Вали и неспира. Такова време навява само тягостни чувства.

Уж е пролет, а не прилича на такава. Облачна и студена, навяваща обреченост. Дръвчетата изгубиха цветовете си, а ние чакаме плод от тях.

Рангел седеше в стаята и се чудеше с какво да се заеме в такова калпаво време.

Някой позвъни на вратата и той отиде да отвори.

– Здравей, Рангеле, – поздрави го съседа му Нестор. – Да имаш шкурка, че не мога да намеря моята, къде съм я забутал.

– Имам, – отговори Рангел. – Я по-напред влез да се видим …

Нестор искаше да каже, че е оставил работата си и бърза, но последва домакина.

Рангел постави бутилка с вино и две чаши на масата и каза:

– Хубаво е, че си се захванал с нещо в това дъждовно време, а аз съм като вързан. Обичам да работя навън. Тук съм се затворил и ме спохождат едни мисли … не е за разправяне. Просто ми е тягостно.

Двамата се чукнаха за здраве.

– В повечето от нашите домове неотменима част са чудовищата, аз така им викам, – подхвана Нестор приказката.

– Чудовища? – изуми се Рангел.

– Говоря за телевизора,- усмихна се Нестор. – Гледам твоя не си го пуснал. А моята се е лепнала за него и гледа поредния сериял.

– Недей говори така за тази техника. По нея дават научно популярни филми, поучителни истории, …. – Рангел заръкомаха, защото не му идваше друго наум, – все нещо човек може да научи.

– Проблема е, – намръщи се Нестор, – че телевизията е преминала всякакви правила и граници. Погледни, дава ни акъл с какво да се храним, какво и къде да учим, дори и сексуалният ни живот контролира. Оставаме без сън вперили непрекъснато очи в това домашно чудовище.

– Е, – леко удари с ръка по масата Рангел, – Не е необходимо да изхвърляме бебето заедно с водата за къпане. Човек сам трябва да си постави граници относно ползването на телевизора.

– Не само за нас самите, но и за нашите деца, – допълни Нестор.

Двамата допиха чашите си. Нестор взе шкурката от съседа си и тръгна да довърши работата си.

Рангел погледна тъмния екран на домашното чудовище и си каза:
– Няма да го пускам сега, ще взема да погледна казанчето в тоалетната. Жената се оплакваше, че капе.

Дъждът се изля , малко преди да връхлети бурята. Светкавици разкъсаха небето. Пердетата на прозореца се залюляха лудо.

Дичо седеше във фотьойла и четеше. Това бе любимото му занимание. За него нямаше дъжд и буря, той бе потънал в друг свят, този на книгата.

Баща му Моньо влезе в стаята и се усмихна. Бе доволен, че синът му обича книгите.

– Мъдростта е високо ценена, – каза Моньо.

– Тя привлича хората, – потвърди Дичо. – Няма равна по стойност на нея.

– За това мъдростта трябва да бъде търсена и изисквана, – наблегна с авторитет бащата. – Тя не идва просто така. Мъдростта е дар от Бога.

– Тя прекъсва всяко объркване и го заменя с яснота, – отбеляза Дичо.

– Свежда взетите решенията до успех. Предупреждава навреме за надигаща се опасност, – продължи в същата насока Моньо.

– Да, но мъдрите хора са податливи на гордост, – констатира с болка Дичо.

– Мъдро сърце, в което има гордост, дава увереност на човека, че може да се издигне над правилата. В началото може да не се забелязва, но след това …….

– Съгласен съм, – поклати глава Дичо, – че ако гордостта не бъде контролирана, тя превръща мъдростта в самонадеяност. Колко е тежко за човека ако позволи на гордостта да заглуши и подтисне страха от Бога.

– Мъдрост, която е изменила облика си, постоянно сигнализира за духовно обсебване, – изтъкна бащата.

– А къде да трябва да търсим истинската мъдрост? – попита Дичо.

– В Библията, книгите, филмите и опита от живота. Но намериш ли я, не я приемай за нещо дадено. Благодари на Бог за мъдрите постижения. Използвай я за Негова слава. Позволи на мъдростта да те смири, а не да ти даде чувство за превъзходство.

– Всички търсим Божията мъдрост, – възторжено възкликна Дичо.

– Мъдростта е активна, жива, но се нуждае от свежо преливане от Бога. Използвай молитвата като връзка с Божията мъдрост, – посъветва го Моньо.

– А как мога да раздавам мъдрост на другите? – Дичо изпитателно погледна баща си.

– Изслушай ги и бъди търпелив. След това със смирение предложи варианти за обмисляне. Не забравяй, мъдростта е учтива.

Търсете мъдрост и я раздавайте щедро на другите. Тя се обуславя от смиреното подчинение на Бога.

Герман се почувстваше много зле. Състоянието му се влоши. Трудно се придвижваше. Цялото тяло го болеше.

Накрая отиде в болницата и получи разочароваща диагноза:

– Имунната ви система е започнала да работи агресивно спрямо тялото ви.

Той лежеше в леглото. Не можеше да движи краката и ръцете си. Челюстта му едва едва се мърдаше и той трудно се хранеше.

Мъка изпълни сърцето му.

– Колко е несправедливо, – каза си Герман. – Защо ми дойде това на главата?

