Трудно е да се овладее един музикален инструмент. За това е необходимо постоянство и много труд.
Петър Илиев от малък бе привлечен от цигулката. Дядо му бе голям майстор на този струнен инструмент.
– Слушах го как свири – казваше Петър, – още, когато бях съвсем малък и се опитвах да го имитирам.
Когато поотрасна и вече можеше да държи цигулката в ръцете си, Петър бе заведен при известния по това време майстор на цигулката бай Павел, както всички го наричаха.
Малкото момче дълго се обучаваше при този възрастен вече човек. Много часове преминаха в наставления и упражнения.
Минаха години. Петър не беше вече онова малко момче, което плахо докосваше струните на цигулката, а младеж, който не се разделяше нея.
Най-накрая настъпи дългоочаквания ден и Петър Илиев трябваше да излезе на сцената.
В концертната зала се бяха събрали много хора.
Младият мъж излезе, овладя притеснението си и засвири. Музиката му очарова слушателите.
След концерта много хора го поздравиха за изпълнението му.
До него приближи и един журналист от местният вестник и приветливо каза:
– Изпълнението ви бе много вдъхновяващо. Доставихте ми истинска наслада. Но бих искал да ви задам един въпрос.
Петър кимна с глава, съгласявайки се.
– Защо през цялото време, докато свирехте, вашите очи бяха устремени към втория балкон отляво?
– А това ли? – засмя се Петър. – Там седеше моят учител. През цялото време следях израза на лицето му. Когато виждах усмивката му, разбирах, че е доволен от изпълнението ми, а това още повече ме вдъхновяваше.
Това е много добър пример за нас.
Къде търсим утвърждаване, съгласие, насърчение и благоразположение?
Не е ли най-добре да го потърсим при Господа? Защо тогава очите ни да не са постоянно обърнати към Исус Христос?
Нека да живеем, да се трудим и да правим всичко така, че да виждаме усмивката на одобрение върху Неговото лице.
