Библията казва за мъдростта: „Приклони ухото си та чуй думите на мъдрите, И взимай присърце моето знание. Защото е приятно, ако ги пазиш вътре в себе си и да бъдат всякога готови върху устните ти“.
Забележете четирите действия в това изречение: чуйте, вземи присърце, пази ги, готов да ги изкажеш. Това са белезите на мъдрост.

Не може просто да научиш нещо и да стане по-мъдър, ти трябва и да го запомниш. И не може просто да го запомниш, ти трябва и да го приложиш. Защото, ако не си го спомняш и не го използваш, в крайна сметка се налага да учиш същия урока отново и отново.

Хората казват: „Аз не мога да си спомня нищо!“ О, можете. Спомняте си винаги това, което е важно за вас. Спомняте си това, което обичате.

Например много от вас казват: „Аз не мога да запомня Библията“,  но можете да цитирам текстове на популярни песни, любимата си рецепта или нещо друго, когато ви е грижи за него.

Ако истината, Библията е важна за вас, ще я запомните, ще си я спомните, ще я репетирате. Тя ще ви укрепи и ще я приложите в живота си. Освен това Библията може да промени живота ви.

„Приклони ухото си към беседите ми. Да се не отдалечат от очите ти. Пази ги дълбоко в сърцето си. Защото те са живот за тия, които ги намират и здраве за цялата им снага“.

Усмивка, създаваща „аромат“. Външно тя е незабележима, а вътрешно много ярка. Тази усмивка не се изразява с устни, а с очите и цялото лице.

Леко издърпайте нагоре ъгълчетата на устните си, така сякаш ще се усмихнете, но не сте успели да сведете усмивката си до края. Но мислено тя е извършена цялостно.

Дръпнете ъглите на очите и леко повдигнете лицевите мускули, които са директно под очите. Включете вътрешното си чувство на радост, запалете го с очите си.

Сформирайте такова състояние на радост предизвикано по този начин. Направете го стабилно. Научете се да се намирате в него и колкото може по-често го включвайте всеки път, когато сте с хората, особено тези, които харесвате.

След като практикувате известно време, ще усетите как сте станали по-привлекателни и колко много ще се харесвате на хората.

Запалете огъня в себе си и този огън ще запали околните.

Намериха я с прерязани вени в локва кръв. Странното бе, че бе изгубила съзнание, но кръвта бе спряла.

Пена бе възрастна жена.  До скоро се подпираше на бастунчето си и ходеше до магазина, дори успяваше по чуден начин да си прекопае градинката.

Но вчера как се завъртя крака ѝ и тя не можа да го изправи. Разтичаха се съседите, защото я видяха в двора, когато падна безпомощно на плочките.

Медицинската сестра, когато дойде, немарливо забоде иглата в крака ѝ, лекарството не стигна на нужното място, а след два дни я откараха в болницата в града.

– Трябваше да дойдете веднага, – скара се лекарят, след като прегледа Пена. – Нищо не мога да направя. Ще ви изпиша обезболяващи, но няма да можете да се движите вече.

С болка и отчаяние, Пена се прибра в дома си. Тя живееше сама. Децата ѝ бяха в чужбина, кой щеше да се погрижи за нея.

Привечер дойде да я види брат ѝ.

– Какво ще правиш, Пено? – смръщи вежди той. – Кой ще те погледне? Кой ще се грижи за теб? Окачи си въжето или вземи ножа и се отървай, няма защо да се мъчиш повече.

Брат ѝ си замина, а тези думи звучаха в ушите ѝ и не ѝ даваха мира.

– Няма кой да се погрижи за мен, – каза си тя, – поне да не тежа на никого…

Хвана ножа и преряза вените на ръцете си. Потече кръв, но това не я уплаши….., а после изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си видя малката си внучка, която бе кръстена на нея. Детето видя, че баба му отвори очи и изтича до нея.

– Бабо, какво си направила, – извика детето, – хайде да се молим, Бог да ти прости, за това, което си сторила.

Пена погледна Пепи, очите ѝ се насълзиха и тя почна бавно да мълви:

– Господи, прости ми. Извърших голям грях, посегнах на живота си. Бях огорчена от думите на брат си, забравих за Теб …..Ти никога не си ме оставял …..

