Тони бе затворено дете. Във всичко, което започнеше се чувстваше несигурен и неуверен.

Тони се стараеше и в училище и у дома, но получаваше поредния упрек:

– Можеше и по-добре да се справиш, – мърмореше назидателно баща му.

Търсеше одобрени, но така и не го получи.

Тони порасна и възмъжа, но несигурността си остана в него.

Той непрекъснато си задаваше въпроси от рода:

– Достатъчно добре ли го направих? Можех ли нещо повече от това? Нима пак се изложих? …..

Един ден приятелят му Тошко го покани да посетят една група. Там бяха само младежи. Те изучаваха Библията.

За първи път Тони научи, че Бог го е създал, обича го и го цени като Свой син.

В тази група Господ докосна жадуващият за одобрение младеж. И осъзналият се млад човек прие Исус като свой Спасител.

Изведнъж Тони намери сигурността и одобрението, за което дълго копнееше.

Сега можеше вече да живее с увереността, че е ценен и приет.

Тони чу нежният Глас, Който му пошепна:

– Ти си ценен и почитан в очите ми. . . . Обичам те.

Тези думи подтикнаха Тони да направи всичко по силите си за Бога във всяка задача, за която бе призован.

Днес той насърчава другите:

– Ние сме приети и одобрени от Исус. Нека днес уверено живеем с тази истина.

Стойността, която Бог придава на тези, които обича, не идва от това, което правят за Него, а поради една единствена причина – Той ни е избрал да бъдем Негови.

Кремена бе притеснена, по-точно объркана. Трудно ѝ бе да сподели с майка си, защото тя винаги я укоряваше. С баща си почти никога не разговаряше освен за оценките в училище.

Не можеше да сподели и с приятелката си Виктория, защото това, което ѝ казваше насаме го чуваше от друг по-късно.

Измъчваше се и не знаеше как да постъпи.

Кремена седеше на пейката пред блока, потънала в нерадостните си мисли.

Съседката Марта забеляза угриженото лице на девойката, приближи внимателно към нея и каза:

– Гледам те от известно време. Стоиш омърлушена, забила поглед в земята. Вероятно имаш проблем и няма с кого да го споделиш.

Кремена изтръпна и си помисли:

„Тази жена чете мислите ми. Иначе от къде ще знае, как се чувствам?“

Девойката погледна изплашено жената и бе готова да побегне.

– Не се чуди, че отгатнах, какво става с теб, – заговори успокоително Марта, – на лицето ти всичко е изписано. Не забравяй! И аз някога съм била млада.

Това като че ли поотпусна Кремена. И тя тъжно промълви:

– Жоро ме обича и ми предложи да се оженим. Той е страхотен, но аз не го обичам. Трябва ли да се омъжа за него и да вярвам, че любовта ще дойде по-късно?

Трудна ситуация, върху която човек може да разсъждава безкрайно.

– Запитай се, – предложи Марта, – дали би могла да обикнеш този човек, само защото отговаря на определени условия. Здрав е. Има добра работа. Осигурява нуждите ми и отговаря на очакванията ми.

– Може би, – несигурно отговори Кремена.

– Ако е така, – усмихна се Марта, – чувството, което изпитваш към този младеж се нарича „условна любов“. А такава оцелява само, ако са изпълнени определени условия.

– Е, това не звучи много добре, – Кремена се сконфузи. – Тогава каква любов трябва да изпитвам към човека, за когото трябва да се оженя?

– Трябва да обичаш безусловно човека до себе си.

– Какво означава това?

– Каквото и да прави, както и да се промени, дори да претърпи големи загуби, ….. нищо от това да не може да унищожи любовта ти към него.

– Хмм. С Жоро бих могла да опитам така.

– Готова ли си да рискуваш и преминеш през всякакъв вид обстоятелства с този човек, за да научиш какъв е този вид любов? – предизвика я Марта.

– Честно казано не знам, – призна си Кремена.

– Когато съм в затруднение, аз се обръщам към Бога и търся мъдрост от Него.

– Навярно и аз трябва да направя така, – решително каза Кремена.

Лицето на девойката се разведри. Тя стана от пейката и тръгна към дома си.

В училището щеше да има голям празник. На Атанаска ѝ ушиха красива бяла рокля за случая.

Когато се готвеше да тръгне за тържеството, тя обу бели чорапи и бели обувки. Истинска принцеса в бяло.

Когато наближи моста, който щеше да я отведе на другия бряг, където бе училището, Атанаска видя, че в реката се дави малко котенце.

Тя веднага слезе надолу по брега. Краката ѝ затънаха в тинята, но момиченцето продължи напред във водата. Успя да хване уплашеното животинче и го изнесе на сушата.

Атанаска бе цялата в кал и мазни петна от мазут. Всякакви боклуци бяха полепнали по красивата ѝ бяла рокля.

Момичето закъсняваше и побърза към училищната сграда.

Когато я видяха, децата започнаха да ѝ се смеят, а една от учителките ѝ се скара:

– Как можеш да дойдеш такава окаляна? Бързо в къщи. Иди се преоблечи и ела.

Атанаска бе прегърнала котенцето. Разплака се и потегли към дома си.

Като я видя майка ѝ едва не припадна., а баба ѝ кротко я попита:

– Насе, какво ти се е случило?

