Девет часа остана на крака. Безброй удари с жестокия бич, завършващ със малки стъкълца, израниха гърба Му.

Можеше всеки момент да изгуби съзнание, но адреналина, предизвикан от безпокойството Му, Го накара да се напрегне, докато се изкачваше към Своята Голгота.

Положиха Го на главната греда и дръпнаха ръцете Му в страни върху поставеното на кръст четвъртито дърво. Той не се съпротиви, когато гвоздеите се врязаха в ръцете му. Само силна болка се изписа върху лицето Му.

Екзекуторите с раздразнени гласове разпъждаха тълпата.

Скърбяща жена крещеше името Му. Тя протягаше отчаяни ръце, но войниците и изтласканите люде я избутваха назад, където тя примря омаломощена на земята.

– Майка Ми, – прошепнаха пресъхналите Му устни.

Шумът от войниците и продължителните викове на разпънатите жертви удавиха  всичко останало.

Той се напрегна от поредния удар на чука, прикрепящ дървената подпора към гредата за нозете Му.

Беше обречен на бавна и сигурна смърт, но любовта Му Го успокои.

„Това е израз на голямата Ми обич към вас, неразумни люде, – помисли си Той. – Има ли смисъл да се съпротивлявам? Не трябва да се отказвам. Трябва да издържа до края“.

Привързаността на Отец към човечеството завърши с този акт на себеотдаване.

– Татко, прости им! – извика Той от кръста. – Те не знаят какво правят.

Ако беше само човек, отдавна щеше се изчерпи, но Исус, Божият Агнец, през Който, както преди, напълно протичаше животът, извика с ясен, звънък и тържествуващ глас:

– Свърши се!

Жертвата за нашите грехове бе направена. Грехът ни бе простен! Чувството за вина бе изкупено! Сега ни се предлага вечен живот!

Всичко свърши! Цената бе платена!

Невена стоеше мълчаливо сама в болничната стаята. Тя бе сложила внимателно ръка на гърба на бебето, надявайки се да чуе, че сърцето му все още бие. Пелените му бяха напоени с кръв, а болката в гърдите ѝ бе неописуема.

Докато чакаше лекарите да го оперират, тя беше силно притиснала детето до гърдите си. Дрехите ѝ лепнеха от кръв, но това не я интересуваше. Това бе нейния син. Тя му пееше тихо в страданието си.

Когато медицинската сестра взе бебето, ръцете ѝ се обляха от кръвта на малкото.

Изведнъж пълната тежест на Голгота се стовари върху Невена. Тя внезапно осъзна страданието и смъртта на Исус на Кръста.

– Господи, – прошепна Невена със пресъхнали устни, – приемам Твоя дар на спасението и отдавам живота си на Теб. Докато държах полумъртвия си син, усетих, колко велика е Твоята любов. Та Ти ми даде най-скъпото ….. Своя Син, Който понесе наказанието за моите грехове. Сега, разбирам, че понасям последствията от собствените си грешни и бунтарски избори в този свят. Едва днес виждам ясно, че цялата ми болка и мъка е в резултат на това, че Те отхвърлих и счетох за нищо пролятата кръв на Исус Христос.

Синът на Невена оживя, но тя запомни този ден изпълнен с предизвикателство и страх.

В сянката на Кръста ни е трудно да осъдим Бог, че е допуснал да страдаме.

Всяка неделя, децата посещаваха с радост организираното за тях училище в църквата. Днес те бяха съсредоточени, погълнати от урока и внимателно слушаха.

Изведнъж вратата се отвори. Виновно навел глава в стаята влезе Тони. Учителката Атанаска Горанова му кимна и му посочи един от свободните столове.

Тони се намести на мястото си. Вместо да се вслуша в урока, той хитро присви очи и внимателно започна да се оглежда.

Забеляза, как Лидия бе леко отворила уста и със затаен дъх слушаше историята, която разказваше Горанова. Внезапно ръката му се появи зад гърба на зяпналото момиче и силно дръпна плитката ѝ.

Последва писък. Всички погледи се стовариха като огромен чук върху нахалника, нарушил задушевната атмосфера.
Тони гузно наведе глава. Всички се успокоиха и урокът продължи.

Но малкият немирник не можеше да стои на едно място. Той дръпна елека на Нено, ощипа Росето, ритна с крак Стоян,… Белите му бяха многобройни.

Горанова не се сдържа и укори Тони:

– Държиш се като неутолим грешник!