Внучката я бе хванала за ръка и безмълвно мърдаше устни. Пена и детето дълго се молиха. Изведнъж момиченцето подскочи и извика:

– Бабо стани и ходи, Бог  ти прости безумието, което си извършила….

Пена се повдигна леко и направи две несигурни крачки. Но изведнъж усети сила в нозете си и започна бодро да крачи из стаята. Бог наистина ѝ бе простил….

В залата се усещаше напрежение. Някои стояха със зяпнали уста, а други си шушукаха.

Мери бе успяла до сега да отговори на всичките въпросите в играта и бе спечелила 500 хиляди евро.

– Вие играхте страхотно, – каза водещият на играта, – а сега ще се изложите ли на риск да загубите досегашната спечелена сума, която никак не е малко или …. сте решили да си тръгнете от тук с един милион?

Мери дъвчеше устните си от напрежение. Ръцете ѝ бяха свити в юмрук.

Тя поглеждаше водещия, после забиваше поглед в пода и леко потрепваше.

– Ще вземете ли досега спечелените пари или ще играете по-нататък, където ви очаква голямата награда?

Предизвикателството бе голямо.

– Разбира се, – набра смелост Мери, в гласа ѝ се усещаха нотки на тържество. – Ще играя по-нататък.

– Внимание, въпрос за 1 милион евро, започна бавни и тържествено водещият. – Коя от тези птици не прави гнездо: а) врабче, б) дрозд, с) сврака, d) кукувица.

– Бих искала да използвам и последната подсказка, нека да позвъним на Павел Иванов.

На Мери ѝ връчиха слушалката и тя повтори въпроса на Павел.

– По дяволите, Мери! Това е много просто! Кукувица!

– Сигурен ли си?

– Разбира се.

Мери се обърна към водещия и смело каза:

– Моят отговор е кукувица.

– Това окончателният ви отговор ли е? – попита водещият.

– Да!

Настъпи дълга продължителна пауза. Изведнъж водещият извика:

– Кукувица, това е правилният отговор! Мери поздравявам ви, вие спечелихте един милион.

На следващия ден Мери покани Павел, за да отпразнува с него победата.

– Интересно, Павле, от къде бе сигурен, че точно кукувицата не си прави гнездо?

– Защото тя живее в кутията на часовника, глупачето ми ….

Галя започваше работа много рано. Всяка сутрин преди да отиде на работното си място, тя трябваше да заведе сина си в детската градина. За да успее да отиде навреме Галя хващаше първия трамвай. Завеждаше сина си до детската градина, предаваше го на учителката, а след това бягаше към спирката и чакаше следващия трамвай.

След няколко закъснения, предупредиха Галя, че ще я уволнят.

„Как ще преживяваме само със заплатата на мъжа ми, – притеснено си мислеше Галя. – Какво да направя, за да не ме уволнят?“

Тя хапеше устни и крачеше нервно из стаята.

Накрая Галя неохотно и със свито сърце реши:

– Ще го пусна да слезе на спирката и нека сам да отиде до детската градина. Вярно е, че е само на три години, но той трябва да успее.

Всичко стана още от първият път. Но тези секунди за Галя бяха мъчителни и ужасни. Тя се мяташе в полупразния трамвай, докато синът ѝ влезеше в детската гадина.

Веднъж Галя забеляза, че трамвая много бавно тръгваше от спирката, където тя се разделяше със сина си и набираше скорост едва след като Валери влезеше в детската градина. Тя не можеше да си обясни тази странна закономерност, но в замяна на това бе спокойна за сина си.

Това продължи три години, докато малкият Валери ходеше на детска градина.

Всичко стана ясно, когато синът на Галя тръгна на училище.

Веднъж Валери отиде с майка си на нейната работа и тогава ватманката се обърна към него:

– Здравей, малкия! Вече си пораснал! Помниш ли как с майка ти те изпращахме до детската градина?

Добрината на тази жена стопли сърцето на малкия Валери.

„Каква чудна жена е тази ватманка, – помисли си Валери. – Съвсем безкористно бе задържала трамвая, само заради спокойствието на мама. Та тя дори не я познаваше!“