Архив за етикет: фигура

Падението

Милен се смяташе все още за християнин.

Един ден той уведоми своите приятели, семейството си и всички, които посещаваха неговата църква:

– Аз не премахвам Исус от живота си, но изоставям религията. Просто напускам религията, не и Исус.

– Какво означава това, – изумени ги попитаха вярващите, които го познаваха.

– Исус все още ще бъде неразделна част от живота ми, просто ще се отърва от всички традиционни начини, по които хората са поддържали тясна връзка с Исус. Това няма да има ефект върху вярата ми. Исус и аз все още ще бъдем много близки. Просто няма да правя всичките тези молитви, четене на Библията, ходене на църква и подобни неща.

Приятелите му изразиха загриженост:

– Премахването на всички практики от живота му, вероятно ще доведе до бързо влошаване на отношенията му с Христос.

Но това не притесни много Милен.

– Да си християнин е по-скоро начин на мислене, – твърдеше категорично той. – Библията е толкова остарял документ, състоящ се от мислите и мненията на толкова много различни писатели. Не е като истински наръчник с правила, който трябва да се следват. Напълно мога да следвам Исус, без да правя нито едно от нещата, които Библията казва да правя.

Мина се време и идеите на Младен коренно се промениха.

Думите му потвърждаваха само едно, отдалечаване все повече от Бога.

Ето какво твърдеше и самият той напълно изменил се, бе потънал в някакви си свои размишления:

– Деконструирах вярата си. Вече не вярвам, че Исус е буквална историческа фигура. Сега изследвам идеята, че „Бог“ всъщност е създаден от човека. Той е възникнал от идеологията на бялото превъзходство.

Защо ги няма на снимката

Сашо пак закъсняваше. Все нещо му се случваше в последния момент преди да тръгне.

Когато отиде на уреченото място, те не бяха вече там. Тъй като предварително се знаеше къде ще ходят, Сашо хукна нататък.

Когато настигна приятелите си, той задъхан ги попита:

– Знаете ли кога и кой е направил първата снимка на жив човек?

– Ох, пак със твоите „великолепни“ открития, – въздъхна Пламен.

– Остави го нека разкаже, – намеси се Асен. – Това е интересно.

Спечелил всеобщото внимание на групата Сашо започна важно и тържествено:

– Първата снимка на жив човек е направена от Луи Дагер през 1838 г. Снимката изобразява фигура на един празен булевард в Париж по средата на следобед.

– Невъзможно! – възкликна Петър. – По това време на деня булевардът и тротоарите би трябвало да са оживени от движението на карети и пешеходци.

– Човекът не е бил сам, – уточни Сашо. – Хора е имало на оживения Boulevard du Temple, където е направена снимката ….

– Но нали каза, че булевардът е бил празен? – обадиха се няколко гласове.

– Просто не се виждат на снимката, – допълни Сашо.

– Как така, ем са били, ем не се виждат на снимката? – ококори очи невярващо експозиция Стефан.

– Времето на експозиция за обработка на снимката, известна като дагеротип, отнема седем минути за заснемане на изображение, което трябваше да бъде неподвижно през това време, – започна да обяснява Сашо, но останалите го гледаха още по-недоумяващо.

Той продължи без да се съобразява с това:

– Изглежда, че мъжът на тротоара е единственият заснет човек, защото той е стоял неподвижен. Смята се, че се е опитвал да излъска ботушите си.

Всички в групата застинаха и занемяха.

– Причината да няма никой друг в кадър е защото всеки останал се е движил прекалено бързо. Поне така твърдят специалисти, – отбеляза Сашо

Понякога неподвижността постига това, което движението и усилието не могат.

Проблем на сърцето

Двамата се срещнаха в градската градина. Краси отвори дланта си и показа на Пламен:

– Ето го.

Предметът представляваше неестествено разкривена дървена фигура.

– Какво е това? – попита Пламен.

– Един от идолите в село. Говорим им, но те не чуват. Кланят се на това, дори му правят дарове.

– Идолопоклонството е проблем на сърцето, – отбеляза Пламен. – За съжаление всички се борим с него.

– Глупости! – възкликна възмутено Краси. – Да си ме видял да се кланям някога на подобно чучело?

