него, седеше в краката му, а понякога се излежаваше на дивана и наблюдаваше внимателно какво прави Петър.

Един ден концентрирал се над уроците си, Петър дочу звук от разкъсваща се хартия. Когато се обърна той видя, как Дон го гледа виновно, а от устата му висеше къс хартия.

– Какво си направил? – скара му се Петър. – Това е тетрадката ми за домашни упражнения по математика. И си откъснал точно задачите, които писах преди малко. Ох, трябва да ги напиша наново.

Още същия ден Дон бе заведен при ветеринарния лекар.

След прегледа ветеринарът погали кучето и обясни:

– Тъй като Дон губи млечните си зъби и му растат постоянни, той си успокоява венците като дъвче почти всичко. За това трябва да го наблюдавате.

– За да съм сигурен, че не гризе нещо, което може да му навреди, – тежко въздъхна Петър.

– Да, нужно е, – усмихна се лекарят.

Желанието на Дон да дъвче и отговорността да бъде наблюдаван, накараха Петър да се замисли:

– Какво „дъвчем“ в умовете и сърцата си? – запита се той. – Обмисляме ли внимателно с какво храним душата си, когато четем, сърфираме в мрежата или гледаме телевизия?

Изпълвайки се ежедневно с Божието Слово ние израстваме духовно и се оприличаваме все повече на Христос.

Влади вървеше навел глава. Подритваше с крак по-големите камъчета, но на душата му бе тягостно.

Нещо бе загубил, но какво?

Пребърка джобовете си на панталоните си. Там откри гумичка, смачкана хартия от бонбон, кламер, малък пирон и дребен фъстък.

– Няма го тука, – разочаровано заключи Влади. – Сигурно съм го забравил в къщи.

И той забърза към дома, но походката му бе вяла без всякакъв ентусиазъм.

Най-странното бе, че той не знаеше какво точно бе изгубил. Не можеше дори да си представи как изглежда, но вярваше, че ако го открие ще се почувства по-добре.

Влади видя на пътя момиченце, което жално гледаше окървавеното си коляно и плачеше. Момчето се съжали над него. Помогна му да се изправи, а момиченцето му се усмихна.

Прибра се в къщи и помогна на майка си да измие чиниите, които бяха напълнили мивката.

Приятелят му го извика и той се отзова веднага:

– Какво става Гошо?

– Топката е спаднала. Дали не съм я спукал? – гласът на приятелят му звучеше отчаяно.

– Чакай ще донеса помпата и ще проверим заедно това.

Бяха достатъчни само няколко напомпвания и топката придоби нормалната си форма.

Гошо засия:

– Не е спукана! Ураааааа…..

Владо видя баба Мара с две пълни чанти и ѝ помогна да ги отнесе до третия етаж.

На връщане забеляза Мурджо, който се излегна по гръб. Владо го погъделичка по корема и долови доволното скимтене на кучето.

След това пренесе една маса в мазето с баща си и един сандък на чичо Петър до гаража му.

Изведнъж Владо усети, че нещо дълбоко в него се размърда.

И преди да разбере какво точно се случва, той се усмихна, а смехът му се разнесе звънко наоколо.

– Ето това е нещото, – възторжено възкликна Владо, – , което бях загубил.

Радостта му нямаше край и той затанцува някакъв само на него известен танц.