Тони не се трогна много от думите ѝ. Зае предизвикателна поза и нахално попита:

– А нима, вие, не съгрешавате?

– Аз се покаях и Исус ме изкупи от вината за греха, – подчерта Горанова.

– А защо сте се покаяли? – попита Тони, като хитро погледна учителката, а на устните му се появи лукава усмивка.

– Ами …., – Горанова се смути и се почуди какво да му отговори, – навярно ми е писнало да греша.

– Представям си колко много е трябвало да съгрешавате, за да ви омръзне, да правите това, – самодоволно заключи Тони.

Към нахалника полетяха множество юмручета, в отговор на смута, който той бе предизвикал между децата. Учителката едва успя да успокои обстановката. И урока след много прекъсвания отново продължи.

До края на занятието Тони не мръдна от стола си. Най-после думите на това, което разказваше Горанова достигнаха и до него. Тя говореше за победата на Давид над Голиат.

Слънцето от ден на ден все по-ярко и топло обгръщаше земята. Цветята, тревичките, дърветата, храстите, животните и хората се радваха на хубавото време.

Само Цветан бе навел глава. Той бе потънал в тъжните си мисли. Стефан го приближи и понеже знаеше за какво тъгува приятелят му, опита се да го развесели:

– Цецо, какво толкова е станало?! На всеки може да се случи. Не увесвай нос, с това няма да разрешиш проблемите си.

– Има моменти, когато е естествено и лесно да бъдеш добър, – тъжно каза Цветан, – да бъдеш внимателен и да се грижиш за другите. Но ето, както днес това бе последното нещо, което бих искал да направя.

– Това е напълно естествено, – вдигна рамене Стефан. – Сърцата ни не могат да бъдат препълнени с доброта към хората, които ни дразнят или по някакъв начин са ни наранили. Или такива индивиди, с които се конкурираме, или са наши врагове.

– Конфликтите и различията са неизбежни, – въздъхна тежко Цветан, – това го знам добре. Но защо  възникват точно тогава, когато човек трудно може да се покаже добър?

– При всякакъв случай и ситуация трябва да бъдем благи и отзивчиви с всички, – поклати глава Стефан. – Особено с тези, които не са съгласни с нас. Ние трябва да сме готови да бъдем състрадателни, добродушни, полезни и добросърдечни. Нима не се радваш, че ни се предоставя възможност да правим добри неща за другите?

– Лесно е да се каже, че трябва да правим добро и да даваме, без да очакваме нещо в замяна….., – Цветан изкриви устните си в някакво подобие на усмивка.

– Но наградата ни ще бъде голяма за това, – прекъсна го бързо Стефан.

– Съгласен съм, че имаме безброй възможности да бъдем добри и отзивчиви, но може би трябва да си поставим за цел, да не пропускаме всеки възможен шанс за това? – каза малко окуражен Цветан.

– Нека не отвръщаме зло за зло, но винаги да се стараем да правим добро, – вдигна палеца си нагоре Стефан и намигна на приятеля си.

– Така да бъде, – тупна го по рамото Цветан и гръмко се разсмя.

Денят бе слънчев и много хора бяха излезли навън. Разхождаха се улиците, усмихваха се и се веселяха.

Дида и Стойо не останаха назад и тръгнаха да се видят с приятели и познати.

Когато наближиха църквата забелязаха, че пред нея се бе свил върху коленете си човек облечен в дрипи. Той бе протегнал отворената си длан, очаквайки някой от минаващите да се смили над него и пусне някоя монета.

– Този пак е тук, – измърмори недоволно Стойо.

– Беден е човекът, – въздъхна Дида съчувствено, – няма достатъчно, за да преживява.

– Знаем ги тия, – скръцна със зъби Стойо. – Да му дадат поне една метла да събере опадалите листа пред църквата. Така поне ще си заслужи хляба.

– Не виждаш ли, че едва се движи, – възпротиви се Дида.

В това време край просяка мина изпъчил напред шкембе господин, който го срита и му кресна:

– Махай се от тук, мършо“ такава! Не мърси Господния храм.

Просякът погледна след отминаващият наперен мъж и каза:

– Бъдете щастлив, господине!

Дида прехапа устни, а Стойо озадачен попита:

– Нима е толкова смирен?

Просякът бе дочул думите на Стойо, за това се обърна към него и му каза:

– Не, господине, но ако този човек беше щастлив нямаше да ме ритне.

Нека бъдем състрадателни дори и към тези, които неприятелски са настроени към нас, защото те не са щастливи ….