Пак е понеделник. Страшимир слезе от автобуса и дълго след това седя на спирката.

Никак не му се отиваше на работа, а беше само на няколко минути от нея.

Сърцето му биеше учестено, защото се притесняваше за крайните срокове.

– За сроковете как да е ще се справя, но не и с темпераментния ми шеф, – въздишаше тежко Страшимир.

Както за мнозина така и за него бе трудно да започне една мрачна и подтискаща работна седмица.

– Как да бързам за работа, когато се чувствам претоварен? – питаше се Страшимир. – Кой оценява работата ми, а нервите, които хабя покрай нея?! Какво получавам за целия си труд и огромни усилия, които влагам в работата си? Цяла седмица само мъка и болка.

Може би ще предложите на Страшимир да си смени работата с по-малко стресираща или по-възнаграждаваща?

А защо да не промени гледната си точка?

Без значение колко е трудна и обемиста работата, той може да намери удовлетворение в нея с Божията помощ. Може би тогава Страшимир ще може да изяви и Божия характер.

Бог е с нас. Неговото присъствие и сила могат да озарят мрачните ни дни. С Негова помощ можем да бъдем благодарни за всеки работен ден.

Уж се поразхлади, но пак припече. Едва се дишаше. Хората търсеха отчаяно глътка свеж въздух.

Матьо пак мърмореше и ръкомахаше с ръце.

Петър го видя, усмихна се и попита:

– Пак ли роптаеше против препятствията, които си срещнал? По-добре гледай на тях като на изграждащи характера ти.

– Присмивай ми се, – измуча недоволно Матьо. – Не мога да ги преместя, нито да си проправя път през тях. Какво да правя тогава?

– Успехът ти се измерва не от мястото, до което си достигнал в живота, а с препятствията, които си преодолял, опитвайки се да го достигнеш.

– Е и какво? От някого помощ ли трябва да искам? – сбърчи нос Матьо.

– Хората са изненадващо щедри на съвети, особено ако първо отделите време да се сприятелите с тях. Бъди им благодарен. Можеш да намериш и човек, който да те насърчава и подкрепя години напред.

– Да бе, иди ти да се катериш по неравностите, – измънка недоволно Матьо.

– Само, когато човек се бори с предизвикателствата, които за момента му изглеждат свръх силите му, расте нагоре.

Матьо продължи да мърмори. Петър го погледна със съжаление и продължи по пътя си.

Ето ви формула за разрушаване на характера ви: Направете всичко възможно, за да избегнете честната работа. Ако искате да изградите характер, вършете нещата си с енергия, отдаденост и ентусиазъм.

Слънцето нажежи всичко наоколо. Хората облизваха пресъхналите си устни, мечтаейки за капчица влага.

Изневиделица се появиха тъмни, оловно – сиви облаци. Чу се гръм и светкавица раздра небето. Заваля обилно. През водната пелена не се виждаше нищо.

Дичо премръзнал крачеше под дъжда. Закъснението му след работа беше станало нещо обикновено. Ако бе тръгнал навреме нямаше да се измокри толкова много.

– Старая се и искам честно заплащане за труда си, – мърмореше недоволно той. – Но защо понякога се изкушавам да правя нещо друго?

Дъждът като че ли вече не го смущаваше и Дичо свободно размишляваше на глас:

– Нито една работа не може да бъде перфектна. А това, че моята не е такава ме разстройва. И точно, когато съм разочарован най-вече от себе си, се изкушавам, да загубя времето си в правене на нещо друго.

Дядо му казваше:

– Избягвайте тези изкушения, те са саморазрушителни.

Дичо много добре знаеше, че ако търси хора, с които да си губи времето, може да ги намери навсякъде, дори и на работното си място.

– Ако търся нещо смислено, – продължи монолога си Дичо, – работата ми сама ще говори за това. Когато дам най-доброто от себе си, не се ли наслаждавам от това, което върша? …….. „Най-лошото нещо, което прави мързелът, е да лиши човека от духовна цел“.

Дичо цопна в една локва и се усмихна:

– Май някой бе казал: „Работата е толкова красиво и полезно нещо, а независимостта е толкова възхитителна, че се чудя защо има мързеливи хора на света?“.

Ако някой наблюдаваше Дичо от страни, щеше да забележи как само за един миг се бе преобразил.

Той бе открил нещо ново за себе си.

– Ще забравя за това, което е отзад и ще се напрегна сили към предстоящото. Така продължавайки напред, ще се движа с една единствена цел, да спечеля наградата.

Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.

Добре маскиран мъж влезе в хранителния магазин на ъгъла. Виждаха се само очите му.

Той сложи банкнота от 50 лева на плота и попита:

– Можете ли да ми ги развалите?

Магазинерът отговори кратко:

– Да – и издърпа чекмеджето пред себе си.

Мъжът внезапно извади пистолет и каза гневно:

– Дайте ми всичките пари.

Магазинерът пребледня и с разтреперана ръка му подаде банкнотите.

Когато бе извикана полиция бе установено нещо много интересно:

– Странно, – каза полицаят, – оставил е банкнота от 50 лева, а е получил само 38 лева.

– 12 лева по-малко?! – възкликна невярващо колегата му.

Всички се държим глупаво понякога, дори ако за разлика от този крадец се опитваме да постъпим правилно.

Важното е, какво научаваме от глупавото си поведение.

Ако не коригираме грешният си избор, това може да се превърне в навик, който негативно ще влияе на характера ни.

Понякога е трудно да признаем, че сме глупави, защото това изисква допълнително да помислим за конкретен недостатък, а това е доста болезнено.

Необходимо е да не бързаме при вземане на решение.

За щастие Бог може да използва глупостта ни, за да ни дисциплинира и оформи. Дисциплината не е „приятна“, но обучението ѝ в крайна сметка дава добри резултати.