– Идолът може да бъде, – Пламен се почеса зад врата, – всичко различно от Бог, което смятаме за съществено за нашия живот, нашата представа за себе си, нашето задоволство или това, което приемаме. Дори неща, които изглеждат добри, могат да станат идоли за нас.

– Какво говориш? – Краси опули очи.

– Когато търсим утеха или самооценка от нещо различно от живия Бог, ние извършваме идолопоклонство.

Краси стоеше като стреснат. Когато дойде на себе си каза:

– Май си прав. До сега не бях се замислял над това. Ще трябва да започна да унищожавам идолите в сърцето си.

– Всеки осъзнавайки какво го отделя от Бога, разбира, че това е поредния идол – усмихна се Пламен – и се стреми да го премахне от себе си. Хубавото е, че има Кой да ни изобличава и помага в това дело.

Пренебрегнат талант

images1Децата бяха притихнали и слушаха внимателно. Учителката обясняваше как се рисува дърво:

– Ето това, което ви прилича на морков, можете да използвате за ствол, – гласът ѝ следваше ръката ѝ, която оставяше графитна диря върху средно голям бял картон. – Следват равни, тънки клони, а от тях се разклоняват такива мънички клонки, които с големите оформят короната на дървото.

Една част от децата гледаха дървото и мълчаха, други нервно въртяха молив или пастел в ръцете си, а трети надвесили се над белия лист, очакваха с нетърпение да започнат.

– Е, – усмихна се учителката, – сега е ваш ред, да нарисувате дърво.

Момчета и момичета като събудени от сън започнаха едни бързо, други бавно да оформят своите дървета върху листовете пред тях. Имаше и трети, които безпомощно се взираха във нарисуваното от учителката и нерешително приближаваха ръката си, но не започваха, а страхливо се отдръпваха назад.

Петрана реши да нарисува своето дърво така, както тя го виждаше. Използва формата на морков за ствол, но клоните ѝ бяха вълнообразни.

Момичето оглеждаше старателно рисунката си и си мислеше: „Тези разклонения на дървото се получиха доста гъвкави. Така са по-красиви и на мен повече ми харесват. От далече си личи, че това е истинско дърво. Усеща се как вятърът люлее клоните му ……“

Петрана продължаваше да се любува на дървото си, тя очакваше похвала за своето творение. Надяваше се другите да се възхищават от него, но ….

– Петрана, това изобщо не прилича на дърво, – грубо я смъмри учителката. – Ти погрешно си го нарисувала. Какво ви показаха аз?

Момичето наведе глава и едва не се разплака.

В този миг пет годишната Петрана се зарече: “ Ще ви докажа, че мога да рисувам дървета и то истински …“

Но на глас не отрони нито една дума.

Минаха години. Петрана Василева стана художничка.

Тя рисуваше не само дървета, но всяка една от фигурите в картините ѝ сякаш се движеше. Клоните на дърветата се разлюляваха от тих или бурен вятър. Топката летеше нагори, намеквайки за сблъсъка се преди секунда с твърдия паваж……  В картините ѝ се усещаше движение и нестихващ живот.

За Него изглеждаме само по един начин

imagesКаква радост! Донка си имаше вече приятел. Заради него тя се опитваше да направи фигурата си по-елегантна.

Започна да посещава фитнес зала. Тичаше сутрин и вечер по един час. Обличаше се стилно, следейки новите тенденции в модата. Внимаваше в това какъв цвят и кройка трябват да бъдат дрехите ѝ според сезона.

– Само така ще бъда по-привлекателна за него, – казваше си тя.

От къде черпеше това младо момиче информация за новото си преобразование? Как от къде?! Нали така я съветваха всички женски списания.

Един ден Пенко я погледна в очите ѝ и каза:

– Обичах те и тогава, когато бе по-тежка и не се притесняваше за това, какво точно носиш.

Донка осъзна каква субективна „красота“ е искала да изгради у себе си. И никой не би се учудел на това. Гледната точка за красотата лесно се влияе от другите.

Ние често се фокусираме на външното, забравяйки значението на вътрешната ни красота.

Но Бог ни вижда само по един начин. За Него сме прекрасни и любими деца. И не би могло да бъде по друг начин, тъй като ние сме създадени по Негов образ.

Няма значение какво другите мислят за нас или какво мнение имаме за себе си, важното е, че ние сме красиви и прекрасни за Бога.