– Бабо, – момичето плачеше с глас, – котето ….реката …щ …. удави

И тя показа малката космата топка, която се бе сгушила в нея.

– Роклята, – извика майка ѝ, когато се посъвзе малко, – хубавата рокля, ….. съсипала си я.

Но баба ѝ я разбра.

– Няма нищо, – добродушно каза старата жена, – нашето дете е милостиво. Притекло се е на помощ на това малко удавниче. Насе, иди се измий и се преоблечи, че ще пропуснеш празника.

– А котето?

Очите на момичето умоляваха: „Нека да остане у дома“.

Майка ѝ въздъхна и добави:

– Добре, нека остане.

На този ден нямаше по-щастлива от Атанаска.

Елена бе млада майка. Тя бе старателна домакиня. Днес реши:

– Ще приготвя картофите така, както Дичо ги обича. Той скоро ще се върне от училище и сигурно много ще се зарадва на изненадата.

Дичо вървеше по улицата. По пътя за къщи той си припомняше всички неща, които го бяха поразили този ден.

– Ще разкажа на мама всичко, което видях и преживях, – замечта се момчето. – Ще бъда много подробен, за да разбере всичко.

С радостен вик Дичо се втурна в кухнята и прегърна майка си през кръста. Тя внимателно го отстрани и го посъветва:

– По-внимателно, без да искам мога да те попаря или изгоря.

Дичо седна послушно на близкия стол и започна да разказва, преживяванията си през този ден.

Майка му бе заангажирана с готвенето и не го слушаше. Тя бе невнимателна слушателка. Отговаряше кратко на сина си, без да задава въпроси.

Изминаха няколко минути и Дичо с болка усети, че майка му изобщо не го слуша.

Той дръпна полата ѝ с все сила. Елена се олюля и щеше да падне.

– Какво правиш? – извика тя.

– Мамо, слушай ме с очите, – изкрещя Дичо.

Елена се смути и си помисли:

„Малкият е пощурял“.

Но после осъзна какво искаше да ѝ каже синът ѝ.

Неговият призив беше пределно ясен: „Изслушай ме. Искам да бъда важен за теб в тази минута“.

Рано сутринта Катя и Павел тихо се съвещаваха, над няколко листа изписани с дребен почерк.

От днес започна работата им като помощници на директора.

Бе им зададена задача:

– От тези листове, – бе казал директорът, – трябва кратко и ясно да извадите съобщенията предназначени за нашето училище. Учениците не обичат многословието и се дразнят ако нещо не са разбрали. Затова постарайте се съучениците ви да разберат точно нещата.

Това не се оказа много лесно за младите помощници. Дори ги изнерви допълнително и ги поизпоти.

На помощ им дойде учителката по литература в горните класове. Тя леко ги поведе и те успешно оформиха изреченията.

До тук добре, но се появи ново препятствие.

Извадения текст, трябваше да се прочете ясно и гладко.

– О, това не е за мен, – Катя веднага се дръпна назад.

Павел бе притеснен. Едно е да четеш на дядо си вестник или на по-малкия си брат приказка, но тук те слуша цялото училище.

Павел взе листа и започна да се упражнява. От време на време запъваше и пак почваше от начало.

Наближаваше и времето за четенето по микрофона. Катя показа на Павел, че му стиска палци и се отдръпна.

Включиха микрофона. Буквите заиграха пред очите на момчето и дори се сляха. Павел едва не припадна.

Тогава усети една силна ръка върху рамото си и чу окуражителен мъжки глас:

– Смело, момчето ми. Ще успееш. Само не се страхувай.

И Павел започна. Не направи нито една грешка, а гласът му звучеше уверено.

Когато всичко свърши, той се строполи на стола.

– Много добре беше, – дотича до него Катя и го прегърна.

До края на деня двамата помощници трябваше да се срещнат с различни ученици и да разрешат проблемите им, но и това не се оказа толкова лесно.

Приключили работата си Павел и Катя обезсърчени и много изморени се готвеха да напуснат директорския кабинет.

Точно тогава влезе директорът и ги покани да седнат.

– Е, как мина първият ви ден като мои помощници?

Катя бе навела глава и не смееше да погледне никого.

– Провалихме се, – изпъшка Павел. – Добре, че останалите учители се намесваха та ни помагаха.

– Тук всички си помагаме, – уточни директорът. – За това и успяваме.

– Ние мислехме, че е толкова лесно …… – и Катя се разплака.

– Има още много да учим преди да предявим претенции да станем ваши помощници, – тъжно каза Павел.

– За учене, всеки се учи, – весело отвърна директорът. – Дори и ние въпреки, че според вас сме толкова големи, продължаваме да се учим. Не се отчайвайте. В живота има и такива дни, но те ни подготвят и оформят за нещо по-хубаво.

– Благодаря ви, – очите на Павел светнаха. – Нищо в живота не се постига лесно. Това са ми го казвали не един път в в къщи. Чувал съм го десетки пъти, но до сега не съм го разбирал.

– Каня ви да идвате по-често и да ни помагате, – усмихна се директорът. – Има какво да научим от вас. Бяхте инициативни, не се отказвайте толкова лесно.

– Ще дойдем пак, – казаха в един глас Катя и Павел.

Излязоха от кабинета на директора, но вече не бяха омърлушени. Сега имаха явна цел.