Престана да говори с близките си. По-голямата част от деня прекарваше обърнат към стената.

Събраха се добри специалисти и обсъдиха състоянието му, взема мерки, но болестта прогресираше.

– Какъв е шанса ми да оздравея? – попита Герман.

– От петстотин човека оцелява само един, – бе отговорът, – но ако тялото се мобилизира срещу болестта и ендокринната система заработи пълноценно има надежда.

– Как се е получило всичко това с мен? – Герман бе настойчив, той търсеше изход от положението си.

– При негативни емоции, – обясни лекарят му, – се освобождава хормона на стреса, който поразява цялото тяло. Той подтиска ендокринната система.

Герман след този отговор не спа цяла нощ.

– А ако предизвикам положителни емоции, – каза си той, – това може да ме активизира. Нали „веселото сърце е благотворно лекарство, а унилия дух изсушава костите“. Следователно на разрушеното тяло му е нужна радост.

Герман си спомни, как много учени твърдяха, че смехът е уникално средство за лечение.

Въпреки протестите на лекарите, които го смятаха за безнадеждно болен, той пожела да напусне болницата и да се прибере у дома.

Когато върнаха в къщи, Герман помоли да му се пускат комедии и да му се чете хумористична литература.

След първият смешен филм се смя от сърце и в продължение на два часа не усещаше никаква болка.

И така започна всеки ден лечението си със смях. Спря да приема лекарства. Спеше вече спокойно.

След месец Герман започна да движи пръстите на ръцете си без да изпитва някаква болка. На следващия се движеше в леглото си.

И най-накрая дойде моментът, когато Герман стана от кревата си.

Ставите му станаха още по-подвижни. Започна да свири отново на пиано и се научи да играе тенис. Яздеше кон.

Герман се яви на преглед и изненада лекарят, който му бе предвещал смърт преди 10 години.

Дядо Симеон ловеше последните топли лъчи на есенното слънце. Той седеше на пейката пред дома си и примижаваше срещу слънчевата светлината. Мина чичо Миньо и се спря при стареца.

– Никъде другаде културата не се справя така добре да ни бута към ръба, – недоволно поклати глава дядо Симеон.

– А после ни критикуват и ни карат да се срамуваме, – махна с ръка чичо Миньо.

– И от къде мислиш идва всичко това? – попита язвително дядо Симеон.

– Гледаме филми, слушаме песни и четем книги, които възхваляват извънбрачния секс. Ние се забавляваме от това. Но когато се случи… когато някой, който познаваме, има такава връзка?

– Ние сме шокирани – изтъкна старецът.

– Трябва да се признае, – примирен каза Миньо, – че културата яко работи срещу усилията ни да си поставим морални граници.

– Сексуалната неморалност е ужасно вредна, – вдигна нагоре показалеца си дядо Симеон. – Тя е грях „против собственото ти тяло“. Освен това никога не можеш да избегнеш последиците.

– Можеш напълно да се възстановиш финансово, академично и какво ли още не – описа с ръка безкрайна линия във въздуха Миньо, – но щом стане дума за сексуален грях, това вече е различно.

– Не е ли това, което искат всеки съпруг и съпруга? – попита дядо Симеон. – Чистота, честност в отношенията, разбирателство и подкрепа. Което е най-добро за всеки от тях.

– Така е, – съгласи се Миньо, – предпазната граница за сексуалността трябва да ни спира да правим нещо, което няма да е добро за другия.

– Някои цял живот носят изневерите си като тайна в сърцето си, но това компрометира бъдещите им взаимоотношения. Затова се казва за такива неща: „Избягвай!“ – заключи мъдро дядо Симеон.

Слънцето прежуряше. Лъчите му проблясваха върху вълните на водната шир, чийто край не се виждаше.

Таня почиваше с родителите си на пясъчния бряг край морето. Тя бе само на 10 години, но бе много любознателна и наблюдаваше с интерес голямото водно пространство.

Внезапно нещо много необичайно привлече погледа на момичето. Морето се разпени. На всеки друг това можеше да му се стори тривиално, но момичето бе убедено, че става въпрос за нещо много важно.

На урок по география Таня бе слушала за цунамито. Бе им прожектиран филм, в който се разказваше за някои от признаците при приближаване на цунамито.

– И сега е същото, – каза си Таня. – Водата се пени и внезапно се появява рязък прилив.

Момичето веднага изтича при семейството си и разтревожено каза:

– Трябва да се махаме бързо от тук, скоро ще има цунами.

Баща ѝ тръгна към хотела, за да предупреди персонала му, но майка ѝ посрещна думите ѝ с недоверие. Тя не повярва на дъщеря си.

Таня застана до майка си и смело заяви:

– Мамо, повярвай ми, наистина ще има цунами. Аз тръгвам.

– Чао, – спокойно каза майка ѝ и помаха с ръка.

Бащата на Таня през това време бе предупредил дежурната охрана и хората бързо бяха евакуирани от плажа.

Семейството на Таня се скри в хотела няколко секунди преди да приближи мощната вълна.

Причината за цунамито бе скорошното земетресение не далеко от крайбрежието. Вълната удари обширен район и уби хиляди хора.

Настойчивостта на Таня спаси живота на много люде, които в същия ден почиваха на плажа. Тя бе наградена от властите за това.