Животните се нуждаят от обучение, преди да бъдат използвани. Конете трябва да се обучат преди да се използват за езда. Воловете трябва да бъдат научени да орат. Дори кучетата ходят на училище.

Но оселът на Исус беше необязден. Това можеше да доведе до непредвидени произшествия. Представете си само, колко народ имаше наоколо. Всеки викаше, размахваше клони и дрехи, скачаше и ръкомахаше.

Това можеше да подплаши всяко неопитното животно. И  ако ослето бе хукнало и бе започнало да реве, всичко би се провалило. Щеше се получи голям цирк.

Но нищо такова не се случи. Всичко стана тържествено и внушително.

Явно трябваме на Господа такива, каквито сме. Диви,необуздани, необяздени и необучени.

В много фирми наемат само млади хора, които не са работили още. Опита е хубаво нещо, но може да се превърне и в пречка.

Опитността може да се изразява в лоши навици, които трудно се изкореняват. В нашата страна опитните хора са се научили как да вършат по-малко работа, а същевременно да симулират, че са много заети. Такива „опитни” служители не стават за истинска работа.

Онова, което Бог цени в нас, е посвещението, желанието, отдадеността, готовността да изпълняваме волята Му, без да възразяваме, без да се опитваме да даваме много съвети и без да се правим на много знаещи и можещи.

Църквата е понесла огромни загуби точно от опитни хора, които решават да пренесат своите знания и умения от светския живот в нея. Те не могат да проумеят, че това е територия, в която важат съвсем други закони.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.

Мъж и жена завели трите си малки деца на неделно училище. Започнал урока.

Учителят казал:

– Следващата заповед на Христос е посветена на родителите и тя гласи така: „Почитай баща си и майка си …..

Децата слушали внимателно, без да откъсват поглед от преподаващия.

– Кажете деца, как ще звучи заповед, където Господ ни учи, как да се отнасяме към нашите братя и сестри? – попитал учителят.

Най-голямото момче от трите деца, който били доведени същия ден от родителите си, без много да се замисли, изтърсил:

– Не убивай…..

На Симеон никак не му се ставаше сутрин. Майка му най-малко три пъти го викаше, докато се надигне от кревата. Той най-много се радваше на почивните дни, защото не трябваше да става рано, за да отиде на училище.

Симеон беше вече ученик в пети клас, но навика „да си поспи още малко“  все още не бе го изоставил.

Една сутрин майка му задърпа завивката му и започна да го потупва по гърба:

– Хайде, Мони, време е за училище.

Симеон надникна изпод завивката и недоволно измърмори:

– Днес не може ли да не ходя на училище?

На кой ли ученик не му е хрумвало по някакъв начин да се измъкне и да не ходи на училище? На Симеон често му минаваше такава мисъл, особено сутрин, когато трябваше да става рано, за да върви на училище.

Бащата чу мърморенето на сина си, помисли малко и каза:

– Може, само ако бързо се облечеш, оправиш си кревата и се нахраниш.

Симеон повярва и с радост направи всичко изброено от баща му, когато чу майка му да казва:

– Честит първи април, Мони!

Симеон се ядоса, сграбчи чантата си и я хвърли на земята.

А майка му съвсем спокойно продължи:

– Имаш 30 минути, за да стигнеш до училище. Днес поне няма да закъснееш.

Жалко, че „хубавите неща“ стават точно на 1-ви април.

Матей се роди с диагноза артрогрипоза. Това заболяване засяга опорно двигателния апарат. Характеризира се с деформация на крайниците, недоразвити стави и мускули, а също и фиброза. Най-тежката форма е свързана с нарушение на почти всички стави, включително и тези на челюстта.

Лекарите веднага казаха на майка му:

– Детето няма да живее дълго и трябва да се приготвите за погребението му.

Околните си шепнеха тихо:

– Защо изобщо го храни? И без това всичко е напразно.

Въпреки всички прогнози Матей оцеля. Той имаше силно деформирани ръце и крака, а главата му е толкова много извита назад, че опира гърба му.

Когато бе малък той постоянно търсеше подходяща работа за себе си. Матей не искаше да бъде в тежест на другите.

Колкото и странно да е, той успешно завърши училище, а след това университет със специалност счетоводство. Започна да изнася и лекции за мотивацията, които имаха голям успех.

– Ние никога не се отнасяме към него като непълноценен човек, – казват членовете на семейството му. – Ако той поиска да прави нещо, което правят и другите, ние не го спираме, независимо от това, че не може да ползва инвалидна количка поради заболяването си и трудно се придвижва.

– Той дълго ме молеше да ходи на училище наравно с другите – каза майка му – и аз му позволих.

През целия си живот Матей е трябвало да адаптира с изкривеното си тяло към света около него. Но сега той е успял  напълно да се приспособи и се чувства като нормален човек.

В момента Матей се занимава със счетоводство и дава консултации, чрез телевизията, мобилния си телефон, компютъра и Интернет.

Сега той работи като счетоводител и е се проявява като отличен оратор. Матей живее пълноценен живот. Той има много приятели, които го подкрепят.